Бойко Пенчев
Публикуваме откъс от намиращата се под печат в УИ „Св. Климент Охридски“ нова книга на Бойко Пенчев „Прогресисти и консерватори. Темпорални модели в българската литература от края на 40-те до 70-те години на ХХ в.“, която читателите на ЛВ очакват с нетърпение като събитийна книга в полето на българското литературознание.
Културният песимизъм на Жечев и Куюмджиев от края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в., проявяващ типови белези на немската „консервативна революция“, се проявява в няколко устойчиви концептуални метафори, с помощта на които те мислят културата. Кръгът, обиколката и завръщането, смъртта и възкресението са централните фигури в една дискурсивна постройка, която спокойно може да бъде определена като най-важната философска алтернатива на официалния марксизъм по време на тоталитарния режим.
Кръгът, обиколката и цикличността постепенно заемат централно място в реториката на писането на Тончо Жечев след 1965 г. Те изразяват един специфичен тип носталгия, при който не толкова се припомня нещо реално преживяно, колкото се предусеща мистичното „възкресение“ на миналото и на предците. Ключа за дешифрирането на тази съкровена за Жечев идея намираме в началото на „Българският Великден“, където по повод на „Великденската акция“ от 1860 г. той мимоходом вметва, че ако най-големият празник за католическия Запад е Рождество Христово, то за православния Изток това е Великден:
С течение на вековете като най-голям празник за източното православие стана Възкресение Христово, което символизира по-голямата връзка на тази черква с източния мистицизъм, с мистерията на смъртта, неговата по-голяма „отвлеченост“ и откъснатост от земните дела. За разлика от западното християнство на Изток акцентът пада върху кръстния път и възможността не просто за обновление, а за възраждане, за ново възкресение. (Жечев 1975: 18)
Може би не бихме обърнали внимание върху този момент, ако Тончо Жечев не заявява вече съвсем открито, без алибито на историческото проучване, своя копнеж по възкресението в есето „Жажда за повторения“, публикувано заедно с още четири текста от бъдещата книга „Митът за Одисей“ в списание „Септември“ през 1979 г.:
… Колкото и неприемливо, противоестествено да е за ума, колкото и невъзможно да е, по-леко ще повярвам в чудото на възкръсването, отколкото в логичната, ясна и проста истина, че нищо не можем да си върнем, че отминалото от нас е отминало навеки, за всякога и няма прорив, няма изход от този затворен и заключен кръг! (Жечев 1979а: 169-70)
До каква степен мисълта на Тончо Жечев е обсебена от идеята за възкресението проличава и в избора на заглавие на книгата му за черковната борба на цариградските българи. В кн. 3 на „Литературна мисъл“ за 1968 г. той публикува прочутата си студия „Българският Одисей и истината за неговото завръщане“, а през същата година в кн. 12 на сп. „Септември“ – „Вкусът на победата“. И за двете статии е отбелязано, че представляват „откъс от „Цариградският кръг и Българското възраждане“ – явно такова е било работното заглавие на онова, което по-късно ще стане известно като „Българският Великден“. „Завръщане“, „кръг“ (макар и в значението на „общност“, а не на „окръжност“, „Великден“ (възкресение) – заглавията подсказват скритата ос, около която се е въртяла мисълта на Жечев по това време. Очевидно в хода на работата у него се е избистряла интуицията, че скритият център на книгата е Възкресението. Да добавим и подзаглавието на книгата – „страстите български“. В контекста на „Великден“ тези „страсти“ могат да значат само едно – страданията на българския народ по кръстния път, страданията, предшестващи Възкресението или поне духовното прозрение.
Само че това Възкресение тепърва предстои. От една страна, „Българският Великден“ в най-общ план реабилитира „еволюционистите“ в Българското възраждане, трайно маргинализирани спрямо „революционерите“ в официалния исторически разказ по времето на социализма. Би било твърде повърхностно обаче да четем книгата като апология на дейците от черковното движение. Още в предговора Жечев говори за „неизбежното санкюлотство и радикализъм“ на Цариградския кръг дори при дейци, които иначе са „тежки търговци и църковни дейци с висок сан“. Той цитира една статия на Петко Славейков от 1860 г., в която по повод на опасенията, че заиграванията с Рим могат да накарат българите да сменят вярата си, Славейков проницателно отбелязва, че опасността е съвсем друга: не да сменят, а да загубят вярата си вследствие на превръщането на църквата в залог от политическата борба за независимост:
Българите католици и протестанти няма да станат, но православни няма да останат. Или инак. Българите ще си останат православни на име, а всъщност –
б е з в е р н и. (Цит по: Жечев 1975: 12)
Според Жечев обаче Славейков не е искрен в тази си тревога. В споменатата статия Жечев вижда една „тайна радост от обезверяването, от напущането на вярата, и то тъкмо в резултат на църковната борба“, радост, скрита „зад грижата уж за вярата“ (Жечев 1975: 15-16). Жечев обвинява Славейков, че макар на думи да е загрижен за „вярата“, всъщност с действията си той следва секуларистичната, инструментализираща религиозния живот за политически цели дейност на хора като Драган Цанков. Каквато всъщност е стратегията на движението за църковна независимост като цяло. В книгата си Жечев изгражда майсторски портрети на различни дейци от църковното движение, различни и като биография, и като действия, и като ценности. В предговора обаче той очертава една обобщена картина, в която всички – и „умерени“, и „крайни“, се оказват слепи за следствията от политизирането на религията:
Сами от царството на невярващите, те правят от религията и църковните институции оръдие за своя племенен политически фанатизъм и в националната идеология и цел разтварят всички елементи от разностранния живот на нацията, включително и традиционните християнски представи за високите и универсални цели на човешкото битие. Всичко се свежда и приспособява за целите и задачите на национално-политическата борба. (Жечев 1975: 13)
Това за Тончо Жечев е кардиналният проблем не просто на църковната борба, а на встъпването на българското общество в модерността – „пълната и абсолютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни или религиозни задръжки“ (Жечев, цит. съч.).
Крайното политизиране на обществения живот, скъсването с традиционната религиозна култура и етос е онова, което Тончо Жечев вижда като най-опасната болест на българската модерност. Това „политизиране“ е всъщност подчиняване на цялата духовна деятелност на рационално постижими, „прогресивни“ цели. Като знаем влиянието на Томас Ман върху Жечев, изглежда правдоподобно да допуснем, че думата „радикализъм“ в „Българският Великден“ е нещо повече от неутрален етикет. На много места ранният Томас Ман пише за „политизирането на духа“ и „радикалния дух“, заемайки позиция именно срещу този „дух, който е решен да действа в полза на просветителското избавление, подобрение и ощастливяване на света“ (Ман 2001: 22). „Радикализмът“ при Томас Ман е синоним на прогресизма и либералния инструментален разум, а именно съпротивата му срещу прогресивното новоустрояване на живота като по-справедлив и богат посредством политиката е онова, което го кара да озаглави една от най-консервативните си книги „Записки на аполитичния“[1]. И когато Тончо Жечев изгражда образа на едно утопично патриархално минало като морална алтернатива на неустойчивата, забързана към „просветителското избавление“ модерност, неговият патриархален българин се оказва подозрително близък до бюргера на Томас Ман, в който немският писател търси опора срещу радикалния дух на френската и англосаксонската „цивилизация“. Достатъчно е да съпоставим апологията на умереността при Жечев с думите на Томас Ман за „средината“ („немската същност не е ли средата, средното, посредническото“) в статията „Любек като духовна форма на живот“ – текст, който Жечев несъмнено е познавал.
Ако съдим по първите публикувани откъси от бъдещата книга, замисълът на „Българският Великден“ тръгва от заниманията на Тончо Жечев с Петко Славейков. И двете статии, публикувани през 1968 г. и впоследствие включени в книгата, са посветени на Славейков. Първата („Българският Одисей“) се занимава с новопридобития опит за ценността на патриархалното, който е най-ценният плод в духовното узряване на стария Славейков според Жечев, а втората („Вкусът на победата“) – с политическата му деятелност. „Вкусът на победата“ се фокусира върху най-успешната част от политическата дейност на Славейков – периода между издаването на султанския ферман за Екзархията през 1870 г. и акцията по връщането на българските владици през 1872 г., наречена от Жечев „върхът в предосвобожденската обществено-политическа дейност на поета Славейков“. Зад политическия успех на дядо Славейков обаче се крие разочарование, отключващо прозрения, които всъщност са истински важните за Жечев. С издаването на султанския ферман започват онези „три-четири години“, които „ще върнат мислителя и поета Славейков към живите извори на българския народен живот и поезия, към непреходящия смисъл на народните борби, преживелици и вярвания“. Това е пътят към „Извора на Белоногата“, пътят „към Итака“. Така се оформя централната идея за Одисеевското завръщане към „извора“ на народностната култура и опит, от която ще израснат най-внушителните трудове на Тончо Жечев. Всъщност неговото писане очертава една подозрителна симетрия между пътя на Славейков към „Изворът на Белоногата“ и пътя на самия Жечев към „Българският Великден“ и „Митът за Одисей“. Първоначално авторът на „Българският Великден“ не експлицира собственото си разочарование от „прогреса“ и „победата“, а само това на Славейков, но с течение на времето то става все по-откровено артикулирано в книгите и интервютата му, особено след 1989 г. Завръщането и Възкресението са утопичният изход от културния песимизъм, който Жечев изпитва и който му се струва, че разпознава у Петко Славейков.
Фигурата на „Многомъдрия“ се появява, както видяхме, първо в „Българският Одисей и истината за неговото завръщане“ – ключовата студия за Петко Славейков и „Изворът на Белоногата“, която Жечев ще включи в двете си най-лични и концептуално промислени книги – „Българският Великден“ и „Митът за Одисей“.
„Изворът на Белоногата“ е духовното завръщане на българския Одисей към родната Итака, идеализирана в спомена и носталгията, въжделена в безбройни приключения, в чужди краища, в мизерията на големия град, в подемите и паденията на обществените борби. (Жечев 1968: 80)
Десет години по-късно, когато се появява основният корпус от „Митът за Одисей“, „Многомъдрия“ е вече централната фигура, през която Жечев преосмисля и личния си опит, и опита, който той вижда натрупан в световната литература. (Както знаем, есетата от „Митът за Одисей“ са организирани по модела „Одисей и …“, като идеята за преоткриващото завръщане към познатото се поставя в различни констелации с явления от съвременната култура и литературната класика, например „Одисей и лотофагите“, „Одисей и Фауст“ и т.н.)
Паралелно с фигурата на Одисей централно място в писането на Жечев заемат Обиколката и Възкресението. „Обиколката“, предполагаща път, но и завръщане, е една от най-рано появилите се в писането му ключови концептуални метафори. Завръщането е всъщност пространствено репрезентиране на повторението във времето. Ако си позволим една игра на думи, повторението може да се мисли като завръщане във времето, а завръщането – като пространствено повторение. В най-продуктивния си период, между 1964 и 1979 г., Тончо Жечев непрекъснато използва реторическите ресурси на тази обратимост между пространствени и темпорални метафори. Особено любим му е изразът „магелановска обиколка“. Той се появява в статията „Иво Андрич или краят на един призрак“ от 1964 г. – текст, провокирал прочутата дискусия за националното своеобразие в литературата:
Най-привлекателното у Андрич е новото откриване на своята родина след магелановска обиколка около света на културата. (Жечев 1967: 129)
Магелан ще се появи отново няколко години по-късно, през 1970 г., във важната за Жечев статия „Народ и интелигенция“. (Той ще я включи и в двата свои тома с избрани статии и студии – „Литература и общество“ от 1976 г. и „История и литература“ от 1979 г., което показва колко държи на нея.) Там вече Магелан е символът на истинския интелигент:
Този, който принадлежи на интелигенцията, може да се оприличи на Магелан. Неговата отправна точка е народът, неговият дух и култура, морал и тежнения, кръв и спомени. Той преброжда моретата и океаните на мъдростта, на знанията и опита, но винаги се връща, обгърнал необятното, там, откъдето е тръгнал, за да се слее и потъне в протоплазмата на народа. Полуинтелигентът има смелост да започне това околосветско пътешествие, но спира на средата; престанал да бъде народ, той не е станал интелигент. Той виси между две бездни, между знание и действие, живот и дух, жалко ръкомаха и вика, за да запълни чувството си за празнота. (Жечев 1982: 371)
„Магелан“ е критическа метафора, която стои в сърцевината на проблематиката за връзката между „интелигенция“ и „народ“, между „откривателство“ и „традиция“. На практика цитираният пасаж съдържа в зародиш основните теми от „Митът за Одисей“. Затова и не е изненада да открием Магелан в първия текст от цикъла есета, публикувани в сп. „Септември“ през 1979 г., които пък ще се превърнат в ядро на бъдещата книга „Митът за Одисей“:
… завръщането не просто като повторение пътя на отиването откъм другия край, а като ново, самостоятелно, пълно с най-големите изпитания приключение – противоположната полуокръжност, противоположна така, че затваря същия кръг. С други думи и с по-нови сравнения – това не е колумбовско откриване на Нов свят и завръщане по същия път, а магелановска обиколка, преоткриване на Познатото и Близкото.“ (Жечев 1979а: 140)
Привилегироването на Магелан за сметка на Колумб е експлицитно изведено. Нещо повече, самата модерна епоха е наречена не другояче, а „колумбовска“[2], а главната опасност пред модерните хора е именно забравянето на Магелановия (или Одисеев) опит за завръщането.
В последният текст от книгата „Митът за Одисей“, есето „Назад към традицията“, (публикувано за първи път също през 1979 г., но в „Литературен фронт“), отново откриваме „Магелановата обиколка“. Този път обаче тя е включила и преминаването през царството на мъртвите:
Истинското културно творчество непременно преминава през царството на нашите мъртви, за да излезе оттам претоварено с даровете, съкровищата и поривите на живи и мъртви към слънчевата, вечно жива страна на света и да я преобрази. Всеки, в малка или голяма област, когато успее да завърши тази пълноценна Магеланова обиколка, заслужава да получи глобуса, подарен от Карл V на Себастиян дел Кано, оцелелия пътешественик от експедицията на Магелан, с надпис: „Primus circum dedisti” („Ти първи ме обиколи!“). Само след това може да се почне и осъществи нова, по-дълбока и широка, просветлена и преобразяваща човека обиколка“. (Жечев 1979b: 2)
С други думи сборникът „Митът за Одисей“ започва с идеята за духовната ценност на „Магелановата обиколка“ и завършва с нея. Всъщност „първият“ и „последният“ текст от книгата са с малко условни означения – както се вижда, и двата са публикувани в периодичния печат почти едновременно през 1979 г.
Забележителното е как се разширява смисловото съдържание на „обиколката“. Първоначално тя се мисли като преоткриване на родното („Иво Андрич или краят на един призрак“), после става „преоткриване на Познатото и Близкото“ и накрая вече се превръща в общуване между живи и мъртви, слизане в света на смъртта и излизане оттам „с даровете, съкровищата и поривите на живи и мъртви към слънчевата, вечно жива страна на света“. Очевидно тук Обиколката се допира до идеята за Възкресението, разглеждано като духовно спасение на мъртвите.
Цитирана литература
Жечев 1967: Жечев, Тончо. „Иво Андрич и духът на един призрак”. – Жечев, Тончо. Идеи на прозата. София: Български писател, 1967, 128-139.
Жечев 1968: Жечев, Тончо. „Българският Одисей и истината за неговото завръщане“. – Литературна мисъл, 1968, № 3.
Жечев 1975: Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. София: Народна младеж, 1975.
Жечев 1979a: Жечев, Тончо. „Митът за Одисей“. – Септември, 1979, № 10, с. 138–182.
Жечев 1979b: Жечев, Тончо. „Напред към традицията (Из „Митът за Одисей“). – Литературен фронт, 1979, № 46.
Жечев 1982: Жечев, Тончо. „Народ и интелигенция“ [1970]. – Жечев, Тончо. История и литература (2-ро изд.). София: Български писател, 1982, 365-381.
Ман 2001: Ман, Томас, Размисли на аполитичния. София: Прозорец, 2001.
[1] „… Политизирането на духа“, фалшифицирането на духовното понятие в това на подобряващо просвещение, на революционна филантропия – ето това ми действа като отрова и арсеник и зная, че това мое отвращение и протест не е нещо незначително лично или обусловено от времето, а че чрез мен в него се проявява самата национална същност.“ (Ман 2001: 23)
[2] „Вече петстотин години живеем, а неизвестно е колко още ще живеем в колумбовската епоха на пътешествия към нови земи, планети и светове.“ (Жечев 1979а: 145)
