Васил Балев
Четири строфи
разхождахме се край гората, провлачените ни стъпки
търсеха удоволствието от мъха, колко нежно насилвахме
себе си, за да бъдем в покой, изведнъж по върховете
на боровете се задържа непознато чувство, хълбоците
на сърните по склона проблеснаха със своите малки огледала
и ни ослепиха, аз опитах да се усмихна, но една огромна
пукнатина тръгна по камъните и ги разцепи, от камъните
лъхна скръбен студ, през главите ни мина безшумната сянка
на риба, ние стояхме така и чакахме студът да премине,
ние дълго стояхме така, а после свърнахме към гората,
навлязохме в удоволствието на мъха, с прочувствена мъка
набутахме устните си в черупката на един охлюв, и когато
се връщахме, ние дълго се смяхме, аз помня, че после приготвяше
чая с такава отнесеност, която щеше да ме убие, ти пя на измислен
норвежки, накрая заспахме, притихнахме в тъмното, обичта ни
блестеше самотна отвън: чисто нов катинар върху изгнилата ни врата
Спомен за един плажуващ,
видян от влак в Тоскана
велико пиршество: да си пребит
с вода и слънце
изглежда че и паякът върху брега
където си се проснал
те превъзхожда по сила
а ти тежиш върху ребрата си
тъй сит
завършен като ред от римски автор
престижно е да бъдеш тук
и най-изтъкнатите елегици
са идвали за да потъват в себе си
блажено да ги мъчи глупостта
която е на всички както и Животът
ти вероятно искаш да извикаш
но имаш сила колкото да си представиш
рехав облак срещу светлината
лежи си непознат човече
сега под папратите мъх расте
и уплътнява сянката: да ѝ е меко на душата
сълзите ти щастливо
се прераждат в попови лъжички
(дори и полицаите, които
ограждат с лента мястото
пристъпват тихо)
*
паркът е затворен
рибите са заключени с катинар
безлюдното игрище
над което се стели мъгла
в момента превъзхожда
всяка немска метафизика
спокойна е водата
спокойни са тръстиките
като през XVIII в.
световната мисъл
смалена до пеперуда
се блъска уморено в лампата
дори в гласа на кацналата гарга
звучи издрано
почти религиозно щастие
всички ние търсим удобни места
в които да разположим тъгата си
когато ни омръзне гледката
когато ни омръзне
и представата за нас
се връщаме при хората
и причиняваме рана
Сянка, светлина
Все по-натам, където
опетнените сърни спотайват своите вълнения;
където звуко-
изолиращият мъх; където вцепенена папрат…
Да продължим. Ела. Не се отказвай.
Наясно сме какви развалини оставихме назад.
Виж ивицата на змията,
в която за момент приблясва целостта на времето.
Виж колко е красив орелът,
лакирал ноктите си с катерича кръв.
И затъмняващият облак. Полъха,
довял ухание на сняг и бронз.
Тук нищо няма да ни нарани наистина,
ако си спомним чувството за участ.
Да продължим. По тези камъни,
край пропастта,
над която няколко въодушевени мушици
вечно пресъздават началото:
те изведнъж се пръсват настрани
и ни оставят да решим какъв е краят…
