Василен Василев
Дебютната книга на Валентин Калинов „Всички последни неща“ ни грабва на пръв прочит както с особения стил на писане на автора, така и с жанровата си неопределеност. Стилът е запъхтян, заплитащ читателя в лиани от внимателно построени хирургически точни метафори. Открояващите се като фон битовизми, които присъстват в книгата, пораждат контраст, придаващ силен и вероятно търсен художествен ефект върху богатата и изобилна образност. Повторенията и забавянията, въобще играта с темпото, лековатото боравене с препинателни знаци, внезапните модулации и премерената употреба на мелизми придават на езика на тази книга неподправена и характерна музикалност; езикът е иманентно напевен.
Книгата се състои от двадесет и четири части или глави, всяка от които с отделно заглавие. Във всеки случай „Всички последни неща“ не е роман или философска студия по метафизика; не е и сборник с разкази, есета и монолози. Тя не е нито едно от тези неща, а същевременно носи всяко от тях в себе си. Неопределеността на жанра и наличието на множество описателни сцени на съвкупление биха могли спокойно да позволят на читателя да я чете като фикционална автобиография с еротичен привкус или дори като сексрецептурник, съдържащ рецепти за ментолови орални наслади, препоръки за събскрипшъни в PornHub, както и впечатляващата идея за ,,шевната машина“, която небрежно се прокрадва в последните ѝ страници).
Авторът сякаш съвсем преднамерено ни е преметнал. Оставил ни е да се подхлъзнем или дори да потънем в лудостта на тази книга, но и едновременно с това ни подава сламка, за която можем да се хванем. Подтиквайки читателя да поеме стремглаво към всичките последни неща (може би с очакването, че наистина те ще са всичките накуп, и то не кои да е неща, а именно последните!), той тихомълком в посвещението преди първа глава ехидно ни нашепва: „Всичко е смях и всичко е прах, и всичко е нищо: защото всичко родено е от безумие“ (Гликон) (с. 5).
Подлъгани ли сме да мислим, че в тази книга става въпрос за нещо сериозно? Позволява ли си авторът да се ,,ебава“ с нас, да ни се надсмива; да си играе с нас, да ни изиграе, да ни потопи в книга, която не е за удоволствие или разтуха, а е клопка? Неопределеността на жанра е една от многото индикации за желанието на автора да си играе, но и разигравайки ни, провокира и нас самите да играем.
Впрочем играта е тема, която присъства почти навсякъде в книгата. От свирките на Вероника, нагълтала члена, заедно с един сочен ментов бонбон, през невъзможността за любовна игра и утеха пред случайно строшилото се огледало в една съвсем обикновена сутрин, потвърдила невъзможността за връзката между мъжа и жената, и многото други любовни игри и съвкупления, в които читателят участва като воайор – до привикването в спомена на местата на детството като например детската стая, играчките, легълцето – ние сме оставени да си играем. Да си играем с езика на книгата и образите, които тя извиква. Но това не е безопасна игра. Да, смехът е водещ, но всичко е прах, нищо, безумие. Студът е лоното на материята и духа, а празнотата е винаги онова, за което си заслужава да се мисли, защото всяко нещо се движи към смъртта. Смъртта е надвиснала над детското легълце и пронизва тялото на детето, произнасяйки над него извечната присъда над всички неща – раздялата.
Детето ще се отдели от легълцето (може би и от майка си), ще се обособи, ще започне само да задоволява своите желания (стига толкова залъгалки!). Ще стане мъж, ще стане жена. Ще се съвкупи. Ще познае насладата. Ще умре. Ще търси през целия си живот подобно на пчелите в амазонската джунгла щастието, пълнотата, уюта на детската стая, на мама и тате. Ще търси, няма да спира и накрая ще разбере, че връзката е невъзможна – възможна е единствено тази между сперматозоида и яйцеклетката, между пчелата и опияняващия сок на орхидеята. И това е нужно, за да може този цикъл на безумието, отвъд който няма нищо, сиреч има още безумие, да продължава, да продължава и никога да не спира.
Но това означава, че животът и всички опити, макар и белязани или дори смразени от смъртта, не спират да съществуват. Има и призраци. Те са присъствия, от които не можем да се отървем и с които трябва да живеем дори когато вече не присъстват между живите. Те се връщат и никога не си отиват. Могат и да не проронят дума. Те са по-скоро нашите съдници, но и са незаличима част от това, което сме. Присъствията имат плътност, въпреки че са безплътни, защото населяват нашите спомени, а спомените не са просто ментални образи в главите ни, машинации на съзнанието или мозъка. Те са плътни, лепкащи, пробождащи, сантиментални, но най-вече веществени. Веществото, което ги изгражда, са предметите на всекидневието и пространствата на домовете ни. И все пак мълчанието на тези почти телесни привидения внася в познатото и уютното непосилна за нас чуждост и студенина. Така очертаната другост е дотолкова непосилна, че ние постоянно сме длъжни да се съобразяваме с нея.
С това се откроява и другата ключова тема във „Всички последни неща“ – тази за другостта. Всъщност книгата е обсебена от другостта, която е желана като някакъв непостижим и постоянно изплъзващ се обект. Другостта е смъртта, празнотата, но е и почти винаги въплътена в жена (неслучайно в езика думите ,,смърт“, ,,раздяла“, ,,празнота“ са от женски род). Връзката, казва се, и то не коя да е връзка, а тази между мъжа и жената, е невъзможна. Разбира се, серии от отношения между нещата в света са винаги добре дошли, но стриктно се казва, че между мъжа и жената съвкупление може да има, но не и връзка. Единственото общо помежду им (без това да значи, че е постигната някаква връзка) е смъртта. Игра на думи. Конкретната жена (Вероника или Луиза) е заменена от най-женственото и привличащо злощастните метафизични пчели на Амазония – празнотата, която носи след себе си всяка смърт дори и да ни изпълва до гадене с чужди присъствия. Женствеността следователно е винаги обект – недостижим, липсващ, но и възвишен; обект на наслаждение, дори на перверзно сладострастие, който обаче никога не е наш и чиято непостижимост едновременно ни конституира и разпада.
Последното може да провокира някои феминистично настроени читатели да захвърлят книгата поради присъщия ѝ сексистки тон. И все пак това осъждане би било прибързано, защото то не схваща метафорично-игровия характер на дискурса, подет от нея. С думите, че метафорите ,,са плъзнали навред като венерически болести“ (с. 13), ние сме предупредени както да не се доверяваме на метафорите, така и да не ги подценяваме. Изглежда, че онова, което прави възможно единството на тази книга, но и на играта на нейните псевдокатегории, квазифилософеми или, иначе казано, метафори (,,любов“, ,,съвкупление“, ,,студ“, ,,раздяла“, ,,смърт“, ,,присъствие“, ,,език“, ,,празнота“ и др.), е именно играта като такава и нищо друго. Тя е своеобразен калейдоскоп, улавящ възрастите на човека, в които той се опитва да стане себе си, но единствено се препъва в границите на крайността си. Тя е колкото литературен, толкова и психоаналитичен и философски опит за човека.
От психоаналитична перспектива виждаме навързването на класически за психоанализата теми, а именно тези за желанието, наслаждението, липсата, кастрацията, съпротивата, изтласкването, сублимацията, сексуацията и др. Детето не умира. В съвкуплението то все още е там и си играе, но вече като инфантилизиран възрастен. Стаята с играчките е изместена от играта на езика с члена и изтръпването на кожата от ментоловия бонбон. Легълцето се е превърнало в хирургическа маса, в която две похотливи тела обменят течности с надеждата, че пак ще се върнат при онази райска наивност, която не е подозирала за обречеността на всеки човешки опит. Опитът за смъртта е изначален. Той е винаги вече (и тук Калинов е последователен хайдегерианец) опит за родеността ни в света, за раздялата от майчината утроба, а сетне и за раздялата с майката и разгръщането на Едиповия опит да се завърнем, консумирайки и оставяйки се да бъдем консумирани, от нечие чуждо тяло, което гальовно се поти над или под нас. Същевременно обаче пътят обратно е и пътят, който метафизиката винаги е извървявала към началата. Смъртта и раздялата са последният хоризонт на живота – те са иманентната другост, която позволява на нещата да дишат. Можем да кажем, че първото проплакване на детето, когато то поеме въздух, е изходната позиция на философията, но и на психоанализата, която заедно с литературата артикулира същия този опит, но го избавя от драматургията на болезнено нужния на философията невротичен фантазъм.
Натъкваме се и на втория вид обсесивност. Налице е както обсесия към другото, така и обсесия на другото в смисъла, че то ни завладява, колкото повече се стремим към него – както орхидеята обсебва пчелата, която е обсебена от орхидеята. Дори досадното лепкаво присъствие на мъртъвците, които се завръщат и заемат всичкото възможно пространство от животите ни, е някакъв вид овладяност от другото. Човек в никакъв случай не е господар на собствения си дом. Но кой всъщност е този дом, за който постоянно и натрапливо се говори във „Всички последни неща“?
Играта на живота със смъртта – игра, която никога не спира и отново се подема, е най-интензивна там, където проблясва като екзистенциален опит, а именно в езика – в него цялата абсурдност на живота и смъртта бива изявена, и то в своята тайнствена и непостижима пълнота. Само в езика и в неговата игра със себе си тя може да бъде доведена до крайност. Във всеки случай за смъртта може да се говори, но най-вече защото тя говори.
Ако има нещо, в което сме изначално овладени и което именно поради другостта си позволява да се изяви смъртта като другото на живота, то това е езикът. Той е и онази игра, в която съприсъстват смехът, нищото и безумието и съединяват всички останали реалии, които книгата обрисува и изявява. Език, който не млъква, който не спира да шумоли; език, който владее нашето мислене и желание. Именно този език, разгърнат в безкрайната си самоотнесеност, е онова, за което става въпрос във „Всички последни неща“. Всичко останало е само миражи, словесни ефекти и привидности. Книгата се занимава с един непрекъснато превъзбуден, оргазмиращ, изпразващ се език. Или само говорене, или семеизпразване, или и двете, казва се в нея. Друго не ни остава. Така езикът зачева върху своята безкрайно разслоена повърхност и нас самите. Ние не сме нищо повече от метафори и сперматични логоси.
Следователно легитимен би бил изводът, че авторът на „Всички последни неща“ Валентин Калинов всъщност не съществува. Това е само маска, някаква плътна материя с органи, в която езикът се е внедрил и която, подобно на Вергилий, ни инициира в своето тайнство, само че кръговете не са девет, а двадесет и четири. Авторът на тази книга е не някой си Валентин Калинов, а самият език. Език, който обича да се шегува.
С това можем да си обясним преднамерената инверсия в заглавията на първата и последната част. Първата част на книгата е озаглавена ,,изход“, а последната ,,начало на света“. Ние вместо да си тръгнем от тази книга през нейния изход, всъщност съвсем на обратно на регулярния ход на нещата навлизаме в края, в предела, в последните неща, в езика. И това е игра – с нас, с езика, с последните неща. Може би мечтата за тези последни неща е нещо, което още в началото на книгата трябва да захвърлим. Единствено това би оправдало усилията на автора да ни подведе. В този смисъл невъзможността за автентично завръщане е възможността за едно ново начало, в което ние като език да се конституираме. Неслучайно именуването още в библейския разказ е конститутивен, творчески акт.
Книгата ни завладява, привлича, отвращава, но тя никога не казва последната дума, най-важната дума, поради което и не претендира за финал. Това е книга, която се шегува, но и която предупреждава и напомня. Тя е иманентно парадоксална – когато трябва да е несериозна, всъщност е най-сериозна, и когато трябва да бъде най-сериозна, е всъщност несериозна. Без да морализаторства, „Всички последни неща“ все пак съдържа някаква поука. Да, нашата същност е изказана в езика и ние сме език, което подкопава илюзията ни за автентичност, но именно като език ние можем да творим себе си, да изграждаме нови светове и дискурси, да бъдем свободни, но и да опитваме все пак да се свързваме с другите по всякакви начини. Затова и в началото на книгата, което парадоксално се намира на нейната последна страница, е поставена любовта. ,,На любовта трябва да бъде даден шанс“ (с. 345). Може би любовта е последната дума.
Валентин Калинов, „Всички последни неща“, изд. „Жанет 45“, 2022
