Пламен Дойнов
Новината е окуражаваща и вдъхновяваща: Теодор Ушев отказа да приеме специалната награда на журито „Сребърен Свети Георги“ на Московския международен кинофестивал, която му беше присъдена за филма „Ф1.618“. Във видеообръщение удостоеният режисьор заяви, че „в тази страна, в прекрасната Москва, местата на доброто и злото са подменени“ и не може да приеме „тази награда в град, откъдето се издават заповеди за убийства на деца, жени и старци“. После каза, че се надява [Никита] Михалков (голям режисьор, шеф на фестивала и отявлен путинист) да сложи статуетката в кабинета си, до иконата със св. Георги – за да напомня на какво е символ светецът. Накрая Ушев завърши с позоваване на Бродски – цитира стиховете му, в които лирическият герой обявява, че не желае да умира заради двама или трима крале, на които не е виждал очите, а двойно повече не иска да живее за тях – омръзнал му е кръстоносният поход.
Разбира се, записът с обръщението не е бил излъчен на церемонията по награждаването в Москва. Казват, че на нея официално обявили как режисьорът просто не е успял да пристигне, затова наградата ще му бъде предадена по-нататък…
И така, честните думи на Теодор Ушев не стигнаха до руската публика. И все пак те се разпространиха по останалия свят, където няма цензура. По този начин цялото скандално участие на филма „Ф1.618“ в Московския фестивал придоби вид на замислена в движение културно-политическа подривна акция по време на война.
Как да я преценим днес?
Първоначално самото решение на Тео Ушев да изпрати филма си в Москва изглеждаше странно. Въпреки заявленията му, че няма да пътува за руската столица, той беше заподозрян от мнозина в нелогичен за дотогавашното му поведение недопосмял колаборационизъм с кремълския режим. Дори изявлението му при първата прожекция на филма там, колкото и критично да беше към войната, не успя да разсее неприятното чувство, че е по-скоро опит да компенсира допуснатата със самото участие на фестивала грешка.
Сега се намират и такива, които биха задали въпроса: Защо, след като предварително си имал резерви към Московския фестивал, все пак си се включил в това състезание? Преценено по правилата на професионалната етика, това наистина изглежда недопустимо. Защото със самия акт на предлагане на филма и селектирането му на фестивала режисьорът очевидно дава съгласието си да бъде оценяван и да получи (или да не получи) награда. Така е при всеки нормален публично обявен конкурс. Впрочем, ами ако „Ф1.618“ не беше награден, какво щеше да стане с ефектния акт на отказа? Вероятно неприятните съмнения към Тео Ушев щяха да останат.
Разбира се, Московският международен кинофестивал днес не е нормален конкурс. Той се провежда в условията на нововъзникнал тоталитарен режим, чиято армия е нахлула в съседна суверенна държава. Ето защо Теодор Ушев има всички военновременни основания да наруши правилата на професионалната етика. Постъпил е рисковано и нечестно към фестивалните организатори, но – на война като на война. Той се е държал така както във военна ситуация би постъпил промъкнал се агент на чужда армия в тила на врага. Допуснат на представително световно събитие, получавайки признание от загрижените за международната си репутация домакини, той внезапно хвърля символна бомба, за да взриви общественото мнение с изречена на глас истина и за да предизвика суматоха в тоталитарното блато. Нищо че дотогава си е давал вид, че по-скоро благодарно ще сътрудничи на организирания културен празник.
Това е типично подривно поведение на враждебно настроен към режима на Путин интелектуалец, от което можем да изтеглим поне две поуки.
Първата е за всички хора на изкуството, идващи от страни, намиращи се западно от Русия, които след 24 февруари 2022 г. се изкушават да присъстват на необятния културен руски пазар. Те могат да си намерят достатъчно оправдания за това – от самоласкателните уверения, че така помагат на руснаците да прогледнат и да се превъзпитат в „дух на демократизъм“ до маниакалните внушения, че едва ли не изнасят революция в Русия под формата на културен продукт. Могат да се изживяват и като „политически пилигрими“ (по израза на Пол Холандер), подобно онези западни интелектуалци, посещаващи СССР, Китай и Куба между 20-те и 70-те години на ХХ век, които по-скоро си сътрудничат с комунистическите режими, отколкото ги подриват. Във всеки случай позицията им винаги изглежда двусмислена.
Тези днешни хора на изкуството трябва да знаят, че всеки от тях извършва сложен избор: дали да участва в държавната игра, с която допринася Путинова Русия да изглежда нормална страна с велика култура в очите на съвременния свят или да нарушава правилата на играта и да разобличава диктатурата с ясното съзнание, че може да стане persona non grata. В това има очевиден риск от морален и граждански провал. Границата между това да участваш на фестивал и да откажеш награда на фестивал понякога е толкова тънка, че не става ясно дали художествено легитимираш политиката на кремълския режим или я подриваш с публични изявления. Току-виж се окаже, че на един писател ще му издадат книгата на руски, но няма кой да я прочете. Или пък няма кой да я награди, за да може след това да (не) откаже наградата. Или пък на един композитор ще му изсвирят творбата в Болшой театър, но така ще го аранжират в медиите, че никой няма да чуе призивите му срещу Путин и кръвопролитната война. Ако изобщо композиторът има намерие да отправи такива призиви, разбира се. Легитимацията и разобличението на Путиновия режим могат да се окажат близнаци, от които само единият (кой точно обаче?) да заслужи вниманието на публиката.
Втората поука е свързана със самия смисъл от достъпа до днешна Русия. Трябва да си даваме сметка, че посланията ни трудно стигат в автентичния си вид до руската публика – почти няма как тя да види и чуе думите ни срещу тиранина Путин и неговата война в Украйна. Но въпреки стената между нас и тях, има и други хора, които са отсам стената, тук – при нас и тъкмо заради тях не трябва да мълчим. Примерът с отказаната от Теодор Ушев награда е точно такъв. Чухме го поне ние, българите и останалите свободни хора, а все нещо достигна и до ушите на някои руснаци. Затова не бива да се отказваме да огласяваме разликите между добро и зло, да назоваваме своя избор срещу насилието, да отказваме признание, давано на церемонии, организирани от тиранични режими.
Още повече че надеждата за истинско общуване със свободната руска култура остава жива в бъдещето. Към края на обръщението си режисьорът Ушев дори обещава, че един ден, „когато в Москва отново ще може да се диша свободно“, ще отиде там и ще си поиска обратно отказаната статуетка на св. Георги. Дано Никита Михалков успее да му я запази.
Но за да стане това утре, не трябва да хитруваме със свободата днес.