Константин Гиндев
Вярност
Издънка съм на здрав и як народ.
Земята ни е хубава – и скъпа.
И ведър е обистрения свод –
когато днес светът е в кръв окъпан…
Какво да искам повече сега?
Преврати, бунтове са тук излишни.
И аз ще срещна с пистолет врага –
отвън и тук – при родните огнища.
Но в мен докрай ще диша оня дух:
на Караджата, Ботева и Левски.
За чуждите внушения съм глух –
и глух ще съм – дори да ме обесят!
Отраснах и живея волно тук,
тъй както волно веят ветровете.
И като верен прадядовски внук,
аз пазя вярно техните завети!
Родина
Всякъде гърмят сега оръдия –
бият се на смърт и на живот.
Днес ако съдбата ми отсъди
пръв ще тръгна в бой за тоз народ.
Младостта не ми е толкоз свидна,
тая кръв кипяща не скъпя;
в огъня на кървавия вихър
искам аз за теб да изгоря!
Тук в недрата ти са мойте корени,
тука вечен сън дедите спят,
Падна ли, от бурята съборен,
още много като мене бдят!
В погледа ни тъмен бляскат мълнии,
степен вятър е духът ни здрав,
а сърцата ни, с любов препълнени,
всеки час на подвиг ни зоват.
Чуем ли тревожен глас, родино,
враг да дебне нашата земя,
твърдо и единни ще се бием
с алчната и огнена ламя…
Двубой
Мобилизирах
мойта воля!
Почнах немия
двубой
с интимните си чувства…
Срамно е през тез
тревожни дни,
на кървави пожари и неволи,
да пеем за любов и тих покой.
Моите другари днес
по границите
бдят срещу врага.
А някъде
в пустините и степите,
други пък
в свиреп двубой –
между
живота и дълга –
поднасят свойта
младост…
А аз къде съм
днес,
родино моя?
Когато тук край мен
пищят сирените
и тънем в непрогледен,
страшен мрак,
не мога да стоя
заключен във черупка.
С ботуша си
аз стъпих на врата
на мойто минало…
Сега излязох бодър и засмян
от романтичната килия –
победител!
И тръгвам смел
по пясъчния път,
що води към върха
на твойто
славно бъдеще!
Два полюса
От тая българска земя сме всички сукали,
една и съща кръв пулсира в наште жили,
а подир чужди гласове сте сляпо хукнали,
и най-безжалостно се самоубивате.
Не! Няма в мене скрита никаква омраза,
макар че ний сме два противни полюса –
аз имам сили за борба с проказата,
що днес разяжда всички земни пояси.
И, знам, сега за вас съм чужд и неприятен,
като народа и земята, що отричате.
Все пак аз всякога съм искрен ваш приятел
и тук в сърцето си аз братски ви обичам.
Но ако някой ден ви видя сред редиците
на скритите отстъпници в земята ни,
ще свия с дива ярост моите пестници
и моя остър меч срещу ви ще размятам!…
Стожер
Седим и пушим двама в кафенето.
Но ти не знаеш колко ме боли,
как страдам, че по бойните полета
сега железен, огнен дъжд вали.
В безделие прекарваш дни и вечери,
презираш хората и в своя яд
без право стигаш толкова далече –
да вадиш нож на своя роден брат!
В две росни капки има ли различие?
И аз съм като тебе с две ръце –
за труд и хляб, но хората обичам,
родината е в моето сърце.
Да мразиш и презираш всички – можеш.
Но не забравяй, братко мой, че днес
земята ни е якия ни стожер,
и задуши нелепия протест…
Пред мене се издига страшен глетчер.
Аз може би ще тръгна на война.
Ти мислиш ли това за безчовечност –
да браниш с пушка родната страна?
Когато днес на Хамлета въпроса –
да бъдеш или не – света гнети,
самара на заблудите ще носиш ли,
или срещу врага ще тръгнеш ти?
През тия дни на глад, и смърт, и ужаси,
съдбата на народа ний градим.
Ръцете си да стиснем всички дружески
и в днешната борба да победим!
