Савина Петкова
В „Нашето тяло“ всеки пристига със своята собствена история. Документалният филм на 68-годишната френска режисьорка Клер Симон е заснет изцяло в гинекологичното отделение на една обществена парижка болница („Тенон“), където пациентите получават всякакъв тип грижа, свързана с женското здраве, всичко под един покрив. С продължителност от порядъка на близо три часа (173 минути) „Нашето тяло“ е феномен. Филмът не открехва вратата към трудни за преработване моменти, през които почти всички жени минават в даден момент от живота си, а направо нахлува вътре. Но далеч не толкова инвазивно, колкото този образен глагол предполага. Самата Симон е зад камерата, до нея е звуковият ѝ оператор (също извън кадър) и това е: те присъстват на сцени на аборт, инвитро, диагностика и операция на ендометриоза, трансхормонална терапия, мастектомия, естествено раждане, Цезарово сечение и много, много консултации. Наброявайки над 40 отделни сцени, филмът е мозайка от лични истории, преживявания, съдби и никога не се връща към същата история втори път.
Макар че болничните сцени от „Нашето тяло“ са почти изцяло издържани в наблюдателен модус, с минимална и почти несъществуваща намеса от страна на режисьорката, най-интересната и важна тема за филма е тази за общността: през споделяне, съпреживяване, заедност. Като документ на операции и манипулации филмът е също толкова иновативен и ценен – кога иначе ще видим отблизо инвитро процедурите през екрана на манипулатора, роботизирани операции без допълнително да фетишизираме механичната страна на нещата – и най-вече самият факт, че тези сцени присъстват, и то с такова голямо внимание, допълва политическата стойност на филма. „Нашето тяло“ прави неща, които са иначе невидими, видими.
В уважителния си и все пак интимен начин на заснемане филмът дарява зрителя с възможността да съучаства в иначе несподелими моменти. В дискусия след прожекцията на филма една жена сподели, че чрез филма най-сетне е имала шанс да присъства на раждането на сина си, защото съпругата ѝ е трябвало да бъде сама в болницата. Друга благодари за откровеността, с която филмът третира феномена на ендометриозата – болест, която доскоро се смяташе за несъществуваща, а жените, лекуващи се от нея, за заблудени. Лично на мен филмът ми позволи да съпреживея, макар и опосредствано, болката от съобщаването на ракова диагноза, която майка ми, дори да иска, не може да ми преразкаже така директно.
Самата Симон присъства в лекарските кабинети по три начина: с тялото си, с камерата си, с бъдещия си филм. За мнозина документалисти самият акт на заснемане вече предполага свидетелски модус. В случая свидетелство е не само превръщането на личното, на интимното, в публично и оттам, в политическа тема, а също така и валидиране на тази иначе невъзможна споделеност.
Терминът „синема верите“ води началото си от манифеста на режисьорите Жан Руш и Едгар Морен. Става дума за нов тип документално кино с опростени техники, които са свързани с естетическо и морално отношение. Истината във „верите“ се отнася към ролята на самите кинематографисти в процеса на заснемане: те участват, без да се крият; понякога показват микрофоните и камерата; стават съ-автори на разказа на своя обект. В основата на това отношение, както и на всяка саморефлексивност в изкуството, стои идеята за „снизяване“ на автора от невидима, всезнаеща фигура, до част от структурната мозайка на произведението. Но само няколко години по-късно „верите“ става синоним на друго понятие, което на пръв поглед изглежда негова американизирана версия. „Синема директ“ или директното кино се нарича по този начин, защото изключва всякаква последвала синхронизация на звук и диалози. Макар че води началото си от технически специфики на заснемането (което, разбира се, е възможно и поради технологическия напредък в изработката на компактни камери с директен звукозапис), при „синема директ“ има етически залог. Това, което днес битува в разбирането ни за документално кино на истината или „синема верите“, е всъщност директното кино: наблюдателно, неинвазивно, или както обичат да го описват теоретиците: такова, в което режисьорът е муха, кацнала на стената.
Макар подобни разпределения на дефинициите да са полезни, и двата варианта вземат за своя отправна точка ролята на заснемащия, а не на обекта. В документалното кино, както и във фотографията, този дебат е особено важен поради етическата си постановка. Тъй като е повече от поредното изявление върху дихотомията Субект-Обект, тази връзка трябва да бъде концептуализирана и според материала на киноизследването. В „Нашето тяло“ Клер Симон снима в болница: там камерата ѝ присъства на прегледи, диагностични срещи, изследвания, изкуствени осеменявания, раждания, аборти. Освен свидетелства тя заснема и болката на пациентите. А точно тя, както и смъртта като нейно най-екстремно проявление, е една от малкото теми табу за киното и фотографията. Запечатването на болката по този начин може да бъде непростимо инвазивно, може да я предизвика, може да я увековечи. Ставайки обект, тя придобива свой живот дори извън тялото на нейния притежател.
„Още в самото начало ми се искаше да заснема сцена, в която пациентът разбира, че е болен от рак, споделя Симон пред американското сп. „Филм Комент“, но нямаше доктор, който да ми позволи да присъствам. Докато не станах пациент.“ Неочаквано, или предвидимо, първото лице множествено число, заложено в заглавието, придобива още по-лично измерение, когато Симон разбира за своята диагноза: рак на гърдата. Тази част от филма е може би най-трудната за описване от критическа гледна точка, тъй като хем би могла да се отнесе към разликата между „верите“ и „директно“ кино, хем разбива тези теоретични патерици на пух и прах. Да участва във филма със своята болка, своето тяло, за Симон е необходимост, веднага щом разбира за болестта си. „Не съм първата, няма да съм и последната“, казва тя. Какво е изобщо авторството? Може би болестта, хормоните, ендометриозата, матката – може би те са главните герои на този филм?
„Нашето тяло“ адресира директно темата за телесната политика още със заглавието си, но това, което никоя логоцентрична теория не може да изчерпи, е свидетелското наклонение. Всяка жена, независимо дали е млада, възрастна, транс, цис, трансмъж, с аборт или Цезарово сечение, може да се разпознае в над четиридесетте епизода на този документален филм. „Мислех си, че щом си жена, трябва да страдаш, това е нормата“, споделя една от анонимните пациентки. В тази една-единствена реплика е заключен залогът на подобен филм: дълбоко вкорененият сексизъм на медицинската професия и практика спрямо пациента, самотата, търпението, гневът, но също така и възможността за споделяне на всичко това. „Нашето тяло“ излъчва сила и борбеност, неговата споделеност на трудното за изричане ни стига. Тя е вече безусловна, тъй като това е нашето тяло.
Филмът получи своята световна премиера на тазгодишния кинофестивал в Берлин и скоро му предстои разпространение по Френската национална телевизия.
