Венелин Ганев
Stop saying pornography! Why are you doing
this to me? I am an actor. I am an actor!
“Boogie nights”
Новият роман на Александър Секулов се появява две години след предишния му „Жена на вятъра“ (Хермес, 2021) и малко повече от десет години след „Господ слиза в Атина“ (Сиела, 2012). Това е от значение за книгата, тъй като „Корабът на сирените“ по някакъв начин е едно естествено продължение на предходните книги на автора – темата за революциите съвсем осезаемо присъства на палубата на кораба „Зора и сянка“, който плава кръгообразно през спокойните води на Егея. В известен смисъл обаче „Корабът на сирените“ създава усещането за един по-осъзнат и по-свободен опит и може би тъкмо това я отличава.
Книгата се състои от две части, в които се преплитат и отплитат историите на персонажи, които са на пръв поглед съвсем различни един от друг – на борда на стария рибарски кораб едновременно се развиват животите на образи от киноиндустрията, оператори и актриси, академични изследователи и стари моряци. И именно това разнообразие позволява на персонажите да изглеждат цялостни и завършени в своето несъвършенство – всеки един от тях носи личните си истории, своите травми и любови, своите разочарования и краткотрайни радости, които са отминали, но продължават да присъстват някъде дълбоко в спомените им. Всъщност историята в книгата е напълно съвременна – действието се развива през 2021 година, персонажите четат манга, опитват се да намерят обхват, за да теглят филми, гледат „Броненосецът „Потьомкин“ на малкия екран на смартфона си. Тези детайли със сигурност придават един по-достоверен образ на историята и я приближават към читателя, но те не правят единствено това. Съвременността на действието също така поставя персонажите в една специфична екзистенциална позиция, която е следствие на множеството политически, културни и технологични революции, сполетели човека през последните 200 години:
Кой знае защо, великите революции водят единствено до носталгия и реставрация, а и всички са неуспешни. Неуспешни, защото никой не е щастлив. Няма щастлив човек в революциите! Давам пример, comrade!
Как изглежда човек през очите на писателите и философите, определени за класически в Европа през последните 200 години? Безпричинно осъден – при Кафка. Безнадежден – при Камю. Роб на неосъзнати импулси – при Фройд. Изгубен сред знание – при Джойс. Роден над гроба – при Бекет. Смазан от работа и омраза – при Маркс.
Позицията на автора и начинът, по който е разказана историята, всъщност се противопоставят на този поглед над живота, противостоят му, което дава възможност на действието и образите да се разгърнат по един самороден и свободен начин. Авторът заема позицията на хронист, който единствено преследва нишката на събитията, без да се опитва неминуемо да ограничава или обяснява. Тъкмо тази светла радост на разказвача пред необяснимото естество на несъвършените неща е ценна и централна за книгата на Секулов. Тя освобождава персонажите от натрапчивата нужда да бъдат обяснени и понятни, показва човека като невъзможен да бъде обяснен тотално.
Впечатление правят и множеството референции към класически филми, режисьори и актьори от близкото и далечното минало. Тези препратки не правят текста труден или прекомерно изискващ, не са затормозяващи, а напротив – обогатяват атмосферата и са от полза за историята, която до голяма степен се основава на тях. Книгата би могла да се чете и като един носталгичен поглед към киноизкуството от средата на миналия век, като тъга по филмите на Тарковски, Бергман, Фелини и Скорсезе, като възхвала на Бриджит Бардо, София Лорен и Шарън Стоун, като копнеж по тайната и тишината на отминалото изкуство. Може би тъкмо най-добрите моменти между двете корици на книгата се съдържат в спонтанните монолози на някои от персонажите, които не издържат пред неустоимото желание да споделят любовта си към класическите творби.
Архитектониката на романа също е разнообразна, като в нея се забелязват множество подстъпи към начина на разказване. Работата на Александър Секулов като драматург през последните десетина години е повлияла в хода на работата, тъй като на моменти текстът преминава в драматургична форма. Освен това в някои от главите се срещат кадри от филми от епохата на нямото кино, дори и сториборд на един от класическите филми от началото на ХХ век. В някои ситуации това разнообразие има потенциала да обърква, да затруднява четенето, но всъщност преобладаващо то обогатява текста и разкрива възможности пред историята.
„Корабът на сирените“ е роман, който гостоприемно приютява между страниците си комичните съдби на няколко човека, без да чувства необходимостта да ги съди, ограничава или обяснява прекомерно. Именно това свободно отношение към историята, това спокойно чувство за хумор, разкрива светлата безразсъдност, противоречията и щастливите случайности, които често изпълват по-голямата част от дните ни. В края на книгата е поместен и един кратък морски, театрален, литературен, кулинарен киноречник, в който подзаглавието на романа „Контрареволюционен роман с френски сладкиш“ стига до пълното си значение.
2Александър Секулов, „Коръбът на сирените. Контрареволюционен роман с френски сладкиш“, ИК „Хермес“, 2023
