Йоанна Янева
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Иван Динков, „Лирика“[1]
Има истории, които притискат с пръст дълбоките травми на миналото и болката утихва, има и такива, които взривяват тялото отвътре и се превръщат в ураган от цветен шрапнел. „От мъка е това, от мъка. Всякакви истории“ (с. 10)[2].
Михаела Илиева (1992) е завършила българска филология и литературознание. Редовен докторант е по съвременна българска литература. Нейни рецензии и статии в областта на литературната история и критика са публикувани в различни научни сборници, LiterNet, „Литературен вестник“ и др. Първият ѝ сборник с разкази „Рентгенова снимка на свободата“ е отличен с Голямата награда на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в Шумен през 2022 г. Книгата е издадена от „Жанет 45“ през 2023 г. с редактор Ина Иванова, а оформлението и корицата са дело на Иво Рафаилов.
„Рентгенова снимка на свободата“ е сборник с разкази, в чиято основа линее душата, обърната към бреговете на миналото. Онези брегове, които са първоизточник на емоционалната ѝ пластичност, но и на фундаменталния недоимък, който обаче няма как да бъде запълнен, защото времето в разказите тече с недоловима скорост, а героите в тях са само за малко. Измеренията на сегашното в тези истории не обича своите герои и техните тела остават потопени във водите или на онова минало на болката – „Тя го помилва и заплака тихо, а той я погледна и чиста вода потече от детските му очи“ (с. 7), или на онова бъдеще, което толкова ги боготвори, че така и не съумява да ги „изхвърли на брега“ (с. 23). Паметта е онази, която последна остава в тези разкази и се превръща в пиета, която освобождава от страховете, но създава спомен за тях.
Времето, което тече в историите на Михаела Илиева, често предупреждава своите събеседници героите за ограничеността, в която пребивават – „Завръщането към детството е древен механизъм, част от вечното завръщане, който е заложен в човека като бомба със закъснител, а натрупаното време задейства обратното броене“ (с. 79), но въпреки оглушителния звук на изтичащото съществуване в границите на осезаемото измерение, свобода в тези истории има. Тя е в движението между пластовете на времето, между начините на свързване на героите и техните истории. „Рентгенова снимка на свободата“ се движи под ритъма на отброяването, което задвижва виниловата плоча, направена от „стотиците ръце, крака, ребра и черепи“ (с. 74). И въпреки пронизващия звук на шрапнела, сплотените разкъсани тела дърпат струните на класическия рокендрол.
Героите в сборника с разкази на Михаела Илиева са като падащите искри в картината на Джеймс Макнийл Уислър „Ноктюрно в черно и златно: падащи фойерверки“ (1875). Прецизно разположени на платното, искрите често са интерпретирани като водопад от цветни точки. Експресивната работа на четката на Уислър създава усещането за движение, което бележи своя върхов момент миг преди да се долови тръпката за отлитащото време, когато фойерверкът избухва в небето и бляскавите частици като последен пристан падат надолу, за да бъдат погълнати от мястото, на което отиват героите от разказите след поставената крайна точка. В същото време те са обикновени хора, на които им се случват уж обикновени работи, такива, които са част от един човешки живот, който устремно се цели към други брегове – онези, които бележат измеренията на преброимото.
„Рентгенова снимка на свободата“ обикаля по граничните територии на човешкия живот. Там, където приключва една история, започва друга, която е обречена също да намери своя край. В тази книга, както казва и проф. Иван Станков, „няма щастливи истории, но тя е много светла и топла, защото е човешка“. Изказът е стегнат, кратък и ясен. Този сборник с разкази не е написан на език, на който може да се мълчи.
Михаела Илиева, „Рентгенова снимка на свободата“, ИК „Жанет 45“, 2023
[1] Епиграф към разказа „Пиета“, Михаела Илиева, „Рентгенова снимка на свободата“, ИК „Жанет 45“, С., 2023.
[2] Всички цитати в текста са направени по рецензираната книга.
