„Под шапката на скитника“ е доста обемно издание за поезия. Стихове от колко други книги събира то и защо в подбора се доверихте именно на Маламир Николов?
Рядко се замислям колко книги съм успял да издам. Обикновено изцяло съм зает с нов ръкопис: пиша, дописвам, съкращавам. От доста време имах идея да събера най-характерните си стихове заради чувството, че нито съм прочетен, нито съм разбран. С Маламир ме срещна Богът на случайността, в който винаги съм вярвал. Бях изненадан, че някой не само е чел, но и помни моите стихове и разкази. Вървяхме по „Раковски“, когато той (явно говорил с Георги Гаврилов от издателство Scribens) предложи да подреди бъдещото „избрано“. Когато книгата стана, установих, че Маламир е създал мой портрет от стиховете ми. Със сигурност не беше автопортрет. А аз четях текстовете си като за първи път.
А имате ли ясно очакване към портрета на евентуалния си читател? Често сте казвали, че пишете за самото писане, а не в името на издаването…
Веднъж преди един рецитал в Университета ме приближи момиче с „Неделен обяд“ (Факел, 1997). Искаше ми автограф. Книгата очевидно беше четена и препрочитана. Тогава разбрах, че имам поне един сигурен читател. Иначе усилията ми винаги са били насочени към това да напиша най-доброто си стихотворение или разказ. Не мислех за издаване в периода, когато обработвах в себе си отъпканите от повторения и досадно всекидневие неплодни територии. Освен това исках да се уверя, че мога да напиша достатъчно хубави текстове. Защото два-три разказа или стиха може да напише всеки грамотен човек. Авторът обаче изгражда свят, населява го със свои герои, търси и създава индивидуален език и начин на писане.
Отдавна живеете в Барселона. Съществуват ли и там маргиналите, вдъхновили много от творбите ви; какво се вижда от любимите кафенета? Чувствате ли се литературно изолиран в Испания?
И Барселона, и София са рай за малък процент привилегировани. Но тук има повече смях и слънце, а хората са по-учтиви. При нужда се обединяват и отстояват правата си на улицата, около кметството, в сблъсъци с полицията. Както във всеки голям град, хиляди спят на улицата. Заради климата им е по-лесно. Освен това бездомниците са свещени крави – никой не ги преследва, а на доста места получават и безплатна храна. Едно мое стихотворение започва така:
И ТОЗИ СЛЕДОБЕД
винаги усмихнатият възрастен мъж,
който от четири години и половина
нощува от дясната страна на близкия
паркинг, храни кварталните гълъби.
Някога споделях литературните си интереси и пристрастия с писателя Красимир Дамянов. За съжаление, от доста време само си спомням за него. Поддържам приятелски и професионални отношения и със Златко Ангелов, писател и литературен критик, който обаче живее сравнително далеч от мен. Иначе отдавна имам идея да потърся връзка и с някое литературно списание тук. Но първо трябва да се свържа със Стефка Кожухарова, редактирала преди доста години мои стихове, преведени от Висенте Урибе. В интернет имам преводи на испански от Марко Видал, а и стихотворения в списанието на каталунския ПЕН. Испанската поезия още не е разбрала за присъствието ми.
Какво виждате в „невидимите“ герои, за които пишете – какво има под шапката на скитниците, лудите, бедняците?
Скитникът е най-обикновен човек без покрив над главата, понякога и без шапка. Някои са се примирили с този начин на живот, други с желание наподобяват поведението на нормални хора и не приемат своята девиантност. Има ли свободен терен в града, той веднага се заема от хора, изградили за една нощ къщи от подръчни материали. Живеят там, спят, хранят се, отглеждат децата си, обичат се и се карат, докато градските власти не ги принудят да напуснат мястото, обикновено предназначено за бъдещ хотел или супермаркет.
Често авторът Палми Ранчев сам е в ролята на минувач, преминаващ, фланьор из градските пространства. Изпитва ли той емпатия към срещнатите, или просто е дистанциран наблюдател, който не влиза в истински контакт с другия?
На улицата съм безгрижен, безразличен или съсредоточен в себе си. Докато търся свободна маса и поръчвам любимото си кортадо, разтварям вестник или избраната за деня книга. В такива моменти не се нуждая от контакти с други хора. Понякога вдигам поглед, наблюдавам минувачите и пиша. Ето:
Седях пред кафене „Флорино“ и гледах
как хората се движат от ляво на дясно.
И от дясно на ляво. Животът можеше
да е само това, помислих унило…
Доскоро един възрастен господин с учтива усмивка приближаваше моята маса и предлагаше да си сменим вестниците. От известно време изчезнаха, и той, и вестниците. Освен това има просяци и джебчии и реагирам с махване на ръка, ако досаждат или опитват да ме изведат от нормалното ми състояние. Но в тукашните кафенета рядко те безпокоят.
Коректно или не, образът ви неизбежно се свързва с бунтарството, включително заради бокса. Как самият вие го разбирате и има ли действително истински бунтари в българската литература?
По едно време учих две-три години пиано, а само една година бях тренирал бокс. И ако кандидатствах литература, а не МЕИ, заради баща ми, и ВИФ, като юношески шампион, вероятно литературното ми раждане и следващите години на развитие щяха да изглеждат доста по-приемливи. В действителност никога не съм мислил, че има университет за писатели. Ще цитирам Маркес, според когото писателят се учи само като чете други писатели. Една част от българските автори доброволно се предлагат на тези, които са на власт, и споделят привилегиите им. Други са в конфликт с утвърденото, баналното, общоприетото.
Стиховете на Константин Павлов, Биньо Иванов, Николай Кънчев изразяваха несъгласието им с изискванията на соцреализма и начина, по който е подреден светът. Васил Попов и героят му Калуд от „Времето на героя“, заради влиянието на френския екзистенциализъм, ми изглеждаха като протест. Героите в ранните новели на Христо Калчев и в романа „Луда вода“ също бяха различни. Помня много добре времето, когато конфискуваха „Двойникът“ на Янко Станоев и претопиха „Лютите чушки“ на Радой Ралин.
А кое всъщност определя „принадлежността“ ви като поет и писател? Дали тя е да бъдеш част от конкретна писателска общност, или по-скоро самотно съотнасяне към образците?
Винаги съм имал за модел световни образци. Разказите на Ърнест Хемингуей и Селинджър, романите „Под вулкана“ от Малкълм Лоури и „Невидимият“ от Ралф Елисън, творбите на Ърскин Колдуел, „Улица Консервна“ и „Тортила флет“ на Стайнбек, „Един ден на Иван Денисович“ от Солженицин, „Тъмни алеи“ на Бунин, „Смърт във Венеция“ и „Тонио Крьогер“ от Томас Ман, „Степния вълк“ и „Игра на стъклени перли“ от Хесе…
Чужди ми бяха сюжети и герои с теми от селското битие или положението „разкрачен между селото и града“. От родните автори харесвах разкази от Г. П. Стаматов и Георги Райчев, „Белимелецът“ от Иван Вазов, „Златният косъм“ от Елин Пелин, „Шибил“ от Йордан Йовков, „Търновската царица“ от Емилиян Станев, ранните стихове на Богомил Райнов и „Пътуване в делника“, „Боеве“ на Йордан Вълчев, „Мацакурци“ и „Вуцидей“ от Асен Христофоров…
Препрочитах и стиховете на Александър Вутимски и Атанас Далчев. Харесам ли едно произведение, прочитам всичко от автора. Освен на български, с известни затруднения чета и на английски, руски, испански.
Имате отявлен интерес към съвременната политика и социална обстановка. Трябва ли един писател да е „ангажиран“ днес (с цялата яснота за конотацията на тази дума)?
Писането има общо с истината и свободата и зависи от тези морални категории. През годините българската литература е била доста лицемерна. По време на т.нар. „социализъм“ мнозинството писатели бяха в идеологическия авангард. Виждаха и пишеха каквото се очакваше от тях. Героично беше да използваш иносказателен език и да кажеш истината между редовете.
Сега този начин на писане често се повтаря. Голяма част от известните автори правят паралели на съвременността с подобни исторически периоди, демистифицират сексуалния живот в партизанските отряди, налучкват теми, близки до вкуса на средния европейски интелектуалец. Естествено, има талантливи автори с международно признание, превеждани и критично настроени към мимикрията на безкрайно продължилия постсоциализъм.
В едно свое интервю казвате, че обичате „субективните автори“. Какво имате предвид?
Вероятно, че харесвам писателите, които говорят от свое име, както и по различен начин, без да се съобразяват с актуалната литературна и политическа конюнктура. Тоест отказали са да са питомци на лицемерието в отечествения паноптикум.
Имате стихове, посветени на Иван Пейчев. Когато човек ви чете, мисли и за друг Иван – Методиев, и за редица други от онова поколение. Кои обаче са младите имена, на чиито думи се доверявате?
Имах късмета да прекарам няколко вечери, нощи, а и една сутрин в компанията на Иван Пейчев. С Иван Методиев ме свързва по-дълго приятелство. И дори съвместен живот. Покрай Федя Филкова четях поетичните книги, които участваха в „Поетическият Никулден“. От по-новите поети харесвам стиховете на Георги Гаврилов, Преслава Виденова, Маламир Николов, Бистра Величкова, Лора Динкова… Мога да изброя още поне десетина имена.
Ще спомена обаче и един дефект. Отново се налага обща мода на писане, както по времето на четворката от ЛВ. Понякога имам чувство, че стиховете се пишат от един и същи поет.
Някъде признавате, че в римата се чувствате като спънат кон. Способна ли е да остарява поезията?
Писах в рима доста време. Овладях и практикувах основните техники. Докато накрая римуваните стихотворения започнаха да ми приличат на задължителното съчетание в художествената гимнастика. Предпочитах по-свободните изпълнения. От една страна, затварянето на мисълта и чувствата в правоъгълници и къси редове помага да не си многословен, от друга, се чувствах като спънат кон, разказвах ли по-задълбочено. Но бях готов да забравя наученото, докато търсех прозаичните дълбочини, в които са затаени основни стойности на човешкото същество, което не само съзерцава, а и действа, забъркано в актуални или банални, а понякога и фатални за него събития.
Иначе поезията, както всичко живо и жизнено, остарява. Същевременно остава близо до истината за някога живелите и винаги в очакване на новите поколения. Времето често е безмилостно към модните автори. Кой сега чете „корифеите“ на соцреализма? В литературния океан винаги има елементи на авантюра, на приключение, и вълните му не се съобразяват нито с академичните фаворити, нито със злободневните подредби и класификации.
В издателство „Жанет 45“ съвсем наскоро излезе и новият ви роман „Хаосът в играта на джаги“. Ако все пак трябва да изберете само един жанр, кой ще бъде той?
За мене е съвсем естествено да пиша и стихове, и разкази. Предпочитам обаче стиховете, защото казвам повече със сравнително малко думи. И две изречения са достатъчни:
СЛЕД ПОЛУНОЩ
Безсъние. После тишината котешки запреде.
Нишка: тъничка, тъничка. Не става за бесене.
Кое ви отвращава днес?
Не понасям лицемерието в публичния живот. Парламентът, например, е пълен с некадърници, крадци и неосъдени престъпници. Доскоро ми приличаше на селска автогара. Сега – на сборище от настръхнали за партийния пай лешояди.
Кой или кое е вашият покрив? Щадите ли се, или… ?
Засега се чувствам доста удобно „под шапката на скитника“.
Пиша ли, забравям всичко останало. Изстива ми кафето, млякото изкипява. Спъвам се по равното и не забелязвам присмеха на околните. Същото е и със спорта. Там имам отношения с приятели и възпитаници, на които се стремя да дам максимума. Изисквам същото от тях. Писането и спортът егоистично настояват за всичко в теб. Затова е трудно, а понякога невъзможно да ги съчетаеш.
„Ненавиждам пипалата на всяка зависимост?“, пишете. Възможна ли е пълната независимост?
Казъл съм го именно защото усещам тези пипала. Няма как да ги ненавиждам, ако не съм бил в тяхната власт. Но понякога, мисля, успявам да съм свободен и независим.
Като че ли жените сред редовете ви са все непознати, незадържими, а най-трайна следа оставя самотата и преходността…
Усещането за самота е основният ми творчески двигател. Вероятно затова винаги съм харесвал отношенията и срещите с непознати. Има някакво чудо тогава, особено ако е свързано със симпатия, харесване, влечение. И не съществуват други мотиви. Такива ситуации ме връщат към библейските начала на света.
В „яслата на всекидневната ни лудост“ кое за вас носи светлината? Като че отговорът е този: съпругата, дъщеричката…
Трудно е да живееш без истински близки хора. Дори да са далеч, съществуването им е достатъчно. Ще припомня, че Маламир е избирал стиховете. „Семейните стихове“ са в известен смисъл и негов отговор. За мен самотата и самотността са доминиращи природата ми екзистенциални понятия.
Ако трябва да ви определя с една дума, бих използвала „неспокойствие“ . Как бихте се определил вие?
Най-често съм в любимата си роля на подреждащ уличните безпокойства.
А до какво би могъл да се разглоби човекът?
Предпочитам да разказвам човека – нямам желание да го разглобявам.
Интервю на АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
