Анриета Жекова
Всичко тръгна от едно учебно пособие по музика за студенти от каталога на Националната библиотека. В него беше включена песента „Хора и улици“ на композитора Борис Карадимчев. „Текст Илия Атанасов, хайде, помагай“ ми написа Яница А. през лятото на 2021 г. За общата ни библиографска работа това, което се търси в подобни случаи, са трите имена и кратки биографични данни за автора – да е разпознаваем между многото други със сходно име.
Песента от „Момчето си отива“ мога да изпея цялата. Ако музикалните изисквания не са твърде високи, предполагам, че това е по силите на повечето почитатели на филма на Людмил Кирков. А той, според мен, се асоциира преди всичко с две неща: сцената в сладкарницата между Невена Коканова и Филип Трифонов с емблематичната реплика „Една боза от 6 стотинки“ и „Хора и улици“.
По правило повечето популярни песни правят популярни най-вече изпълнителите си. Понякога и композиторите. Само в изключителни случаи знаем и помним името на текстописеца. „Надежда от Надежда“ на „Щурците“, бихме казали… Примерът не е случаен, защото автор и на нейния текст е неизвестният Илия Атанасов.
Гугъл е отзивчив и при търсенето на „Илия Атанасов“ в комбинация с „Хора и улици“ предлага немалко резултати. Сред тях са множество изпълнения на песента, пълният текст, кавъри на Хилда Казасян и вокална група „Пим Пам“, 49-а нейна позиция в класация на БГ радио, както и присъствието ѝ в примерното годишно разпределение на уроците по музика за 10-и клас. Но нищо повече за Илия Атанасов.
След няколко седмици търсене, с помощта на Здравко Петров, музикален журналист и редактор в БНР, проф. Божидар Манов, кинокритик, и Надя Дякова от библиотеката на НАТФИЗ, успях да добавя 2-3 реда към името на текстописеца – инженер, драматург, поет, режисьор, без издадени книги, бащино име „Методиев“, роден през 1939 г., починал преди няколко години. Служебната задача беше изпълнена. Аз обаче исках да разбера нещо повече за този така добре забравен човек и да осветля неговото име.
Какво научих за Илия Атанасов след почти две години издирване, писма, разговори и срещи с хора, които са го познавали
Приготвих си дълъг списък с личности, които са имали допирни точки с Илия Атанасов. Започнах от Мими Иванова, която изпълнява „Хора и улици“ заедно с Борис Гуджунов. Тя се почувства неудобно, че нищо не знае за автора на текста и ме насочи към музикални редактори в радиото…
След излизането на филма през 1972 г. песента нашумява. Прочетох, че по тогавашните РЕП-ове дори се продава пощенска картичка с нейните изпълнители. Те участват и на „Златен Орфей‘72“. Песента е включена в издадената след фестивала грамофонна плоча под надслов „Улици, хора“.Със същото заглавие е и първата публикация на текста и музиката в списание „Музикална естрада“, бр. 10/11, 1971 г.
Повечето от създателите и участниците във филма „Момчето си отива“ за съжаление вече не са между нас – Людмил Кирков, Борис Карадимчев, Невена Коканова, Филип Трифонов. Свързах се със сценариста Георги Мишев. Спомни си само, че Людмил Кирков настоявал да го запознае с Илия Атанасов. Срещата обаче останала неосъществена. Актрисата Сашка Братанова също не знаеше нищо за автора на текста на песента от филма.
МЕИ и „Веселите момчета“
Тогава на дневен ред дойдоха инженерите. Първата информация, която намерих за Илия Атанасов, беше от интервю пред сп. „Кино“ на проф. Божидар Манов: „Бяха пет весели години (1965–1970), а тогава в МЕИ учеха много умни момчета и момичета с разностранни таланти. Съставът „Веселите момчета“ бяха легенда в студентските среди и неслучайно изключително талантливият дипломиран инженер Илия Атанасов (поет, драматург, актьор) скоро след това стана студент по режисура във ВИТИЗ в класа на проф. Боян Дановски… във въздуха кълнеше някакъв своеобразен „студентски ъндърграунд“, тогава прохождаха първите рок групи „Бъндараците“ и „Сребърните гривни“, издаваха се студентски вестници – контролирани, разбира се, но и с промъкващи се хапливи остроумия. Вестникът на МЕИ „Технически авангард“ бе цветен, на висок печат, списвахме го с огромна всеотдайност… Той бе учебно поле за перото на много бъдещи журналисти, поети, сатирици, драматурзи, критици…“[1]
Божидар Манов и Илия Атанасов се засичат в Културния клуб на МЕИ, сътрудничат на споменатия студентски вестник, и двамата публикуват стихове в него. Манов и до днес помни част от стихотворението „Щура песен“ на своя приятел:
„На този свят му трябват рими щури,
На този свят му трябват трубадури –
Затуй делим сърцата си на две,
Та да ги пъхнем някак в стихове…“[2]
В юбилейния декемврийски брой по повод 10-ата годишнина на „Технически авангард“ (ТА) от 1969 г. намерих кратка бележка, от която разбрах, че Атанасов работи в редакцията му от 1963 г.[3] По-късно става заместник главен редактор (1967). Някои стихове подписва с бащиното си име – Илия Методиев. След завършването на института е назначен като асистент в катедра „Машинно чертане“, където преподава девет години. През това време продължава да сътрудничи на вестника на МЕИ – най-старото, регулярно отпечатвано университетско издание. Макар че в спомените си Лидия Недекова, главен редактор на „ТА“ до 2012 г. на шега казва, че в началото на списването на вестника „от журналистика разбирахме колкото пингвин от логаритми“, броевете са доста разнообразни и по страниците им има културна информация, интервюта, рецензии за филми, спортни новини, много хумор, поезия и отразяване на интересни събития. През 1964 г. във вестника се появява сатиричната поема „Транспортиада“ с автори Илия Атанасов и Любомир Пеевски. Двамата получават медали на Техническия университет за приноса им към списването на „Технически авангард“ на тържество по повод 50 години от излизането на първия брой (2009).
Атанасов е и председател на Културния клуб към МЕИ, който се помещава на тавана в старата сграда на института до Паметника на Васил Левски (сега Квадрат „500“). Клубът е център на студентската художествена дейност – организират се дискотеки, джаз вечери, гостувания на театрални групи, концерти.
Проф. Теодор Янев, инженер и магистър по операторско майсторство, преподавател в НАТФИЗ, също познава Илия Атанасов от студентския си период в МЕИ и е неговият първи квартирант (през годините Атанасов споделя жилището си с общо 53 квартиранти). От четиригодишното им съжителство проф. Янев го помни като „много разтурен, но в същото време прецизен и педантичен за работните неща. Пишеше всеки божи ден какво е гледал, чул, видял… Илия е един океан. Изключително нестандартен човек, с когото да се радваш да общуваш. Пречеше му скромността, беше скептик по отношение на себе си… Продължавам да обичам този човек…“. Атанасов поверява на Теодор Янев главната роля в „Баня“ по Маяковски, поставена в Студентския дом (1971). Почти ритуалните им приятелски срещи за кафе, провеждани в точно определен ден и час, продължават до последните дни на Илия Атанасов.
Третият участник в тези срещи е географът и климатолог доц. Стефан Велев от Географския институт при БАН. Неговото приятелство с Атанасов започва от общия чин през гимназиалните години в 8-мо училище „Васил Левски“ на ул. „Шишман“ (тогава то се намира в една сграда със 7-мо) и продължава цял живот, почти седем десетилетия. Шегуват се, че имат само 3 дни разлика в рождената дата, които „липсват“ на Стефан, по-малкия от двамата. „Много ценен човек, сърдечен с приятелите, помагаше безкористно на много хора – разказва Велев – приятел докрай.“ По думите му Атанасов притежава огромна библиотека, над 4000 книги – инженерни, театрални, художествени, пълни течения на списания за театър и кино. Владее немски, английски, полски и руски език. Учил ги е сам, по учебници. Чете в оригинал на руски и английски. Много обича да ходи на кино, следи филмовите фестивали. През цялото време на следването си в МЕИ и години след това активно поставя пиеси първо в института, после и на сцената на Студентския дом. Докато по-късно Атанасов работи в различни театри извън София, Велев неуморно пътува, за да гледа постановките му. И до днес помни заглавия и случки около тях.
Голяма част от живота на Илия Атанасов успях да възстановя именно от разказаното от Теодор Янев и Стефан Велев.
За началото на изявите му, свързани с Културния клуб на МЕИ, важни щрихи добави и Веселин Кисьов, също инженер, рок музикант, вокалист на групите „Слънчевите братя“, „Щурците“ и „Славини“. През 1965 г. Атанасов организира концерт по случай 8 декември в зала „Универсиада“ и кани като подгряваща на „Бъндараците“ първата група на Кисьов, в която освен него свирят Петър Гюзелев, Георги Николов и Исак Бурла. Момчетата обаче нямат сценични костюми – Илия Атанасов им дава разноцветни фланелки с голямо слънце, останали от драмсъстава на МЕИ, и ги кръщава „Слънчевите братя“. Две години по-късно част от музикантите от двете групи се обединяват в „Щурците“.
През 1966 г. от драмсъстава и киноклуба към Културния клуб на МЕИ се създава Естрада „Веселите момчета“. Така ги нарича журналистката Иванка Хлебарова в статия в „Студентска трибуна“ – по името на музикалната комедия „Весёлые ребята“ (1934). В състава са петнайсетина участници. Най-популярната им изява е естрадно-сатиричният спектакъл „Смях в залата“, който от сцената на МЕИ се пренася в Студентския дом. Текстът е по преработени материали от дневници, водени в Културния клуб. В тях членовете на клуба си разменят ежедневни бележки, римувани остроумия и злободневки, които след това стават основата на сценария.[4] Режисьор е Илия Атанасов. Той е и сценарист заедно със Симеон Попов и Кръстю Мирски. Репетициите в Студентския дом понякога продължават до зори. „Илия Атанасов дърпа, тегли, влачи из залата многобройните нишки на репетицията – осветление, музика, мизансцен, актьорска игра.“[5] Оркестърът на групата включва Веселин Кисьов, Петър Гюзелев, Георги Николов и Чавдар Селвелиев. Песните пародии са по музика на популярни хитове, аранжирани и дирижирани от композитора и инженер Селвелиев. Останалите весели момчета са: Иван Генев, Емил Иванов, Николай Алиманов, Цветан Цанков, Божидар Божинов, Кръстю Мирски и Юлий Тошев. Като актьор в някои от етюдите се включва и Атанасов. Единственото момиче, което участва в естрадата, е Елка Карастанева (Ненкова).
„Смях в залата“ се играе над 40 пъти при голям успех. „За тях започнаха да пишат сериозните вестници, чухме ги по радиото, видяхме ги по телевизията.“[6] Сред почитателите им е и Радой Ралин. Той поздравява участниците (нарича ги „ензимите на българската демокрация“) и увещава сценаристите: „Откажете се от следването, бе момчета. Трима инженери винаги ще се намерят, но трима автори на сатирични спектакли – не!“[7]. Мотото на спектакъла е „Не сме ли смели, всеки ще ни смели!”, а студентският хумор – доста дързък за онези години. Представлението се играе до 1967 г.
На брошурите Илия Атанасов е с молив в ръка – „душата на „Веселите момчета“ по думите на Кръстю Мирски.
През 60-те години режисьор в драматичния театър към Студентския дом на културата (СДК) е Людмил Кирков, който въвежда в емоцията на театъра много студенти от различни институти. Заради неговото оттегляне към киното постепенно на репетиции започва да го замества Илия Атанасов. В режисьорския му списък следва спектакълът „Студентина“ (1969). Участват част от „Веселите момчета“ и други самодейни актьори от СДК. Играе се десетина пъти. В него Михаил Белчев изпълнява две песни по текстове на Атанасов. С едната от тях – „Люлее тополите голите“ (музика Любомир Павлов) – той печели златен медал на Третия републикански фестивал на художествената самодейност. „Написал е чудесни текстове“, каза Белчев в телефонния ни разговор.
„Студентина“ дава и името на драматичния театър към Студентския дом, който събира публика на същото място и до днес. Негов ръководител сега е Петя Божинова, танцьор и хореограф. Майка ѝ – Милуша (Нуша) Божинова (1944–2021), една от първите участнички в театъра на СДК и дългогодишен негов директор впоследствие – е работила с Людмил Кирков и Илия Атанасов: „На всичките ни спектакли салонът на Студентския дом пукаше по шевовете от публика. Винаги имаше правостоящи. Беше си истински театър“.[8]
Студентските спектакли гостуват и в други населени места, стигат чак граничната застава Пловдивци в Родопите (1964). Заедно с актьорите Атанасов посещава международни студентски фестивали в Полша, Италия (1970) и Германия (1971). Колажът за участието в Италия е от семейния албум на Ангелина и Кръстю Мирски.
През 1969 г. Илия Атанасов пише и два текста за Веселин Кисьов – „Акварел“ и „Нощни пътища“. В изпълнение на група „Славини” те печелят съответно първа и трета награда на Младежкия конкурс за песни в Студентския дом през 1970 и 1971 г. На тези конкурси участват и „Щурците“ с песента „Въртележка“, отново по текст на Атанасов (по-късно тя е включена в албума „75“).
Илия Атанасов много обича да плува и през лятото пребивава задълго край морето. Вероятно затова и един от текстовете пристига при Кисьов на гърба на картичка… От 2015 г. „Нощни пътища“ (музика Веселин Кисьов) е в репертоара и на Константин Белчев (с негов аранжимент).През 2018 г. Симеон Попов, също близък на Илия Атанасов от студентския период и споделил с него два казармени месеца през 1961 г. в Шумен, публикува стихосбирката „Скучаещи графити“ с техни общи творби, писани в периода 1965-1967 г. В нея двамата са представени като децата на Кирил и Методий, понеже бащиното име на единия е Кирилов, а на другия – Методиев. Самостоятелно издание на текстове на Илия Атанасов няма.
Срещите на „Веселите момчета“ и техните половинки продължават и до днес, макар и в оредял състав… Имах удоволствието да присъствам на една такава през февруари тази година. За впечатляващо дългото приятелство между тях и за ролята на Илия Атанасов в спектакъла „Смях в залата“ Майя Алиманова, съпруга на Николай Алиманов, един от актьорите, разказва: „Освен участието в сценария и идеите за музикалната част на спектакъла бяха негови. Имаше много добри музикални познания. Представленията се гледаха не само от студенти, а и от театрали и тогавашната софийска интелигенция. Във всичко това основно действащо лице беше Илия… Изключително верен приятел. Самотата не го притесняваше, това беше неговия свят.“
Професионални театрални пътища
След 9 години, посветени на самодейния театър, през 1971 г. Илия Атанасов преборва конкуренцията от 275 кандидати за 2 места във ВИТИЗ и е приет в последния клас на проф. Боян Дановски.[9] За студентските им години актьорът Стефан Попов припомня: „Проф. Дановски беше направил така, че режисьорите да присъстват на всички актьорски часове. Илия не контактуваше много с нас. Той, вече инженер, беше малко настрани от всеобщата еуфория на приетите студенти… Мълчеше… Но работата ни беше без пререкания, спокойна, дълбока, с емоция… Замръквахме на репетиции…“
Атанасов продължава да работи и в Студентския дом. През 1971 г. поставя „Приказка за мечката“ по пиесата на Панчо Панчев с незабравимото заглавие „Има ли смисъл да утепаме мечка“. С този спектакъл „Студентина“ се представя на фестивал в Хамбург и предизвиква страхотен фурор по думите на един от участващите актьори Емил Иванов, също студент в класа на проф. Дановски и дългогодишен приятел на Илия Атанасов. Следват много нови покани за международни участия.
През 1975 г. Атанасов се дипломира успешно и заминава на задължителното по онова време разпределение[10]. Заедно с актьорите от същия клас Мария Статулова, Павел Попандов, Стефан Попов и Атанас Янакиев той се озовава в Кърджали (Попандов остава съвсем за кратко).
Спомени за пребиваването на Илия Атанасов в Кърджали (1975–1978) сподели с мен актрисата Мария Статулова. Първото представление, което Атанасов поставя там, е „Писмото“[11] по текст на Панчо Панчев. Премиерата е през ноември 1975 г. Две осъдени на смърт жени – учителка и момиче – очакват изпълнението на присъдата си; на прага на раздялата си с живота девойката се вълнува от своята несподелена любов и едно получено писмо. Илия Атанасов издирва истински писма до затворници и включва текстове от тях в спектакъла. Пренася камерната пиеса в средата на залата сред обкръжението на публиката. „Затворници“ обикалят в кръг около главните действащи лица на сцената, спомня си Мария Статулова. За ролята си на Момичето тя печели награда за женска роля на Петия национален преглед на пиеси с младежка тематика в Пловдив през 1976 г. Пак там Атанасов е отличен за режисурата на „Писмото“.
В пловдивската преса отзивът за тяхното представяне на театралния форум е озаглавен „Щастливият дебют на един млад режисьор“ и там четем: „Кърджалийският театър донесе първата изненада – появата на режисьора Илия Атанасов… Неговата режисура е прецизна и умна. Тя не блести с показността на режисьорските „хватки“. Но цялата постановка е решена в духа на „тихата, незабележима импресия“, както я определи на едно обсъждане режисьорката Юлия Огнянова“[12].
По думите на Статулова Атанасов е „фин, деликатен и умен човек, грижовен към актьорите, със страхотно чувство за хумор и ирония, с отношение към музиката, чувство за танц, за песен…“. Живеят в квартири, обзаведени с реквизит от театъра. Освен в града, гостуват и в села из района. „Един забравен човек…“, завършва разказа си актрисата…
В София „Писмото“ се играе в театър „Сълза и смях“. По спомени на актьора Петър Атанасов, също участник в нея, пиесата е записана и показана по БНТ в рубриката „Телевизионен театър“. За съжаление, въпреки прелистване на телевизионните програми във в-к „Телевизия & радио“ за период от 4 години, не успях да открия на коя дата се е случило това. На места в уречения понеделнишки час за излъчване на постановките пише само „Телевизионен театър“ и заглавие липсва. Така че е възможно да е точно сред няколкото анонимни пиеси.
При посещението ми в Държавен архив – Кърджали намерих и други заглавия, които Илия Атанасов поставя там за трите години престой. Това са „Екзекуция с тъп меч“ на Иван Буковчан, „Мнимият болен“ на Молиер и мюзикълът „Буря в чаша“ по пиеса на Катя Воденичарова (за него пише и текстове на песни), в който са включени и много ученици от Кърджали.
Актьорът Стефан Попов, участвал в „Писмото“ и „Екзекуция с тъп меч“, допълва щрихи за съвместната им работа в Кърджали: „Илия беше талантлив! Проф. Дановски много разчиташе на него. Но той не можа да се впише в системата… И за голямо съжаление този много ерудиран, способен човек работи сравнително малко в професионалния театър… По разпределение ни пратиха в Кърджали. Всяка вечер играехме. От пиеса в пиеса…“. Впоследствие Атанасов кани Попов за участие в радиопиеса по Достоевски и това е последната им творческа среща.
Когато „Писмото“ се играе в Пловдив на споменатия по-горе театрален преглед през юни 1976 г., неволно светва надпис „Изход“ малко преди края на представлението. Това дава повод на Юлия Огнянова, член на комисията, при обсъждането да каже за Атанасов: „На него просто му е светло под шапката“. Тази история Илия Атанасов помни дълго и обича да я разказва по-късно пред колегите си в Радиотеатъра. „Той беше много артистичен и сега го виждам как си слагаше ръката на главата като шапка и го изиграваше. Това трудно може да се забрави“, казва Силвия Гочева от БНР. За същата случка Стефан Велев допълва: „Той често го споменаваше и отчиташе, че това е оценката, на която се е зарадвал най-много в целия си живот.“
Паралелно на режисьорските ангажименти в Кърджали Атанасов влиза и в летописа на пазарджишкия театър с постановката „Римска баня“ от Станислав Стратиев през февруари 1976 г. На ямболска сцена режисира „Госпожа Министершата“ със Стоянка Мутафова през 1978 г.
За успеха на друго негово представление,„Двете приключения на Лемюъл Гъливър“ по Йежи Брошкевич (Силистра, 1978), научих от самия Гъливър – актьора Емил Иванов. Той и съпругата му Таня, както разбрах при запознанството ни в уютния им дом в Перник, са били близки приятели на Илия Атанасов. Много трудно се свързах с тях, макар че актьорът е работил дълго в пернишкия театър и дори за кратко е бил негов директор. Заради често срещаното име, минах през няколко Емиловци от Перник, докато стигна до верния, но дългото издирване си струваше.
Таня е приготвила маса с еклери и кафе. Срещите на Емил и Илия най-често са протичали в сладкарница и тя умело пресъздава обстановката. Разказват ми за театралната публика в Силистра – „много аристократична, идваха на представление с костюми“. Помнят забавна случка от премиерата на „Гъливър“. Реквизиторката забравя да сложи дългия нож, с който Емил Иванов трябва да се самоубие на финала. Таня е сред зрителите в камерната зала, редом до Илия Атанасов. В кулминационния момент и двамата се досещат, че нож няма. Режисьорът закрива лицето си с ръце. Все пак Гъливър успява да отиграе ситуацията и да се „прободе“ фатално и без нож. Публиката не разбира за гафа. Актьорът приема откровеното извинение на реквизиторката: „Емилчо, леля, бях ядосана и забравих ножа…“. След премиерата има среща с публиката. Атанасов от скромност едва се включва и се налага Пламен Николов, театрален критик, да спаси положението и да вземе думата, за да разкаже за спектакъла и режисьора. По-късно същият моноспектакъл е поставен и в Русе (1980).
Таня и Емил Иванови разказват с обич и възхищение за Илия Атанасов. Приготвили са ми списък с негови представления, които помнят; написали са и няколко думи за приятеля си: „Скромен, но с много знания за изкуството и режисьорската работа. Отдаден на професията изцяло, винаги подготвен за репетиции. Като дете се радваше на всяка интересна идея и хрумване или актьорско решение. Нищо не налагаше предварително, заедно с него извървявахме пътя до ролята. Режисьорските му решения бяха поднесени деликатно, така че и актьорът да има думата да ги доразвие и пречупи през себе си. Винаги говореше за театър, нищо материално не го интересуваше. С такава искреност работеше… Изкуството беше животът му“. На тръгване, Емил Иванов рецитира безупречно любимата реплика на Илия Атанасов от текста за Гъливър: „А ти? Какво предпочиташ? Чисто и просто подло да се сломиш или с мъдра гордост да понесеш дори това, което изглежда непоносимо.“[13]
Театралните пътища на Илия Атанасов продължават до 1989 г. и преминават през Кюстендил, Русе, Стара Загора, Плевен и Димитровград. Изявява се и като гостуващ режисьор в Габрово, Пазарджик и Ямбол. По данни от Летописа на ДТ „Сава Огнянов“ – Русе[14] Атанасов работи там три сезона. През 1979/1980 г. поставя „Щастливецът иде“ от Румен Божанов. Следват много успешното представление „Когато розите танцуват“ от Валери Петров и детската пиеса „Чими“ от Борис Априлов (1980/1981). Под негова режисура се играе „Народен враг“ от Хенрик Ибсен (1982). По същото време в русенския театър работи и режисьорът Слави Шкаров, а директор е актьорът Васил Попилиев, който участва в „Щастливецът иде“ и „Народен враг“.
За впечатления от работата на Илия Атанасов през трите сезона в Русе потърсих театроведа Крум Гергицов, сценографката и художничка Виолета Радкова и актьорите Косьо Станев и Валентин Гаджоков. „Много добър режисьор. Прилагаше класически подходи в театъра, умело разработваше психологията на образите и обогатяваше текста. Притежаваше изтънчено чувство за диалог с актьорите и успяваше по елегантен начин да прокара идеите си. Добър и благороден човек…“, разказва Крум Гергицов, също колега на Атанасов от ВИТИЗ. Изненадан е да научи от мен, че неговият състудент е автор на текста на „Хора и улици“. Радкова също реагира с голямо учудване на този факт. Илия Атанасов е предпочел да не споделя за своето участие в толкова популярния филм…
За „Когато розите танцуват“ Виолета Радкова отказва да направи макет. Уверена е, че това ще обърка режисьора. Тя измисля за спектакъла огромно оксидно зелено платнище, което се вдига вълнообразно и има отвори. От тях в определен момент трябва да се спуснат гирлянди от рози, около които да танцуват актьорите. Илия Атанасов е ужасѐн от липсата на макет, защото е изключително педантичен в предварителната подготовка. На монтировъчната репетиция Радкова му демонстрира идеята си и той остава възхитен. Публиката също посреща с аплодисменти момента с падането на огромните гирлянди от розови и бели рози. В спектакъла, който се доближава до мюзикъл, има много песни, танци и музика, изпълнявана на живо от Оркестър „Русе“ с ръководител Петър Петров (Парчето)[15]. „Изключително странен човек… стеснителен, а в същото време много настойчив. Винаги абсолютно готов за репетиции – много рисува, чертае. За „Народен враг“ част от публиката беше на сцената. Обикновено по-млади зрители си избираха тези места при купуването на билетите и между тях сядаха актьорите с костюми и плакати. Така и зрителите участваха в представлението, което беше много новаторско за онези години“, разказва сценографката. Косьо Станев, участвал в „Народен враг“, допълва: „Високо ерудиран, благ, много диалогичен, само хубави впечатления имам от общата ни работа“.
Дълго време не успявах да се свържа с актьора Валентин Гаджоков, който отдавна е извън България. Но един ден от Норвегия долетя и неговото интересно писмо: „С Илия Атанасов се знаем още от ВИТИЗ. Дипломната работа на Илия беше „Когато розите танцуват“, която той по-късно постави и в Русе. Не просто пренесена, а съвсем нова постановка. Музиката беше специално писана за нея от Чавдар Селвелиев. Валери Петров не присъства на премиерата в Русе, но няколко седмици по-късно дойде на гастрола в София. Учуден от режисьорската намеса на Илия, който „затвори“ иначе отворения авторски финал на втората част, Валери Петров попита: „Защо?“. „Такава е логиката“, отвръща режисьорът инженер. Гаджоков, участвал в ролята на Младия в представлението, си спомня и това, че при блокаж на репетиция вместо обичайно ползвания театрален жаргон „ще го измисля“ или „ще го докарам“, Илия Атанасов казвал „ще го изчисля“.
Потърсих и рецензии в пресата за работата на Атанасов на русенска сцена. Театроведът Орлин Стефанов има забележки към спектакъла по Валери Петров: „… замислен като ярко, жизнерадостно представление с много музика, с впечатляваща феерия от цветове и светлина. Песните се онагледяват с танци… изобилстват раздвижените мизансцени“, но и „Този конфликт е изсушен от задачата на всяка цена да се докаже абсолютната правота на Младия и несъмнената ограниченост, пълната ненужност на изповядвания от Стария морал.“[16]
Много хубав спомен за Атанасов пази и актьорът Иван Самоковлиев, съпруг на сценографката Виолета Радкова. Неговата среща с режисьора е ролята му на цар Петър в постановката „Книга на царете“ по пиесата на Маргарит Минков, играна в Плевен през 1983/1984 г.
През 1987 г. като гост-режисьор в Габрово Илия Атанасов поставя на сцената на Експерименталния сатиричен вариететен театър мюзикъла „Божествена комедия“ от Исидор Щок с хореограф Розмари де Мео. Постановката е изключително успешна и има 101 представления. Успях да се свържа с Пенко Русев, участник в спектакъла, който също помни Атанасов като „фин и деликатен човек“. На края на телефонния ни разговор той спонтанно запя „Хора и улици“…
Композиторът и пианист Чавдар Селвелиев от „Веселите момчета“ продължава работата си с Илия Атанасов дълго след изявите им в Студентския дом. Негово е музикалното оформление на „Екзекуция с тъп меч“ в Кърджали (1977), музиката на „Когато розите танцуват“ в Русе (1980), както и тази за мюзикъла „Божествена комедия“ в Габрово (1987).
Сред авторите на музиката за спектакли на Атанасов често се среща и името на Михаил Шишков – баща. „С главни букви запишете името на този режисьор!“, каза Шишков при първото ми обаждане, за да се уговорим. Самата среща протече на необичайно място – в чакалнята на XIV поликлиника – и беше изключително интересна, макар и прекъсвана периодично от „Вие за доктор Николова ли чакате?“. Композиторът познава Илия Атанасов още от ВИТИЗ, освен това са съседи и често се виждат. Разказва ми как се ражда едно интересно хрумване на Атанасов за спектакъла „Щастливецът иде“. Илия гостува на Шишков и чува как двете му момчета се боричкат със смях в съседна стая. Предлага да ги запишат. Текстът на пиесата е силен и не му трябва тежка музика. Така гласът на 6-7-годишния тогава Михаил Шишков-син прозвучава в спектакъла. Момчето рецитира „Питат ли ме дей зората“ на фона на записания детски смях, докато на сцената стои портретът на Алеко. Това, по думите на Шишков, става „пирон“ и се харесва на зрителите. „Илия е океан от въображение, той е от друга галактика. Перфектен във връзките между сценография, музика, осветление, текст и актьори.“ Разбира се, на раздяла „Хора и улици“ прозвуча в изпълнение на Михаил Шишков за радост на чакащите в поликлиниката.
(Продължава в бр. 19)
[1] Манов, Божидар. Божидар Манов на 70. – В: Кино, 2017, бр. 5/6, с. 6.
[2] Атанасов, Илия. Щура песен. – В: Технически авангард, бр. 85, дек. 1969, с. 5.
[3] Тези, които продължиха: Илия Атанасов. – В: Технически авангард, бр. 85, дек. 1969, с. 3.
[4] Кисьов, Веселин. „Веселите момчета“ [онлайн]. https://www.pop-rock-ethno.com/bg/veselite-momcheta/
[5] Петров, Б. Повече от хобби. – В: Технически авангард, бр. 80, апр. 1969, с. 7.
[6] Пак там. с. 6.
[7] Мирски, Кръстю. Глупотевини Кръстюви. – София, 2020, с. 38.
[8] Божинова, Милуша. Най-хубавата част от деня ми бяха репетициите в „Студентина“. – В: Спомени за Студентския дом. Състав. Пламен Дойнов. – София, 2003, с. 189.
[9] Трингова, Весела. Истинският път към изкуството. – В: Нов живот (Кърджали), бр. 166, 28. септ. 1976, с. 4.
[10] ДА – Кърджали, ф. 608, оп. 3, а.е. 3, л. 20.
[11] ДА – Кърджали, ф. 1284, оп. 2, а.е. 1, л. 15.
[12] Наградите. – В: Комсомолска правда (Пловдив), бр. 24, 14. юни. 1976, с. 4.
[13] Брошкевич, Йежи. Двете приключения на Лемуел Гъливер. Прев. Димитрина Буковска. – София : Комитет за изкуство и режисура. Отдел „Театър“, 1975, с. 14.
[14] Летопис Драматичен театър „Сава Огнянов“ Русе: септември 1907–юни 2014 г. Състав. Крум Гергицов. – Русе : Парнас, 2014, с. 198-204
[15] Васев, Василен. Когато розите танцуват. – В: Седем дни в Русе, 1980, бр. 40, с. 5.
[16] Стефанов, Орлин. С висок творчески заряд. В: Театър, 1981, бр. 3, с. 30.
