Анриета Жекова
(Продължение от бр. 15)
Радиотеатърът, или „слънце в чинийка“
През 1989 г. година Илия Атанасов се явява на конкурс в Радиотеатъра на БНР и до пенсионирането си през 1999 г. работи там. По случай 70-годишнината на Радиотеатъра през 2008 г. в рубриката „Документално студио“ се излъчва епизодът „Ние от другата страна на стъклото“ с автор Мая Бениеш[1]. В него за работата си разказват режисьорите Мария Нанчева, Кирил Каменов, Илия Атанасов, музикалният оформител Петър-Мусала Гюлеметов (няма грешка в името, роден е на хижа „Мусала“), специалистката по звукови ефекти Силвия Гочева и други радиодеятели. В този разговор Атанасов се връща към първите си детски спомени като слушател на Радиотеатъра, с който са почти връстници. Продължава да слуша радиопиеси и като гимназист, тъй като по онова време няма телевизия, а театралните билети са или твърде скъпи, или трябва да се купуват месеци предварително. Завижда на свой съученик, който участва в масовки в радиопиесите. Отлично помни и първата си постановка в ефира, защото записват на знаменитата дата 10 ноември 1989 г.: „Пиесата беше на Майя Динева… за Петко Каравелов… участваха двайсетина души, много голям колектив, едва се побираха в стаята, където четяхме и репетирахме. Някъде около два часа̀ през деня пристига един актьор и почват нещо да си шушукат… най-накрая казаха: „Абе, бай Тошо май го махат“. Чак вечерта се разбра, че това наистина е така“. (Споменатата пиеса е „Младините на един народ“.)
За работата си със Стоянка Мутафова Атанасов разказва, че било цяло приключение. Работели по написаната специално за нея пиеса на Любомир Пеевски „Паметник“. Актрисата вече била зле с очите и трудно виждала текста. „Но все пак едно абсолютно сериозно отношение… на компютър ѝ го бяха направили с много големи букви… на места аз почти ѝ казвам всяко изречение и след това тя го казва… от моя страна беше някакъв дълг към тази жена, която е наистина… какво да кажа… паметник. Пиесата стана интересна. Пуснахме я по случай рождения ѝ ден.“
В радиото Атанасов поставя разнообразни текстове в множество жанрове – Чехов, Достоевски, Труман Капоти, Маргьорит Дюрас, Самюел Бекет, Гюстав Флобер, Рей Бредбъри, детски пиеси, български автори – Цветан Марангозов, Алек Попов, Станислав Стратиев, Любомир Пеевски, криминални сюжети. На някои заглавия той прави драматизацията и превода от английски. Дълъг е и списъкът с актьори, които кани за участие – Татяна Лолова, Меглена Караламбова, Стоянка Мутафова, Велко Кънев, Петя Силянова, Илия Добрев, Манол Глишев, Мая Бабурска, Ириней Констанинов, Ангелина Славова, Красимира Казанджиева, Сава Пиперов, Мариана Димитрова, Илка Зафирова и много други. Илия Атанасов прави около три пиеси годишно и прекарва в Радиотеатъра почти десет години (до 1999). След това продължава да режисира епизодично радиопиеси на хонорар. На тази невидима сцена без завеса и декори той поставя над 80 пиеси. Дългия списък със заглавия успях да събера с четене на вестникарските радиопрограми за периода и с помощта на Даниела Манолова, Йоанна Котева и Димитър Василев. За работата си с него Мая Бениеш, редактор в радиото, казва, че бил изключително стриктен в подготовката – всичко планира и описва с бележки. Съобразява се със спецификата на радиотеатъра, където в записа се наслагват текст, звукова картина и музика и трябва да се влезе в предварително зададено време. „Имаше много богата обща култура. Беше отдаден изцяло на театъра. Четеше много, търсеше материали…“ .
Потърсих и Силвия Гочева, дългогодишен завеждащ т.нар. „Шумотека“ в БНР – хранилище на всички звукови ефекти, които дават яснота на картината и подпомагат драматургията: къде, кога, как се развива действието, по кое време на денонощието, дъжд, вятър, уличен шум и всичко, което не можем да видим, а трябва да си представим. Думите ѝ за Илия Атанасов бяха: „Изключително добър режисьор, поетичен, беше експедитивен и работеше бързо. Правеше много прецизна разработка на текстовете. Понякога беше рязък, дори нетърпим, имахме и много конфликти, но градивни. В спорове стигахме до по-доброто решение. Когато усещаше, че нещо липсва за пиесата, неназовимо, на въпроса ми „Какво искаш?“ отговаряше „Слънце в чинийка“. При него имаше странно съчетание между две диаметрално противоположни неща – математика и изкуство. Често си разменяхме книги за четене. Много светъл човек… Нежна душа, грижеше се за котката си и много обичаше да ни разказва истории за нея. Имаше чудесно чувство за хумор“.
Ангелина Славова участва в пиесата „Обичта, перушинка бяла“: „Помня, че се запознах тогава с един ентусиазиран, енергичен, ведър и внимателен човек, наистина много добронравен и запалващ за работа – именно Илия Атанасов. А едновременно с това бе и спокоен и излъчващ уважение и доверие към актьора – нещо, което, щом усетя, винаги е за мен подходящата подкрепа. Каза, че ме бил слушал в друга радиопиеса и затова ме бе поканил, без да се познаваме: като по-светло гласче да изчета гълъбицата, а после и принцесата“.
Почти като припев в разговорите ми с актьорите, работили с Илия Атанасов, се повтаряше това, че го помнят като внимателен и благ човек, което не му пречи в работни ситуации да си отстоява позицията. В радиопиесите често се среща името на актрисата Петя Силянова. „Много светъл човек – казва и тя. – Умееше да се радва на работата на актьорите. След като излезеше пиесата, се обаждаше да сподели, да ни похвали, да каже кога ще се излъчи отново, ако сме пропуснали да я чуем. Идваше често и на театър. Четеше много, за да избира подходящи текстове за радиопостановки.“
За да видя всички гледни точки към работата на Атанасов в радиотеатъра, потърсих и доц. Димитър Василев, дългогодишен звукоинженер в БНР, по-късно преподавател в НБУ. Той помнеше добре пиесата „Силян Щърка“ от Яна Язова. Атанасов прави дълго проучване, преди да я постави. Автор е и на драматизацията. За композитор кани Петър Цанков. На фестивал за радиопиеси „При Марулич“ в Хърватия постановката печели четвърто място. Василев добавя следното за работата на Илия Атанасов: „Умееше да мотивира актьорите и да извлича максималното от техните възможности… Не пестеше енергия и средства за постигане на убедителна и достоверна звукова картина. Особено старание проявяваше при изработването на звуковите ефекти, като в определени случаи организираше звукозаписни екипи да ги изработят с преносими системи извън сградата на БНР“.
След смъртта на Атанасов през 2018 г. Теодора Димова пише за него на сайта на БНР : „В края на миналата година загубихме скъпия наш колега Илия Атанасов… той работеше със сърце и талант за каузата на Радиотеатъра. Адаптираше, драматизираше художествени произведения, превеждаше, компилираше, създаваше нов вид радиоформати, режисираше десетки постановки и всичко това правеше с висок професионализъм, плам, трепет, отдаденост. И не на последно място – с блестящо чувство за хумор“[2].
Благородник без титла
На много различни места, редом с името на Илия Атанасов срещах и това на писателя и драматург Любомир Пеевски. Първо се засичат в Културния клуб на МЕИ. През 1964 г. публикуват заедно поема в студентския вестник; поставят съвместно радиопиеси години по-късно. Когато най-сетне, почти преди края на проучването, успях да се свържа с писателя, се оказа, че неговата история с Атанасов е дълга и вълнуваща. Запознанството им започва, когато Пеевски е студент, а Атанасов негов преподавател по техническо чертане. „Безумно интересен човек. Следеше всичко, което ставаше в световния театър. Изигра много съществена роля в моята биография. Аз бях дошъл в София от село Фурен, Врачанско. Илия ми подари две книги – „Малкият принц“ и „Златната роза“ на Паустовски, – заведе ме на „Когато розите танцуват“ в Сатиричния театър и ми отвори врата… Илия свиреше на китара и пееше много хубаво. Изпращаше ми картички с римувани надписи от пътуванията си в Европа. През всичките години бяхме приятели.“
Много исках да намеря снимка на Илия Атанасов от работна обстановка в радиото. Единствените запазени следи се оказаха в архива на звукоинженера Димитър Василев. Той ми предостави кадри от записа на пиесата „Няколко пъти с прелестната Дороти“ (по разкази на Дороти Паркър) през февруари 2014 г.
Колебаех се дали да потърся и Ованес Торосян, когото виждаме до Илия Атанасов на въпросните снимки, защото вече имах доста актьорски гледни точки, но се радвам, че го направих. Изненадах се да науча, че през 2013 г. двамата се запознават по покана на Атанасов. На уречената среща той разказва на Торосян за работата си в радиото и му дава плик с пиеси на различни автори, които е събирал през годините и вероятно няма да има време да реализира. Оказва се,
че Атанасов е гледал в театър „Възраждане“ първата режисирана от Торосян постановка „Записки на един луд“ на Гогол и много е харесал работата му. Затова решава да предаде щафетата. Кани го за участие в „Няколко пъти с прелестната Дороти“. Предлага му постепенно да го въведе и подготви за режисьор в Радиотеатъра. За съжаление, минава много време, докато Ованес Торосян успее да реализира първата си и последна радиопиеса „Щом дроздът се обади“ (автор Херберт Бергер), която трудно преодолява художествените съвети. Не продължава в полето на Радиотеатъра, но пази скъпия плик вече в своето чекмедже. На финала на разговора ни задавам на Ованес Торосян традиционния въпрос, знае ли, че Илия Атанасов е написал текста на „Хора и улици“. „Наистина ли?…“
Как се ражда хитът „Хора и улици“
След театралните щрихи към портрета на Илия Атанасов, нека се върнем към „Хора и улици“, откъдето тръгна моето проучване.
По думите на неговия приятел Стефан Велев текстът е написан за една нощ по молба на композитора Борис Карадимчев. Музиката е готова, но предвиденият текстописец се отказва и се налага Атанасов да го замести. Ръкописната версия на текста е от личния архив на Велев. Карадимчев си спомня: „Имах амбицията да вляза в атмосферата на носталгичното настроение, което изпитват младите хора, които завършват гимназия и не им е много ясен пътят след това. Затова най-напред написах самата мелодия като музика, хем да е популярна, и върху тази моя мелодия режисьорът Илия Атанасов написа текст. Радвам се, че изборът на изпълнителите падна върху Мими Иванова и Борис Гуджунов“[3].
Изпълнителите споделят, че са положили доста усилия – мелодията не е лесна за изпълнение, а и Карадимчев е много взискателен. Записват песента в Първо студио на Радиото и я забравят, защото нямат намерение да я включват в концертния си репертоар. „После с годините се оказа, че това е един шедьовър от европейска класа, който спокойно може да се нареди до големите произведения от френски филми“, казва Борис Гуджунов. Мими Иванова добавя: „След излъчването на филма разбрахме как всичко – и музиката, и песента, и играта на големите Невена Коканова и Филип Трифонов – се е съчетало по най-прекрасния начин и всъщност се е родил един от най-хубавите български филми“[4].
Актьорът Валентин Гаджоков, участник в няколко постановки на Илия Атанасов в Русе, се снима и във филма „Момчето си отива“ като един от приятелите на Ран. Помни колко ядосан е Людмил Кирков, когато го принуждават да смени оригиналното заглавие на сценария „Шапка на тояга“, защото не е подходящо за представяне на социалистическата младеж… За да доразкаже тази случка, потърсих и Георги Мишев, за когото това е дебют като сценарист. Властите смятат заглавието за призив към анархия, чудят се как ще го разберат чужденците. Затова се налага Мишев да изготви списък с над 20 нови заглавия, сред които е и „Момчето си отива“. Избират го и пускат филма с него.
„Хора и улици“ е страхотна песен – разказва Гаджоков. – Чаровната и на пръв поглед безхитростна музика на Борис Карадимчев стъпва върху един великолепен, почти безглаголен текст. Кога е писан – също не знам. Илия много си го ценеше и има защо. Покрай него съм му искал да ми покаже и други свои работи, но той беше непоклатим. Дали това беше свенливост, дали липса на самочувствие, дали нещо друго, ми е трудно да преценя. Той беше влюбен в поезията на Валери Петров…“
Журналистът Косьо Филипов, автор на телевизионната поредица „Разкажи ми песен“, посвещава епизода от януари 2021 г. на „Хора и улици“. Актьорът Филип Трифонов си е отишъл няколко дни преди това и излъчването е в негова памет. В предаването се разказва историята на филма и как песента се възражда с един концерт през 90-те, след който започват често да канят Мими Иванова и Борис Гуджунов да я изпълняват. През целия десетминутен епизод обаче нито веднъж не се споменава Илия Атанасов…
Следващото още по-голямо „възкръсване“ на песента идва, след като част от нея прозвучава в изключително популярната реклама „О-о-о, Пепи“ на кренвирши „Леки“ през 2005 г. Сценарист на клипа е рекламистът Генчо Генчев. В YouTube видеото има над 130 000 показвания. Реших да потърся автора, за да ми разкаже как е стигнал до идеята да включи откъс от песента и филма в рекламата. Генчев се оказа запален киноман и почитател на българското кино. „Момчето си отива“ е един от любимите му филми, гледал го е многократно. Харесва и лиричността на текста на Илия Атанасов: „Тръгваме някъде, после назад – изпява Генчо Генчев. – Чуйте! Това е танго!“
Рекламистът залага на емоцията: „И във филма бозата е само предлог за среща. Това е идеята и на сценария ми, фокусът не е върху продукта, опитваме се да си върнем онова, което ни липсва – младостта, първия флирт. Музиката обединява и ни връща назад. Песента много помогна на клипа“. За Генчев рекламата е изкуство, не само средство за увеличаване на продажби. Въпреки че трае едва няколко седмици, кампанията се оказва изключително успешна и за продукта, и за песента. Следват нови концертни покани към изпълнителите, при все че първоначално Мими Иванова е почти обидена от идеята мелодията да бъде включена в подобно начинание. Пред Косьо Филипов тя казва: „Винаги, когато прозвучи тази песен, съм усещала аз самата за себе си как се извисявам. Има нещо много чисто в нея, много детинско, много романтично… Тази песен носи някаква хармония, някакво равновесие, някакво по-различно, по-елегантно чувство, пречистващо…“.
Илия Атанасов си тръгва от нашия свят през 2017 г. „Хора и улици“ отдавна живее своя самостоятелен живот. Настойчивите ми запитвания до БНР и БГ радио за броя на излъчванията ѝ останаха без отговор. Единствената официална статистика получих от Музикаутор за периода 2017-2021 г.: 1851 пъти по отчети на радиостанции и телевизии в България.
Иначе казано: половин век след като е създадена, „Хора и улици“ е в ефира повече от веднъж на ден.
Песента е включена и в няколко учебника по музика за 6. и 10. клас, макар и с грешен ред в единия от тях. (Издателите обещаха да го поправят при следващото отпечатване.) Ако децата ви разгръщат тези учебници, разкажете им за Илия Атанасов, като стигнат до уроците за филмовата музика.
Въпреки че той самият не споделя дори пред близки хора за писането на текстове, не е канен на интервюта и дори често го забравят, когато споменават филма „Момчето си отива“ и песента, името му стои срещу „Хора и улици“ и има равностойно участие и принос към успеха на всичко, свързано с нея.
Голямата любов на Илия Атанасов е театърът. Това се усещаше и споменаваше във всички разговори и срещи с негови приятели и познати, с които е работил и общувал. Колко дълбоки са дирите му на това поприще, оставям на тогавашната публика, радиослушателите и критиците.
Радвам се, че вече знам чии са думите, съпътстващи вечната мелодия, и че леко повдигнах завесата, за да видим зад нея едно лирично и светло момче. И да го аплодираме.
[1] Ние, от другата страна на стъклото. Документален запис от 2008 г. – Личен архив Мая Бениеш.
[2] Димова, Теодора. 140-годишнината от рождението на Пейо Яворов и постановките на Илия Атанасов са акцент в „Запазена марка Радиотеатър“ тази седмица, БНР, „Христо Ботев“, 11.02.2018. [онлайн]. https://bnr.bg/hristobotev/post/100923695
[3] Борис Карадимчев стана на 75. Vesti, 31.03.2008. [онлайн]. https://www.vesti.bg/novini/boris-karadimchev-stana-na-75-2841156
[4] Мими Иванова и Борис Годжунов – „Хора и улици“, БНР Радио София, 03.03.2015. [онлайн]. https://bnr.bg/sofia/post/100528269/mimi-ivanova-i-boris-godjunov-hora-i-ulici
