Младост – Три кладенци – Надежда

Популярни статии

бр. 21/2021

Явор Гърдев

 

Пред блок 66 в Младост, 1975 г. Сн. Личен архив

Ще започна с пейзаж. Роден съм на самия бряг на Владайската река. На отвъдния бряг спрямо „онази република от клоуни“ и „държава от мъченици“, наречена „Ючбунар” или в превод на български „Три кладенци”. Отвъден бряг спрямо този „цирк на София, нейна пародия и неин апотеоз на перверсирана грандомания”, спрямо това „царство на парадоксите, на гротескното и фасциниращото”, според отдавнашните определения на Чавдар Мутафов за този квартал. Та роден съм на отвъдния бряг на реката, където на кръстовището на бул. „Христо Ботев” и северното платно на бул. „Сливница” се намираше и все още се намира Втора градска болница, разполагаща с родилно отделение.

Баба ми по майчина линия живееше току на отсамния бряг на реката, в северен „Ючбунар”, на ъгъла на улица „Шар планина”, тоест, ако се доверим на Иван Вазов, в гетото. Прабаба ми пък, наричана от майка ми „стара майка”, която си спомням смътно, също живееше на „Шар планина”, но от южната страна на пресечната улица „Кирил и Методий” (сега отново „Св. св. Кирил и Методий”). Къщата на прабаба ми беше малко по-близо до църквата „Св. Никола Софийски”, която тя ревностно си посещаваше дори и насред най-избуялия соц. Точно срещу къщата на прабаба ми, от другата страна на „Опълченска”, се намираше къщата музей на Георги Димитров, където в по-късна фаза на детството си ходех във връзка с „пионерски” ритуали по училищни празници.

Самият аз прекарах първите девет години от живота си в редовно странстване между бабиния ми квартал и друго едно новостроящо се гето – новия югоизточен квартал „Младост” 1. Там, на булевард „Салвадор Алиенде”, днешния „Андрей Сахаров”, с родителите ми обитавахме част от двустаен панелен апартамент в комунално съжителство със съквартиранти, които живееха в другата стая. Апартаментът беше ведомствен и сърквартирантите се сменяха. Банята и кухнята се ползваха по ред, а за всяко от семействата на вратата се звънеше различен брой пъти и се използваха различни сигнали за повикване чрез подсвиркване с уста.

„Младост” не беше вехт като „Ючбунар”. Напротив, панелки от източногерманските, кранове, асфалт, кал, избуяващи напролет тревисти градинки, детски дом, будка на „РЕП”, до която в неделя достигаха по няколко броя от списaние “PIF Gadget”, и битов комбинат с фризьорски салон, пълен със страховити каски за сушене на масивни кокове и прически на етажи. Атавистичен страх ме обхващаше, когато се налагаше да бродя сред шлемовете и да търся майка си, скрита под някой от тях. Сякаш потъвах в ранен прототип на „Матрицата”, в който в главите на сушащите се току-що фризирани жени се наливаше странна субстанция, точеща се към каските през гофрирани маркучи за топъл въздух.

В първа група на детската градина „Обединено детско заведение (ОДЗ) номер 25” отидох невръстен и неподготвен. Помня как целия първи ден употребих, за да рева без никакво прекъсване за майка си, докато тя не дойде в късния следобед да си ме прибере. Силата на екзистенциалния шок, който преживях тогава, не може да се сравни с абсолютно нищо, стоварвало се на главата ми в по-късни периоди на живота. Това си беше самата вселенска изоставеност. Иначе последвалото време в детската градина помня главно с необходимостта да лежа по два часа следобед и силно да мижа, имитирайки, че спя, както и с досадната си прилежност в правенето на езикови забележки на възпитателките: „Моля, другарко, не се казва „джебчето на престилката”, а „джобчето на престилката”!”

Най-много обичах да ме водят в старата Зоологическа градина в центъра, за да зяпам главно слона, в Кукления театър, а също така и в Младежкия театър, където много пъти подред да гледам „Котаракът в чизми” с Надя Топалова. Нашите често ме мъкнеха по мачове на „Левски Спартак”, където насред агитката, докато долу на терена Павел Панов громеше „Чорбата”, ме подковаваха със спомени за Гунди и за стария истински „Левски”. Отделно от това майка ми ме водеше и на хандбални мачове на ПЖИ „Локомотив“, защото в свободното време беше активист на федерацията по хандбал, а това ѝ беше ведомственият отбор. Пърпорехме с нашата червена „Шкода 100S“ нагоре-надолу из София (още спокойно се паркираше навсякъде!) и обсъждахме колко лош късмет сме извадили, че е нямало възможност да бъде синя. Изборът на цвят за колата обикновено беше свързан с още повече чакане.

Една вечер майка ми излезе и отиде до телефонната будка (още нямахме телефон вкъщи!), а аз се заключих отвътре с моя ключ на ластик, но забравих да го извадя от ключалката. Бях сам в апартамента, а на пластмасовия ни син грамофон „Унитра”, от който безспирно звучаха Мирей Матийо, Енгелбърт Хъмпърдинг и Лили Иванова, в този ден се въртеше плочата на Джани Моранди с рецитала му от „Златният Орфей” ’73. (И досега го слушам, но вече в Спотифай!) Без да се усетя, сладко съм заспал под звуците на „Белла Белинда”, а майка ми се върнала и се опитала да си влезе. Звъняла, викала, думкала по външната врата, но блаженият ми здрав детски сън си оставал несмутим. Междувременно се появила съквартирантката Зора Пендарова, пред вратата се насъбрали други съседи от входа, дошъл си от работа и баща ми. Блъскали, викали, но си оставали все така струпани пред вратата, защото никакви шумови атаки не били в състояние да ме събудят. После, от немайкъде, просто разбили вратата със съседска тесла от страх да не ми се е случило нещо. Разбрах за всичко това чак на следващата сутрин, когато по навик се размърдах под радиосигнала „Ранобудно петленце”, следван рутинно от „България – дела и документи”, и на път към банята видях завързаната с канап външна врата.

Когато постъпих в близкото 125-то училище в първи клас, нашите най-после ми подариха и велосипеда, за който ги бях врънкал от години. Още първия ден обаче направих глупостта да го оставя във входа на блока и да се кача за нещо до втория етаж, където живеехме. Върнах се доста бързо долу, но велосипеда вече го нямаше – най-голямата материална загуба, която някога съм претърпявал. Рев до спукване. Направо вой. Не можах да го прежаля, а следващия получих едва години по-късно. Междувременно се молех на децата да карам по „едно кръгче” с техните „Балканчета”, „Школници”, „Чопъри” и „Украйни”.

„Украйна” беше велосипед с големи гуми и стъпалата ми не стигаха чак до педалите, та трябваше да промушвам единия си крак странично под рамката и да балансирам с криво каране. „Школник” беше с полегата („женска”) рамка. Него можех да си го карам и седнал на седалката. „Балканчетата” ми напомняха за ужаса от изчезването на моето собствено колело, особено оранжевите, та предпочитах да се примолвам за сини. „Чопърите” пък бяха истински лукс и привилегия. Притежаваха ги само деца с работещи в чужбина родители или пък такива с достъп до „Кореком”. Да се качиш на такова колело беше невероятно постижение и щастие, особено пък ако имаше веещи се найлонови ленти на ръкохватките.

Втората по тежест материална загуба, която претърпях, беше шал на „Левски Спартак” на сини и бели ивици. Някакви чорбари ми го отмъкнаха насилствено и най-безцеремонно се изгавриха с него, но след родителска намеса си го получих обратно, макар и в силно увреден вид, който баба после поправи посредством плетаческите си умения.

С двамата ми първи приятели от нашия вход „Г” на блок 66 вземахме автобус номер 13 до кино „Изток” (срещу хотел „Плиска”), за да гледаме филми като „Свръхчудовище” (за огромната летяща костенурка Гамера) и „Роки”. След няколкократното гледане на „Роки” започнахме със страхотни усилия да ставаме в пет часа сутринта по неделите, за да тренираме за бъдещи боксьори с тичане около „Китайската стена”, най-дългия блок в „Младост” тогава. Бинтовахме си китките и боксирахме картонени и мукавени кутии, за да се подготвим за предстоящите схватки на професионалния ринг.

През зимата зарязаният изкоп на печално известния плавателен канал ползвахме като пързалка за спускане с шейни и мини ски, а крайната позволена точка на отдалечаване от вкъщи беше манастирчето във „Въртопо”. С придружаващ родител обаче, и центърът беше наш. В почивните дни, след задължителния сутрешен филм в кино „Дружба”, задължително се ядяха кюфтета в ресторант „Стадион”, а после и пастички в сладкарница „Преспа” или в „Ну, погоди” на „Граф Игнатиев”.

Софийското издание „Илюстрована седмица“ от 1927 г., където е снимана бабата на Я. Гърдев по бащина линия Донка Баева (четвъртата от ляво надясно на горния ред) сред софийските отличници за годината

Другата ми баба, по бащина линия, една от двете пълни отличнички на Втора софийска девическа гимназия за 1927 година, някога постъпила във Физико-математическия факултет на Софийския университет сред първите студенти химици на проф. Асен Златаров, завършила го и тръгнала на задължителен учителски стаж из страната, по време на който се омъжила за дядо ми – млад финансист и индустриалец, акционер и управляващ директор на фабрика в родния си град Ямбол. Тя останала там с него, но след национализацията на фабрика „Атланта” през 1947-ма и няколкогодишни твърде неприятни перипетии във връзка с буржоазния произход на двамата, през 1952-ра те идват на работа в София, всеки по специалността си. Заживяват на булевард „Георги Димитров”, днес отново „Мария-Луиза”, но не след дълго настъпват унгарските събития от 1956-а, когато спешно и безапелационно ги изселват от София заради политическата им неблагонадеждност. Така, без да имат избор, си се връщат в Ямбол, където през седемдесетте и осемдесетте години ги посещавах почти всяко лято в качеството си на любимо внуче. Но във връзка със софийското си детство си спомням добре как едно лято по телефона от Ямбол настоях пред майка ми да дойде с колата и да ме прибере „обратно в България”. Дядо ми се скъса да се смее как бъркам градовете с държави и тогава научих разликата.

След като станах на осем години, се роди сестра ми и ситуацията с комуналната квартира в „Младост” започна да става нетърпима. Към този момент седем души живеехме в две стайчета. Навърших девет, когато се наложи да се преместим във вече самостоятелен ведомствен апартамент в „Надежда” 1, на другия край на града, отвъд гарата и железопътните релси. Цяла година трябваше да ставам в пет и половина сутринта, за да пътувам по час и половина до училището в „Младост” 1, а след това и обратно. Тогава и започнах да кръстосвам ежедневно София нагоре-надолу, първо с трамвай номер 7 или 15 до Централна гара, а оттам с автобус 213, с много тежка ученическа чанта и с карта за пътуване по цялата градска мрежа.

В Двореца на пионерите, 1985 г. Сн. Личен архив

В четвърти клас ме преместиха в 32-о училище на площад „Възраждане”, докъдето от „Надежда” стигах с трамвай номер 6 и откъдето след часовете, по „Андрей Жданов”, днес отново „Пиротска”, пеша или с трамвай номер 3, често ходех при ючбунарската ми баба. Пресичах градинката на църквата и улица „Цар Симеон” и бързо се оказвах на „Шар планина”. Животът ми се измести към централните и северозпадните части на града. Често ходех в близкото до училище кино „Асен Златаров” на булевард „Христо Ботев”, което още се отопляваше с кюмбе с кюнец. Точно там гледах високотехнологичните за времето си „Междузвездни войни” и „Приказка без край”, курдисан до кюмбето. В училище обаче, докато играехме на топчета в двора, бях от клана, който поддържаше тезата, че „Седморката на Блейк” е много по-яка работа от „Междузвездни войни”.

Някъде по това време се запалих по театъра и започнах да правя тегели на юг, към тогавашния „Дворец на пионерите”, днес отново Семинарията, където започнах да репетирам в детската театрална трупа. Скитосването из София още повече се засили. Освен че си кръстосвах на воля из сверозападна София с два ключа на врата – единият от вкъщи в „Надежда”, а другият от къщата на баба в „Три кладенци”, вече трябваше да ползвам и трамваите, които се движеха по „Графа”, а после се отправяха през гората покрай къщичката на спирка „Вишнева”, или пък автобус номер 94, който още тогава минаваше покрай Пионерския дворец и стигаше до Софийския университет.

Особено интересно стана, когато започнах и да се снимам като дете актьор в Телевизията (единствената тогава БТ), където съществуваше практиката телевизонният театър да се снима в така наречени „нощни снимачни трактове”, след които едва призори служебни коли откарваха актьорите и екипите по домовете им. Тогава, макар и много рядко, се е случвало дори да се прибера към 4:30 сутринта и да тръгна за училище само два часа по-късно.

В шести-седми клас вече излизах от „Надежда” сутрин в шест и половина и се прибирах вечер след десет. Училище, домашни у баба, репетиции, снимки, уроци по литература и математика за кандидатстване в гимназия, гледане на представления по театрите вечер… Пътуванията ми с градския транспорт и пеша из София ми отнемаха по повече от три-четири часа на ден. Но пък ми беше много любопитно и тази ранна независимост ми идваше някак „дюшеш”.

Научих София на пръсти, особено централните части. От време на време, когато ми се случваше да си спестявам по някой и друг учебен час в училище, киснех по софийските кина, за да гледам за пореден път точно определени сцени от точно определени филми на Ваня Цветкова, Аня Пенчева, Ирен Кривошиева и Елжана Попова, а пък когато вечер закъснявах след репетиции (провеждаха се в Пионерския дворец след края на втората училищна смяна) и не можех да се върна чак до „Надежда”, оставах да спя при баба в „Три кладенци”. Накратко, както се изразяваше тя самата: „развявах се по цял ден като безпризорен”.

Всичко това още повече се ускори, когато влязох в Класическата гимназия на ул. „Цар Иван Асен II”, но тук някъде сякаш и приключи периодът на моето софийско детство и започна този на софийското ми юношество, което вече е предмет на друга рубрика.

Предишна статияТалантът винаги побеждава!
Следваща статияНа брега на утехата

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии