Морис Фадел
Литературната форма не е просто форма. Това обаче не означава, че е освен формална тя има и съдържателна страна. По-скоро именно като форма тя означава, самата нейна формална структура има смисъл.
Литературната форма получава смисъл в своето отношение към историята. Тя започва да значи, когато бива видяна в перспективата на определен исторически момент. Литературната форма не просто отразява този момент, тя е този момент. Отношението между момента и формата е обърнато: не формата може да бъде разбрана чрез момента, а той чрез нея. Литературата не отразява историята, както твърдят слабите литературни анализи, тя е самата история, самото протичане на историческото време.
Три са литературните форми, които обикновено се свързват с нашата ситуация – модерността: романът, есето и фрагментът. Всъщност не е ясно дали това са форми или по-скоро – разрушаване на формите. Романът поставя под въпрос затвореността на формата. Още Лукач в „Теория на романа“ дефинира като черта на романовия текст невъзможността му да завърши. Есето се свързва с неопределеността – то е между изкуството и „чистото“ познание, между субективния опит и стремежа той да бъде надскочен, за да се постигне универсалност на твърдението.
Фрагментът е като че близък до есето в своето отношение към проблема за частта и цялото. Есето сякаш е осъдено постоянно да се приближава към някаква цялост – към някакво трудно постижимо надхвърляне на частното наблюдение. При фрагмента обаче сблъсъкът с въпроса за частта и цялото е неизмеримо по-драматичен. Той е толкова важен, че постоянно е тема на самите фрагменти.
Като жанр на модерността фрагментът е силно авторефлексивен. Той непрекъснато разсъждава за себе си, самоопределя се, казва какво е. Особеното при него е, че той мисли за себе си чрез собствената си форма. Както философията често ни говори за философията „философски“, така фрагментът непрекъснато „фрагментарно“ определя себе си. Текстът на Гео Милев „Фрагментът“ е съвкупност от фрагменти за фрагмента. Фрагментът е съществена тема във „Фрагментите“ на Далчев. Да си припомним само: „Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти“.
Тази особена нарцистичност на жанра, това непрекъснато коментиране, следене на себе си е присъщо и на книгата на Пламен Антов „Фрагментът, фрагментарно, 2020“. Разбира се, и тук частта и цялото е ключов проблем. Пламен Антов елегантно избягва клишето, че фрагментът не може да постигне цялото или че е осъществяване на цялото. Той откроява нещо, което е присъщо на жанра изобщо, но рядко бива извеждано толкова ясно. Налице е една несамостоятелност на фрагмента, никой фрагмент не е единица, той винаги е част от нещо, елемент от някаква свързаност с други фрагменти, от някаква надрастваща го сграда, но как всъщност е част и кое го събира с тази сграда е неясно: „Основното свойство на фрагмента – безкрайната атомарност. Всеки фрагмент е цяло, съставено от подредни нему фрагменти, както и сам той е частица от друг надреден спрямо него фрагмент, приближаващ се към Цялото, но без да го постига, защото Цялото всъщност е непостижимо“.
Фрагментите, както подчертават Филип Лаку-Лабарт и Жан-Люк Нанси в книгата „Литературният абсолют: литературна теория на Немския романтизъм“, не са самотни, те се търсят едни други, искат да се съберат в голяма творба, която да побере целия смисъл на света, ала това не се получава[i]. В този смисъл – и това книгата на Антов чудесно го показва – фрагментът няма общо с афоризма. Както твърди Тимъти Кларк, фрагментът за разлика от афоризма не представя завършена мисъл, някакво твърдо послание, той е винаги (всъщност тъкмо тук виждаме модерното в него) процес на дефиниране, мисъл, която търси израз[ii]. Фрагментът няма форма, той търси своята форма, неговото жанрово време е времето на модерността – бъдещето.
Както лирическото произведение, фрагментът обикновено е свързан с един „аз“, който е източник на дискурса. Този „аз“ е абстрактен, той няма портрет и биография. Той е единствено и само мислещо съзнание. Обикновено е дистанциран от своята историческа среда и се отнася скептично към нея. Всъщност скепсисът е определящ за този „аз“. Фрагментът е винаги констативен изказ, съвкупност от твърдения, които казват как нещата са. Той не може да бъде перформативен, не вярва в промяната на реалността, ето защо, марксистки погледнато, фрагментът не може да служи на делото на революцията. Единственият перформативен момент във фрагмента е „азът“, който се опитва да контролира значенията в речта.
Всичко казано току-що се съдържа още в първото изречение на първия фрагмент в книгата на Пламен Антов. „Достатъчно ми е това половинчасово гледане на телевизия дневно (…), за да се усъмня в смислеността на ценностите, в които вярвам“. Или: „Облажавам епохите, които са чели на свещ пред камината. И още повече – край огъня в дъното на пещерата“. Или: „Собствената ни постисторична реалност днес надминава и най-кошмарните дистопични визии на ХХ в. (Замятин, Оруел, Хъксли), но този факт си остава почти незабелязан и дори нещо повече – желан“.
Фрагментът е критика в чистия смисъл на думата. В него един автономен „аз“ черпи сила от отрицанието на контекста, в който е поставен, като твърде рядко обаче този аз поставя себе си под въпрос. Ето защо въпросният аз се чувства най-уверен, когато е самотен, изолиран, когато е никъде, бездомен. „Бездомността е моят дом – пише Антов, – но бездомността не означава липсата на дом, а самият дом“.
Фрагментът получава своето развитие през Романтизма заедно с философското осмисляне на един троп – иронията. Иронията се мисли от своя най-значим апологет – Фридрих Шлегел, като проява на невъзможността да се обозре от човека целостта на битието, като фигура на постоянната незавършеност. Незавършеността е онова, което определя иронията – там имаме разцепване между целта на изказването и неговия смисъл, между интенция и произведено значение. Това разцепване е подчертано, а не прикрито зад насилена връзка между израз и послание, както е при алегорията.
Фрагментът, чиято жанрова черта е самоосъзнаването на незавършеността, нейното непрекъснато дискутиране, може да се мисли като проява на ироничния дискурс. Къде обаче е границата на иронията при него? Може би тъкмо в този оголен, отрицаващ света аз, който избягва да се съмнява в себе си?
Пламен Антов, „Фрагментът, фрагментарно 2020“, изд. „Ерго“, С., 2022 г.
Текстът е представен на семинара „Фрагментът като жизнена и литературна форма. Разговор около книгата на Пламен Антов „Фрагментът, фрагментарно 2020“, състоял се на 24.04.2023 г. в книжарница „НБУ в центъра“ (ул. „Георги С. Раковски“ 191Б) и организиран от департамент „Нова българистика“ на Нов български университет.
[i] Nancy, Jean-Luc , Philippe Lacoue-Labarthe, „L’Absolu littéraire. Théorie de la littérature du romantisme allemand“, Éditions du Seuil, 1978.
[ii] Clark, Timothy, „Modern transformations of German Romanticism: Blanchot and Derrida on the fragment, the aphorism and the architectural“. В: „Paragraph“, November, 1992, Vol. 15, No. 3, pp. 232-247.
