Доц. д-р Юрий Проданов е преподавател в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, в момента – председател на Общото събрание на университета. Завършил е специалността „Българска филология“, член на катедра „Журналистика и масови комуникации“. Научните му интереси са в областта на Българското възраждане – литература, история, култура. Специализирал е сърбохърватистика в Белградския университет, преподава история на славянските литератури. С дългогодишен опит в аналитичната и коментарната журналистика. Автор за вестниците „24 часа“, „Новинар“, списание „Léuropeo“. За най-важен период от журналистическата си практика смята десетгодишното сътрудничество със сайта Редута.бг и приятелството си с известния български журналист Стойко Тонев (д-р Тони Филипов).
Отскоро сте директор на новоучредения Литературен център на Шуменския университет. Какви идеи стоят в основата на създаването му?
Основна цел при създаването на Литературния университетски център е гарантираното съхраняване на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в бъдеще. В своя статус той (центърът) е равнопоставен с най-авторитетните научни центрове в Шуменския университет. Мисля, че успехът на всяко, каквото и да е начинание е в добрата организация, ясно изписаните правила и отговорности, регламентираното и ясно финансиране. Идеята е проста – около литературния конкурс, който е културно събитие на годината за университета, да планираме календар от постоянни дейности и инициативи – представяния на нови книги, срещи с утвърдени автори, литературни редактори, издатели, художници и дизайнери, майсторски класове, работа в няколко студентски литературни клуба. Ясно е, че всичко това представлява разнообразни форми на живо, директно общуване и събиране на хора в един все повече виртуален и фрагментиран свят.
Вие сте куратор на най-стария студентски литературен конкурс в България – „Боян Пенев“, който традиционно се провежда в Шуменския университет. Тази година се състоя неговото 45-о издание. Чия е идеята за създаването на този конкурс и какво е неговото развитие през годините?
Идеята идва от почетния професор на Шуменския университет Николай Димков. Той беше човек, носещ постоянно в себе си възрожденската виталност на своя роден Дряновски край. От него за пръв път преди много години чух и онзи житейски важен девиз на Софроний Врачански: „Веднъж да бъде начало!“. Колко силно е било това начало за конкурса става ясно от факта, че първата награда за литературна критика на името на „Боян Пенев“ е връчена от самата Дора Габе, а първата голяма награда – дебютна книга – печели Миряна Башева. Кривата на развитие на конкурса през тези пет десетилетия е като кардиограма на обществото – върхове и спадове, пълни аудитории със стотици емоционални участници и слушатели, както и минорни събирания в почти тесен кръг. Факт е обаче, че появата на всеки един студент на този конкурс е като първи голям литературен дебют. Такъв е бил той за Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Пламен Дойнов, Любен Дилов-син, Иван Ненков, Роза Боянова, Йорданка Белева преди време, за Анна Лазарова, Георги Гаврилов, Гергана Гълъбова, Емине Садкъ, Михаела Илиева в последното десетилетие… Или, както си казах преди дни, една от първите големи награди, които Георги Господинов печели, е голямата награда на Националния студентски литературен конкурс в Шумен, а последната (засега) в Лондон…
Каква е необходимостта и мястото на този конкурс в културния живот на Шуменския университет, на града, а и в пространството на българската култура?
Едва ли ще бъда оригинален, ако кажа, че големият проблем на българската култура е свръхцентрализацията – на събития и личности – в столицата и няколкото големи града на страната. Всеки опит за „изтегляне“ на културни събития и инициативи извън тази среда би трябвало да бъде подкрепян и поощряван. Иначе всеки университет и град би изглеждал по-оживен, весел, шарен, остроумен, палав и авантюристичен – както Шумен и нашият университет в дните на конкурса.
Има ли определени изисквания в регламента и организацията на конкурса, които го отличават от другите конкурси в страната ни?
Шумен е място с исторически детерминиран консервативен дух – неслучайно в своята многовековна история, та и доскоро, той е основно гарнизонен град – военен център. Казано и на шега, част от тази безусловна привързаност към писаните норми и устави личи и в главното и непроменимо правило на литературния конкурс – задължително участие на живо, присъствие на участника в дните на конкурсните събития. Понякога журито не награждава несъмнено силни творби и талантливи автори, защото те (авторите) просто не са си купили билет за пътя до Шумен. Ако преди време условието за задължително присъствие е изглеждало организационна странност и приумица, днес (след глобалната епидемия и войната в Украйна) то е силно напомняне, че светът на творците не трябва да се лишава от живото директно общуване. То създава безценни контакти, дава импулси, създава мрежи от приятелства, учи, образова, ражда внезапни идеи. Така е и така ще бъде – във време на безчет онлайн състезания и конкурси за какво ли не – Националният студентски литературен конкурс ще си остане симпозиум в античния смисъл на понятието.
За кои от участниците и отличените в този конкурс сте запазили най-ярки спомени?
За всички, чиито имена изброих по-горе. И за много, за чиито имена не остана време и място тук. Едно лице, обаче е винаги пред очите ми и един глас в ушите ми. Орлин Дянков от Варна. Буен, неординерен, скандален, провокативен и същевременно добър и чувствителен. Органичен талант. Вероятно днес щеше да бъде едно от утвърдените имена в българската поезия, ако не се присъедини внезапно към „обществото на мъртвите поети“ през земетръсната 1990 година. Беше само на 23. Това, което успяхме да направим за него е да издадем с доброволните дарения на академичната общност на Шуменския университет през 1992 г. единствената му стихосбирка „Бунтувам се тъжен“. Упреквам се, че миналата година трябваше да я преиздадем 30 години по-късно, за да припомним на съвременниците ни за актуалността на неговия поетически талант.
От биографичната Ви справка разбираме, че сте преподавател по възрожденска литература, преподавате още история на българската журналистика, разследваща и онлайн журналистика… Какво обединява тези на пръв поглед разнопосочни занимания със словото?
Безспорният факт, че българската литература се ражда по страниците на вестниците от онова възрожденско време, както и това, че големите имена в това литературно начало са и първите журналисти и издатели на вестници – Раковски, Войников, Ботев, Каравелов и още, и още. Възраждането е невероятно време – прекрасна авантюра на духа, българска младост с присъщите ѝ пориви, въодушевление, грешки и първи грехове. Няма как да обясня в няколко реда, че прочетеш ли и разбереш ли Възраждането, си обясняваш всичко „българско и родно“ (както е написал поетът) в сегашен и бъдещ план. Животът ми се стече така, че съчета по вълнуващ за мен начин академичната кариера в аудиториите и оперативната и аналитична журналистика. Първото дисциплинираше второто, а второто вдъхновяваше първото. И мисля, че се получаваше добре.
Как намирате място на вдъхновяващия опит от далечното време на Възраждането с проблемите на нашето съвремие?
Преди години мой приятел, отличен лекар и хирург, ми каза: „Юрий, разбрах го вече, човек си отива, когато вече не му е интересно!“. Възраждането учи, че всичко интересно тепърва предстои. И е изключително важно да го разбереш, научиш, че и да го направиш. В този смисъл всеки започващ ден е ден от собственото ни възраждане.
Смятате ли че проблемите със свободата на словото са по-лесно разрешими и приложими във времето на свободното разпространение на информация в социалните мрежи например?
Една от безспорно приеманите от мен тези на любимия ми Умберто Еко е, че сега е времето на „цензурата на шума“. Ние не се чуваме и разбираме не поради затворената от някого уста и забраненото слово. Ние не се чуваме и разбираме поради милионите говорещи на висок глас уста на звани и незвани. Там, в глобалната какофония, изчезва заглушен нечут гласът на истината и прозрението. Социалните мрежи напомнят ориенталски пазар – шарен, гласовит и хаотичен. Там нещата се пикантни и вкусни, но стомашното разстройство е гарантирано…
За сериозна журналистика се изискват и специфични личностни качества и характер. Можете ли да ги разпознавате в студентите си?
Опитът ме е научил, че прогнозите и очакванията са опасно нещо. Но ако младият човек е грамотен, любопитен и работлив – всичко е възможно. Е, почтеността е също важна, но…
Понякога силата на словото може да променя хора, държави, съдби… Нерядко ги променя в негативна посока. Наистина ли свободата на словото трябва да е неограничена?
Тук пък ще припомня думи на Цветан Тодоров от фундаменталната „Интимните неприятели на демокрацията“. Става дума за това, че колкото по-нагоре е човекът в социалната пирамида, толкова по-контролирано и ограничавано трябва да бъде неговото слово. С други думи, един президент или министър-председател трябва най-много да си „събира устата“. А иначе словото е като водата. Не можеш да я спреш, просто трябва да я пазиш, съхраняваш, почиташ. И никога да не оставаш жаден…
Вече се говори, че живеем на прага на ново време – това на изкуствения интелект. Сравняват тази революционна промяна с изобретяването на пресата на Гутенберг. Вие смятате ли, че Вашата професия и Вашите занимания са застрашени?
Още като студент разбрах какво се случва във времето и в последвалите десетилетия след пресата на Гутенберг. Бях обсебващо привлечен от живописта на Йеронимус Бош и Питър Брьогел, а техният хаотичен картинен свят подреди нещата на обяснението. Разбира се, с помощта на Коменски, Шекспир, Сервантес, Монтен, Гьоте, Бродел и… още, и още. Същността на всяка професия е в умението да правиш и знаеш нещо, което другите не могат и не знаят. Изкуственият интелект не може да е заплаха за естествената невропластичност на човешкия мозък. И за уникалното човешко знание, което представлява личният спомен и опит. А иначе, по отношение на страха за бъдещето, по душевна настройка съм стоик и съм напълно съгласен със стоическата максима, че парче хляб и няколко маслини са най-добрият обяд…
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
