Владислав Панас
Двадесет и две букви: Той ги начертал, изсякъл, оформил техните съчетания и комбинации, претеглил ги и създал чрез тях всичко създадено и всичко, което ще бъде създаден.
Сефер Йецира или Книга на Творението,
Гл. 2, стих 2[1]
Читателят на „Поема“ няма проблем, за съжаление временно, поне с едно: веднага се ориентира в най-голямата особеност на текста[2]. Ставаме притежатели на това знание почти без никакво умствено усилие, защото поетът е поместил всички необходими данни за това непосредствено в повърхностния пласт на творбата. Няма начин да не ги забележим, след като Чехович ги е направил публично достояние и с немалка доза демонстративност отдалеч привлича очите и ушите ни. Но постигнатото така лесно и бързо удовлетворение се оказва твърде подвеждащо, понеже също толкова бързо и лесно прехожда в дълбока фрустрация, чийто извор е съвсем банален: ето че нашите сполучливи уж виждания не преминават автоматично в убедителни обяснения. Става така, че именно общодостъпните черти на „Поема“, които всеки идентифицира без усилие като изключително характерни за нея, не се поддават на никакъв прост коментар. Да, наистина, виждаме ги добре, но не разбираме добре значението им. […]
Преди да се потопим в тази тъмна нощ на ума, която, ако я преминем храбро и щастливо, може да ни отведе до онази тръпка на наслада, която ни дава храброто и щастливо проникване в тайната, нека най-напред изминем лесното начало на пътя. Защото такъв е редът на възприятието, определен от самия текст. Пристъпваме незабавно към описанието и прочита на повърхностния пласт на „Поема“.
В самото начало се задействат очите. Едва след това към зрението се присъединява слухът. Сякаш няма нищо необичайно в този зрителен прочит, но в този случай не е точно така, понеже този прословут поглед веднага се спира на гореспоменатата фундаментална особеност на текста, над която ще се трудим изнурително след малко. Как бихме могли да не регистрираме още на пръв поглед, след като тя е на повърхността на записа?
И така, с невъоръжено око се вижда, че „Поема“ е построена в азбучен ред, т.е. принадлежи към творбите, които в речника на литературните термини се определят обикновено като азбучни. Най-често те са стихотворни, но това не е толкова важно. Азбучните творби се отличават по това, че всяка тяхна поредна част (стих, строфа, абзац) започва от буква, подредена по азбучен ред. И още нещо: казва се също, но може би не съвсем правилно, че са вид акростих, в който подредбата на буквите създава допълнителен текст[3]. По този начин се стига до вид несложен шифър. Би трябвало тогава да твърдим, че тази черта, азбучността, напълно стига, за да придаде на творбата на Чехович необичайна стойност, понеже в съвременната литература тя се среща рядко, а в литературата на двадесети век е почти инцидентно явление. Когато към такава рядка и архаична форма посяга творец, който в поезията си служи постоянно с авангардна форма, този факт би трябвало да ни удиви силно и да ни накара да се замислим.
Но ние нямаме много време да се замислим дълбоко по този въпрос, защото в същия момент ни връхлитат следващи наблюдения, които значително го усложняват. „Поема“ на Чехович е азбучна, но по необичаен начин, защото авторът използва в нея вместо обичайната в нашия контекст латинска азбука, изненадващо… еврейската азбука! Въвежда в творбата нея и нейния ред: от Алеф до Тав. И ето че по този начин възниква съвсем нова, хибридна азбучна творба, тъй като в нея се срещат две различни азбучни системи и стоящите зад тях различни философии и дори теологии.
Добре, нека е хибридна… Затова и аз ще приложа хибридна езикова терминология, като нарека тази творба на Чехович, на която не съответстват досегашните определения като азбучна – „алефбетична“, препращайки към еврейските букви и техния ред. Това е форма (бих искал да подчертая колко е важно това), която може би не притежава аналог в цялата полска литература. Можем дори да допуснем, че и в световната литература има малко текстове от този тип. Следователно се срещаме (бих искал да се отнасяме внимателно към това) най-вероятно с напълно оригинално изобретение на Чехович, впечатляващо изобретение, защото е реализирано без някакви образци и предшественици. Поне не забелязваме такива в „чистата“ художествена литература. Това изобретение почти няма и последователи в нашата книжовност.[4]
Но това не е всичко. Да видим какво следва. Сега очите ни регистрират много изящна композиционна фигура, създадена в „алефбетичната“ творба, служейки си с еврейската азбука. Всеки може да забележи без усилие, че „Поема“ има много ясна „рамкираща композиция“, която е представена тук (вече имаме очакване за това) изключително своеобразно. Както знаем, определението „рамкираща композиция“ се отнася до ситуация, при която в творбата има двустепенна фабулна система. Или, казано просто, когато имаме разказ в разказа. […]
При Чехович няма точно такова умножаване. Удивлява ни нещо друго, вместо типичния в този случай разказ в разказа, имаме азбука в азбуката! Нека бъдем по-точни. Вместо разказ, който поражда следващия разказ, поетът въвежда букви от азбуката, между които вкарва някаква история, също подредена азбучно. Нека видим как изглежда това:
АЛЕФ – това е първата от поредицата букви, която ни показа хода на времето. През тази буква, като през праг на вечността, непрестанно прелива потокът на битието. Нека попитаме някого дали вечността и началото са едно и също нещо?
АЛЕФ. Аленкийе, което значи Пурпурно, това е името на селото, в което пребивавали кралете. В двете стаи на просторния дървен дом, зад малките прозорчета, можело да се видя самият крал Зигмунд, бабите му Анна и Паулина, по-стари от леса, децата на краля и ратаят Васил.
Така започва поемата. И така свършва:
ТАВ. Така завършва народната песен за годеницата на Господаря на света, носена от небесните платна по белоруското море и за кралете, които доживяха своя край в селото, наречено Аленкийе, което значи Пурпурно. Мир на душите, на кралете и певците.
ТАВ. Последната от редицата на вечните букви. Последна като лист, запален от есента и висящ самотно на дървото в позлатата си зиме, предпролет и пролет.
Съвършено ясно се вижда – вече на равнището на самата оптика! – как Чехович отделя водещата рамка на творбата: с курсив и голям отстъп. Има своето неслучайно начало (Алеф, първата буква от еврейската азбука) и своя неслучаен край (Тав, последната). Подчертавам, че в тази рамка се намират единствено самото начало и самият край, единствените, можем да кажем, „брегови“ букви. И в така очертаната рамка поетът поставя следващия текст, който също започва от Алеф и свършва с Тав, но преминава през всички останали букви на еврейската азбука. Следователно се създава двустепенна структура, както в класическата рамкова композиция, но за разлика от нея, при Чехович всяка степен е независима и херметично затворена, понеже всяка има свое и абсолютно начало и свой абсолютен край. Тази водеща степен няма само своя „център“. Имаме следователно две идентични начала (двукратния Алеф) и два идентични края (двете букви Тав). Разбира се, те са разположени на различни етажи от представяния свят. Тук трябва да се отбележи, че между тези етажи няма никакъв непосредствен преход. Бих казал, че тази композиция напомня повече за „матрьошката“ (руската „кукла в куклата“, където действа правилото на поместване на по-малкото в по-голямото), отколкото „разцъфтяващата“ последователност на разказа в рамковата композиция.
Така или иначе Чехович се явява пред нас като изкусен архитект на структурата на текста. […]
Да продължим нататък. Нашите наблюдения, все още повърхностни, не са завършили. В този момент на помощ идва слухът. Сега едновременно виждаме и чуваме. Да послушаме – не е задължително да гледаме – но можем – няколко „начала“:
АЛЕФ. Аленкийе….
БЕТ. Белоруското…
ГИМЕЛ. Гневните…
ДАЛЕТ. Дългата…
ХЕ. Хирам….
ВАВ. Веслото…
И така до края на творбата. […]
Ясно е, че става дума за алитерации. Нищо чудно, все пак става дума за поет, за когото стилистичните средства играят важна роля в организацията на поетическия език. Нещо повече, става дума за автор, който създава може би най-прекрасния в полската литература поток от алитерации: „zwija się zaułek zawiły / zagubiony we własnych załomach“[5] (вие се витата уличка / губи се в свойте завои). […]
Да се запитаме за нещо друго: откъде се е взела у Чехович идеята за такава композиция? По-горе отбелязах, че не откривам в познатата ми литература образци за създадената от него конструкция. Сега трябва да уточня. Да, не се виждат прецеденти на такава полско-латинско-еврейска структурна хибридност, защото това не е добре познатият ни макаронизъм, но има образци – отчасти идейни, отчасти структурни, към които мисля, че препраща. Няма голям проблем с установяването на тези препратки. Ако трябва да отговоря на въпроса откъде Чехович е взел идеята да посегне към еврейската азбука като принцип на композицията, бих отговорил кратко: очевидно е, че от Библията. Там е източникът на този тип форма. Азбучни или по-точно „алефбетични“ творби са някои от псалмите (9 и 10, 25, 34, 37, 111, 112, 119, 145). Азбучният принцип се появява и в „Плач Иеремиев“, а също и в „Притча за достойната жена“ от „Притчи Соломонови“. Също и началният фрагмент от „Книга на пророк Наума“ има аналогична поетика от тази гледна точка.
Защо в такъв случай не причислявам библейските текстове към непосредствените първообрази на азбучната поетика на Чехович? Отново ще отговоря накратко: защото библейските текстове не са хибридни. Както е известно, преводачите на Библията се стараят преди всичко да предадат смисъла на светата книга и във връзка с това се отказват напълно от опитите за създаване на образцова звукова организация на оригинала. На практика това изглежда така, че в съответните места се пише еврейската буква (както е при Чехович) – но текстът, към който се отнасят (не така, както е при автора на „Поема“), не се стреми към постигане на звуковата страна. Ако има коментари, то в тях единствено преводачът информира описателно за какво става дума в оригиналния текст. Чехович, който не е обвързан с предварително зададено значение, отива по-далеч от преводача на Светото писание. […]
За доброто познаване на Библията от страна на поета имаме доста информация. Повечето от нея се отнася към времето, в което участва в Полско-съветската война. Тогава има две главни четива: „Тъй рече Заратустра“ на Ницше и Библията[6]. Тадеуш Клак пише във връзка с това: „Но на белоруския фронт се занимава повече с четене на Библията, отколкото със стрелба“[7]. Трудно е да се установи дали в действителност така може да се представи пропорцията между тези дейности, но няма съмнение, че по онова време при Чехович настъпва някаква странна симбиоза между войната и четенето. За Ницше също не трябва да забравяме. Но за момента ни интересува библейският мотив.
През 1938 г., годината, в която излиза и „Поема“, поетът публикува разказ под знаменателното заглавие „Букви“[8]. Той разказва за това как Библията се озовава в ръцете на героя разказвач и какво е за него нейният прочит. Събитията се случват някъде на литовско-белоруския фронт на войната със Съветска Русия. След битката героят отива при група военнопленници и дава на един от тях цигари. Като човешки жест. Военнопленникът се отблагодарява, като подарява на нашия герой книга. Необикновена книга, защото това е Светото писание: „Това беше берлинското издание на превода на Вуйек от 1861 г. Откъде казакът имаше тази полска книга и кой беше, така и не разбрах. Но затова пък онази Библия ми служи и до днес“[9].
Войната продължава, героят и неговият екземпляр на Светата книга преминават през различни драматични перипетии. Когато му е възможно, а дори и тогава, когато изглежда невъзможно, войникът чете Библията. Нека се вслушаме в неговия разказ за това военно четиво:
[…] четенето облекчаваше тежестта на пушките и щиковете и я разтваряше напълно в историята на Саул и Давид, във вдъхновените строфи на израилските пророци, в простата и трогателна история за Исус от Назарет.
Потопявах се в книгата като в сън и така се защитавах от действителността, пълна с гърмежа на стрелбата и взривовете. В небето свиреха снарядите на оръдията, гъсти ята куршуми прорязваха клоните над нас, сипейки листа и борови иглички, а освен тях в мен кънтяха бойните колесници на фараона и копитата на Гедеоновите ездачи. Дните течаха в някакъв шемет, изпълнени с инциденти и букви. Може би защото униформата и цялото ми войнишко служене бяха твърде големи за мен, много обикнах Библията и не само нея, а всичко, което се състоеше от букви.[10]
Няма да решаваме това дали тази буквена следа, появила се във връзка с четенето на Библията, води непосредствено към буквената композиция на „Поема“. Но няма как да не я забележим, съвпадението най-малко ни кара да се замислим. А формулата „всичко е от букви“ може да бъде представена като алюзия към фрагмента от прочутата „Книга на създаването Сефер Йецира“, с мото от която започва настоящият текст. […]
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Преводът е направен по Władysław Panas, Dwadzieście dwie litery, Scriptores, nr 37 (2009), 27-35. Текстът е четен за първи път по време на сесията „Четейки Чехович“ („Czytanie Czechowicza“) в театър NN, 9-10 септември 1999.
[1] Цитирано по: Папюс, Кабала. Наука за Бога, вселената, човека, София, 1994, с. 213. – Бел. прев.
[2] Първото издание на „Поема“ е публикувано в „Атенеум“ (nr 4-5, 1938, s. 661-663). След това творбата е отпечатана още три пъти: първо в „Камена“ (nr 19, 1957), след това – без жанрова обосновка – в „Драматургични творби“ на Чехович (Utwory dramatyczne, oprac. Tadeusz Kłak, Lublin 1978, s. 116-121), и накрая в отделно библиофилско издание, подготвено от Ришард Криницки в Поетическата библиотека на Издателство „a5“ (Poznań 1992) в тираж от 120 екземпляра. В бележката от издателя четем, че това е „съобщение за библиофилско издание, което ще се появи през пролетта на 1993 г. в графичното оформление на Хенрик Ванек“. Вероятно това още по-библиофилско издание не е могло да се реализира, защото не открих следите му нито в библиотечните каталози, нито в списъците с публикации на издателство „a5“. Цитирам текста на Чехович по първото издание, тъй като следващите издания – особено това на Клак – се различават значително от него, а техните издатели изобщо не обясняват тези промени.
[3] Вж. представителния компендиум The New Princeton Encyclopedia of Poetry and Poetics, ed. Alex Preminger, Princeton 1993.
[4] Опитах фрагментарно да препратя към тази форма в есето „Окото на цадика“ (Oko Cadyka, „Kresy”, nr 40, 1999).
[5] Цитат от „елегия на заспиване“ (elegia uśpienia). Алитерациите Z и ł са водещи за акустиката на стиха, всяка дума с изключение на една започва с „L“ и трудно могат да бъдат предадени в българския превод. – Бел. прев.
[6] Вж. Józef Czechowicz, Notatki pamiętnikowe 1920 roku, w: tenże, Koń rydzy. Utwory prozą, zebrał, oprac. i wstępem opatrzył Tadeusz Kłak, Lublin 1990.
[7] Tadeusz Kłak, Czechowicz – mity i magia, Kraków 1973, s. 26.
[8] Следващо отпечатване: Koń rydzy, s. 204-210.
[9] Пак там, s. 206.
[10] Пак там, s. 206-207.
