Павел Прухняк
Никой още не е начертал топографията на юлската нощ. Това са бели страници в географията на вътрешния космос. Юлската нощ! С какво да я сравня, как да я опиша?[1]
1.
Юзеф Чехович пише „Поема за град Люблин“ (Poemat o mieście Lublinie) през 1934 г. – почти година след като се пренася от родния Люблин във Варшава. Творбата се състои от дванадесет части – оформени в редуващи се стихове и фрагменти проза[2]. В своя фабулен пласт разказва за тайнствения пътешественик, който в юлската нощ, при пълнолуние, посещава родния Люблин и го прекосява открай докрай пеша. Маршрутът на тази обиколка започва в южната част на долината на река Чехувка и води от северозападните части на града, през разрушения квартал „Венява“, през гробището при улица „Липова“, през „Краковске пшедмешче“ и „Старе място“ до параклиса на Замъка, оттам се вие по улица „Замкова“ и уличките край него по посока на улица „Шерока“, а накрая извежда пътешественика от Люблин през североизточните предградия – „Калиновшчизна“ и „Чвартек“. Не всички улици и кътчета, през които се движи персонажът на поемата, са оцелели до днес. Няма да открием всички на съвременните градски карти. Но знаем къде са преминавали някога. Знаем къде да ги търсим. А това означава, че и днес можем да изминем маршрута, очертан от стъпките на пътешественика.
2.
От 2003 г. по време на юлското пълнолуние жители на Люблин изминават маршрута от „Поема за град Люблин“ и четат – от няколко години като хор – поредните части на творбата, декламирайки ги в тези места на Люблин, които те засягат. По този начин реалното преминаване през града край Чехувка и прочитът на творбата на Чехович се превръщат в едно и също – потокът на текста подсказва пътя на стъпките; те пък очертават реалното пространство за поезията; словото на поета още веднъж пуска корени в конкретното място; мястото се открива в словото; разходката е поема. Така Владислав Панас и Томаш Петрашевич го усетиха преди години. Общата им идея – благодарение на усилията на Центъра „Brama Grodzka – Teatr NN“ – вече е люблинска традиция и всяка година събира от няколко десетки до няколкостотин души, които – следвайки маршрута на стихотворението – заедно изминават пътя, начертан във въображението на автора на „човешка нота“ (nuta człowiecza)[3].
3.
Какво всъщност представлява тази обиколка под диктовката на поемата – през града, който бавно се потапя в юлската нощ, огрян от лунната светлина, поверен на поезията? В каква топография встъпваме, вървейки по въображаемите следи на пътешественика? В какво участваме, позволявайки му да ни води? Какво вписваме в Люблин, когато вървим стъпка по стъпка след думите на поета? Какво позволява да се изкаже разходката-поема, която е написана от Чехович и се осъществява благодарение на нашите стъпки, по време на нашия прочит на глас? Не съм сигурен дали мога да отговоря на тези въпроси. Не зная дали мога да изляза извън интуицията. Обаче ги пиша, вървя по следите им, тъй като имам усещането, че засягат нещо, което е истинската материя на „Поема за град Люблин“ – нещо, което излиза извън литературата и същевременно остава в самата ѝ сърцевина.
4.
Творбата на Чехович – замислена като радиопредставление и останала в ръкопис – е вид партитура. Реализацията на тази партитура – излъчването на планирания от поета прочит, следващите издания на текста, напластяващите се прочити на поемата, пътуването по описания в нея маршрут – си предоставят взаимно възможности за прочит и свързаните с тях регистри на значенията, а същевременно разширяват и нюансират вътрешно сложния – семиотичен, въображаем, екзистенциален – потенциал на творбата, която ярко се опира на авторовия ръкопис и остава литературен факт в тесния смисъл на думата, но своето реално съществуване поверява на перформативния прочит, на конкретното действие.[4]
5.
Най-важната творба на поета за Люблин не е публикувана, докато той е жив. През 1937 г. обаче поемата е чута цели два пъти – както казва Чехович – „в радиотеатъра на въображението“[5]. Радиореализациите на литературата не представляват за автора на „Сътворяващо въображение“ (Wyobraźnia stwarzająca) периферия на писателското изкуство, не ги възприема в категориите на литературните странности или диктуваните с плитко въодушевление и лишени от по-дълбоко значение екскурзии в пространството на техническите нововъведения. Напротив. Радиовълните – толкова плътно прилягащи към човешкото всекидневие – му се явяват като особено важно екзистенциално и културно пространство, като терен на новите художествени възможности и новите предизвикателства пред изкуството. За въздействената сила на радиото пише:
Когато участваме в игра, в която единствените качества са гласовете, колко по-лесно може да оставим на въображението да създаде деликатна сцена, дворец от паяжини и блясъци, […] когато драмата се развива […] у нас самите, заобиколени от гласове, съм готов да кажа – ето, това е нещо практично и полезно за всекидневните въпроси.[6]
И добавя:
За изговореното слово, надарено с понятийно и емоционално съдържание, радиото може да бъде цифра, издигаща стойността на квадрат – математическа мощ. Смятам обаче, че същността на нещата ще бъде уловена едва тогава, когато писателите в Полша разберат, че на нашата култура са необходими нов тип творби – радиолирики и повествования, написани за радиото, с мисъл за изпълнението им в радиото. […] Някога е било времето на лютнята, а сега е времето на печата, защо така да се противим на времето на радиовълните?
„Поема за град Люблин“ е трябвало да бъде именно такъв „нов тип“ литературен текст – създаван с мисълта за радиоизлъчването, отварящ пространството за действителността, създадена от „играта на гласове“, от оживените през тях вълнения на въображението, от споменатите „паяжини и блясъци“, на които изказаното слово придава битие. Чехович казва, че тази деликатна действителност – понятийна, емоционална, въображаема – намира своя медиум в радиовълните, че в пълнотата се проявява тогава, когато прозвучава. По този начин авторът на „Музика на улица „Злота“ (Muzyka ulicy Złotej) още веднъж припомня – на себе си и на нас – че поетическата действителност се опира на хармоничното оформяне на носещите я фрази, че истината на поезията се ражда и просъществува сред звученето, а удачно използваното слово – словото на поезията – е като музикален мотив, като акорд.
6.
Въпросът – разбира се – не се изчерпва с хармонията. Музикалността на поезията за Чехович не е проста функция на инструментални и ритмически похвати. Той посяга по-надълбоко – там, където фоносферата на изобразявания от стихотворението свят се допълва от звуковата материя на това действително присъствие, което поетическият запис „обхваща и милва“[7]. В осмата част на „Поема за град Люблин“ поетът говори за това така:
Площадът. Тук е домът на Ацерн, тук сградата на Собиески. А ето го и ъгъла с каменните лъвове. Тук ходеше на училище. Помниш, как няма да помниш! Та именно тук, а не другаде, преживя своя първи миг поезия, привечер, докато слушаше стария град. Замени спомените в стихотворение. Самите понятия – спомен и поезия са близки помежду си.
Ето го и стихотворението:
Небето се мени, а вечерта не стихва,
все още шепне вятърът преди заспиване.
Във виолетово шуми небето тихо.
Вятър – вече не вятър – усмивка.
На улица Доминиканска пее хор
девойчета Мария славят
самотните цигулки в отговор
от Архидяконска със арии припяват.
На къщите мълчанието музикално
със арката-дъга се слива
и върху челото на катедралата
попада лъч, като къдрица.
Сега пък някой буди тишината,
с юмрук от бронз по нея бие.
С метални капки сила вечерна камбана
под кръста църковен започва да свири:
раз – и два – и три – – –
(Превод от полски: Маргрета Григорова)
Сред тези звуци – напластени във времето и все наново добивани от тишината – трае вярното ехо на миналото, ехото на опита, което приема формата на „спомен“, заменен в „стихотворение“ и вписващ „поезията-спомен“ в топографията на града. Така се осъществява срещата с нещо едновременно неопределено и близко, с нещо, което нежно ни обгръща и позволява да се открием в мястото на паметта.[8]
7.
Това вярно, връщащо се ехо бяга в уличките от детството – към мястото, което преди години е предложило на момчето „първия миг поезия“, а сега излиза насреща ни в помощ на думите на стихотворението, разполага се под нашите стъпки и ни води по меандрите на времето в дълбината на музикалните регистри на битието, към началата. По този начин – повтарям още веднъж думите на Чехович – ни „обгръща“ и „милва“ нещо, което е вярно и нежно, нещо, което вече е било пред нас, вече някога се е случило и едновременно едва сега се насочва към нас от бъдещето. Както красиво пише Рилке:
като че някога е бил стремежът
по-близо, по-доверен и допирът
безкрайно нежен[9]
8.
Знаем, че през пролетта на 1934 г. Чехович планира да напише посветен на Люблин текст „на границата между краеведството и поезията“, който – според думите на поета – „би пасвал за радиото“.[10] Много неща сочат към това, че в крайна сметка тази идея кристализира в „Поема за град Люблин“.[11] Именно в тази творба „краеведството“ и „поезията“ си подават ръка. Опознаването на света – в неговата топографска конкретика – е поверено на прозвучаващите думи. Сферите на звуковете и ритъма – обвързани от автора на „Камък“ (Kamień) с действителни места – създават фон за проникване на въображаемия път и реалния маршрут. Партитурата на поетическото радиопредаване става партитура на пътешествието през Люблин – пътешествие, чиято форма е прочитът.
9.
Разходката по следите на пътешественика обхваща над седем километра и около четвърт час четене на глас. Изминаването на така проектирания път вписва текста на поемата в пространството, за което говорят отделните части на творбата. Същевременно това пътешествие – пътешествие-прочит – надписва поредния пласт на текста върху картата на града, разкрива в конкретните места в Люблин – още веднъж, наново – смислите, поверени от поета на думите, които се носят в нощното пространство и бягат към нас през времето. Срещу тези думи излиза разходката по маршрута на поемата – пътуване по маршрута на стихотворението.
10.
Маршрутът на стихотворението е очертаният от него път. Но също така пътят, който стихотворенията избират. Много поетически записи на Чехович прекосяват нощта, бродят в тъмнината, потъват в мрака. Предадените в тях вълнения на въображението са гласът на интуицията, която подсказва, че съществува нощно познание, достъпно за думите, че поезията изпълва мисълта, близка на нощта – изведена от дълбините на нощта и същевременно дълбоко свързана с нощта. Тази нощна мисъл работи и в „Поема за град Люблин“. И тя е също форма на прочит. В деветата част на поемата Чехович казва, че сърцето на това, което кристализира в нощното пътуване по маршрута на стихотворението, бие на конкретно място – в параклиса на Замъка. Именно там пътуващата светлина на нощта – лунният блясък, блясъкът на пълнолунието – разкрива частица от това нощно познание, разкрива нейните „вълшебства и чудеса“, на юлското небе над Люблин позволява да се види зимното съзвездие на Орион, в което – да припомним – е вписан астралният мит, говорещ за възкресението.[12] Това откривателско пътуване на нощната светлина авторът на „балада от другата страна“ (ballada z tamtej strony) вижда като движение на прочита:
По гладките прозорци катедрални
като вода застинала проблесна лунен блясък.
През тъмнината вътре премина лъч стъклено бял.
Не знам как се нарича този цвят.
Върви, върви през тъмнината
подвижен коридор от светлина,
сякаш че води нощта със сребърен пръст
по стройните готически арки,
по фреските.
Така детето движи пръст, за да чете…
Тук живописните скали са трон на Девата,
А нейде там Христос двойствен и тъмнолик
Налива в две чаши вино.
Свети ни от пустинята, строга Марийо,
Цветя се сипят от олтарите, преддверията, нишите,
Архангеле, в светла броня – какво сънуваш
сред лъчите?
Какви апокалипсиси сънуват драконите и орлите?
Не призовава никаква тръба.
Луната отдръпва пръсти в мрака катедрален.
Зад прозореца просветва Орион.
(Превод от полски: Маргрета Григорова)
Записаните в това стихотворение образи – така прецизно опиращи се на развитието на звученето и ритъма – не са единствената поетическа игра на въображението. В безоблачната нощ издигащата се над Люблин луна наистина осветява параклиса в Замъка и падащият в неговата вътрешност лунен блясък бавно се спуска по фреските на майстор Анджей – от притвора към презвитерия. По този начин светлината на нощта извежда образи от тъмнината. Поставя пред очите ни тайната на тяхната видимост. Учи да ги четем съсредоточено. Подсказва, че образът не е само наблюдение, но е и форма на паметта, която достига нещо, което е лишено от очевидност. Това посягане през тъмнината се осъществява тогава, когато образът – разкрит в театъра на наблюдението, поверен на въображението – е праг, който се появява на мястото на срещата между видимото и невидимото, уловимото и неуловимото, съществуващото и несъществуващото. И вероятно всеки образ – наистина видян, внимателно разчетен – е такъв праг.
11.
В отговор на анкетата „Как се появява стихотворението“ – направена от редакцията на „Околица Поетув“ през 1936 г. – Чехович пише: „Визията и това, което е видимо, представляват зародиша на моята поезия“[13]. Образите, изграждани от автора на „Сътворяващото въображение“, действително – почти винаги – са свързани с визуална конкретика и едновременно имат в себе си нещо от сънната визия. Ясни са и едновременно с това флуидни. В тях има чудна простота на всекидневните думи, чути, предавани от уста на уста. И има неустоима сугестивност на изреченията, изказани насън – прозвучаващи в някакво друго пространство на битието, оформени по подобие на музикална фраза. Този звуков регистър се появява тук не само като метафора. Все пак Чехович умее като никой друг да дестилира от образите тяхната музикална материя. Умее да постигне това секвенциите от иконични структури да се въртят – подобно на сънни привидения – около „онзи момент на музикалното люлеене“, в който пулсира „музикалното начало на стихотворението“. В текста, от който вземам тези цитати, поетът казва:
Раждането на стихотворението се корени в музикалния ред на нещата, музиката идва отвътре, кой знае, може би от люлеенето на стъпките, може да се изгражда незабелязано и бавно от филтрираните някак там елементи от уличния шум.[14]
И няколко изречения по-рано:
Първата искра на стихотворението, първият лирически удар пада върху мен по правило под открито небе.[15]
В това съчетание на визия и звук – в съчетанието, което се свързва с „музикалното замъгляване на съзнанието“ и взема мярката от „люлеенето на стъпките“ под „откритото небе“ прозвучава нещо, което е „и немузикално, и невидимо“, но „изисква да се прояви в тялото на стихотворението“[16]. Именно затова интуицията на въображението на автора на „в светкавица“ (w błyskawicy) толкова често изминава лабиринтите на нощта – прониква в нейната тишина и тъмнина. Затова придобива формата на отворена партитура – мълчаща, скриваща в себе си „сянката на някакъв остатък“[17]. Именно такава партитура е „Поема за град Люблин“, а една от възможните реализации на тази партитура е пътуването по маршрута, очертан от творбата – пътуване, в което още веднъж „искрата на стихотворението“ се появява „под открито небе“ и прозвучава в стъпките на някого, който през юлската нощ иска да измине Люблин по описания от поета път.
12.
В пътешествията, изминавани по маршрута на поемата, преживяването на някого, вписан в творбата на Чехович – преживяване, поверено на въображението, обрисувано от словото, траещо в поезията – се предава на участниците в разходката. Реализира се в ритъма на стъпките, в умората, в образите на града, нанизвани на нишката на маршрута, в блясъка на нещо, което се появява от изказаните нощем думи, звучащи в тъмнината. В това има нещо от театъра, от мистериите, в които истината на поезията се появява на сцената на града – встъпва в нашето всекидневие, открива се в него. И може би именно тогава преставаме да гледаме – както казва Рилке – „назад“? Може би тогава – в мига на поезията – виждаме „откритото“, което се отваря пред нас „като че без да [ще]“? Този тайнствен момент – живият къс време – проблясва понякога в прочетените от нас стихове, пуска корени и расте в нашия прочит, остава сред думите. А ние? Още веднъж, за финал – Рилке:
Кой тъй ни е обърнал, че щото и да
правим, сме винаги подобни на
оня, който заминава? Тъй както
той на хълма сетен привежда взор
към долината, обръща се, стихва –
живеем тъй, сбогувайки се вечно.[18]
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
[1] Б. Шулц, Юлската нощ, в: idem, Санаториум „Клепсидра“, прев. от полски М. Атанасова, София 2017, с. 149.
[2] Прозаическите фрагменти са създадени за нуждите на поемата и представляват нейно наративно платно. Освен тях в поемата има седем автономни стихотворения – вече публикувани по-рано, например в издадения съвместно с Франчишка Арнщайнова том „Стари камъни“ (Stare kamienie, Люблин 1934); добавяйки стихотворенията към новата творба, поетът на няколко места нанася малки корекции и пропуска заглавията. Повече за текстовата форма на „Поема за град Люблин“ пишат редакторите на изданието: J. Nowakowska, J. Cymerman, Komentarze, w: J. Czechowicz, Pisma zebrane, t. 3: Utwory dramatyczne, red. J. Nowakowska, J. Cymerman, Lublin 2011, s. 220-224; J. F. Fert, Informacje i uwagi edytorskie, w: J. Czechowicz, Pisma zebrane, t. 2: Wiersze i poematy. Utwory niepewnego autorstwa lub przypisywane poecie. Dodatek krytyczny, oprac. J. F. Fert, Lublin 2012, s. 169-172 (в книгата се намира и информация за вариантите на стихотворенията, които създават „поетическата“ линия в поемата).
[3] Трябва да се добави, че юлските разходки са една от многобройните и често нешаблонни дейности, които Центърът „Brama Grodzka – Teatr NN“ в Люблин провежда във връзка с поемата. Споменава най-важните начинания – от 2001 г. на рождения ден на Чехович (15 март) при „Брама Гродзка“ поканените люблинчани четат „Поема за град Люблин“; от същата година (отново всеки 15 март) ръчно се отпечатва библиофилско издание на творбата (в тираж, отговарящ на настоящата годишнина от рождението на поета); по инициатива на Томаш Петрашевич Кшесимир Демски композира оратория към текста на „Поема…“ (премиерата – под формата на пленерно събитие, представено на хълма на люблинския замък – се състои на 20 септември 1997 г.); подготвени са два записа на цялата творба, в които вземат участие най-значимите полски поети (през 2003 г. части от поемата четат Вислава Шимборска, Чеслав Милош, Ришард Криницки, Юлия Хартвиг, Бохдан Задура, Ева Липска, Ян Твардовски; през 2013 г. – Адам Загаевски, Яцек Подшадло, Марчин Баран, Войчех Бонович, Пьотр Мативецки, Марчин Шветлицки, Марчин Сендецки, Томаш Ружицки, Ян Полковски); отпечатан е обширен справочник за маршрута на „Поема…“, съставен от Петрашевич (Люблин 2018, 423 с.); появява се графичният роман на Карол Конверски и Мачей Палка „Разходка с Чехович. „Поема за град Люблин“ на Юзеф Чехович“ (Spacer z Czechowiczem. Poemat o mieście Lubinie Józefa Czechowicza, Lublin 2012); изготвен е „Маршрут на „Поема за град Люблин“, използващ технология AR (обогатена реалност) и достъпен чрез приложението Layar (от 2012 г.); освен това „Поема…“ играе важна роля в замисления от Петрашевич спектакъл-инсталация, озаглавен „Имагинариум“ (този куклен спектакъл – вид анимирана изложба, показваща люблинската реализация на сблъсъка между силите на светлината и тези на мрака – е представян от 2022 г. в подземията на квартала „Любомелски“ в Люблин).
[4] Някои аспекти на потенциала на значенията в „Поема за град Люблин“ описвам в текста Czechowicz: wschodzi poemat (glossy) (w: P. Próchniak, Modernizm: ciemny nurt. Studia z dziejów poezji, Kraków 2011). Прецизна и задълбочена интерпретация на творбата предлага есето на Данута Опацка-Валасек Mityzujący gest pożegnania. Lubelskie pasaże (przez) Józefa Czechowicza (в книгата ѝ: Pasaże liryczne, Katowice 2013). Вдъхновяващи интерпретативни предложения, отнасящи се към поемата, и много точни бележки за нея могат да се намерят в следните текстове: A. Tyszczyk, Czechowicz i miasto, w: Czytanie Czechowicza, pod red. P. Próchniaka i J. Kopcińskiego, Lublin 2003; M. Całbecki, Miasta Józefa Czechowicza. Topografia wyobraźni, Lublin 2004; E. Kołodziejczyk, Czechowicz – najwyżej piękno. Światopogląd poetycki wobec modernizmu literackiego, Kraków 2006. За перформативния прочит на „Поема за град Люблин“ – за прочита през разходката и за „ходенето“ като читателска стратегия – любопитно пише Изабела Скужинска в книгата Widowiska przeszłości. Alternatywne polityki pamięci (1989-2006), Poznań 2010 (раздел: Flaneryzm lubelski).
[5] J. Czechowicz, Po słuchowisku, w: idem, Pisma zebrane, t. 5: Szkice literackie, oprac. T. Kłak, Lublin 2011, s. 219. Повече за радиореализациите на произведението: NN [T. Pietrasiewicz], Przewodnik trasą „Poematu o mieście Lublinie”, „Scriptores” 2008, nr 32: Czechowicz. W poszukiwaniu ukrytego miasta, t. 3: Mapa miejsc – teksty, s. 102; J. Cymerman, Aneks II, w: J. Czechowicz, Pisma zebrane, t. 3: Utwory dramatyczne…, s. 248-250.
[6] J. Czechowicz, Po słuchowisku…, s. 217-218; следващият цитат: s. 218-219.
[7] J. Czechowicz, Poemat o mieście Lublinie, w: idem, Pisma zebrane, t. 3: Utwory dramatyczne…, s. 121 (нататък цитатите от произведението са по това издание; на някои места запазвам графиката и пунктуацията от ръкописа, като използвам неговата репродукция в: J. Czechowicz, Poemat o mieście Lubinie, ustalenie tekstu, uwagi edytorskie, posłowie E. Łoś, wyd. 2 zmienione, Lublin 2013).
[8] Трябва да добавим, че аудиоизмерението на поемата е допълнено от звуковия фон на изобразения свят – фонът, описан в бележките, вероятно с мисъл за радиореализацията. Отбелязаните от Чехович звуци на този фон са отгласите от вятъра, биенето на часовника от кулите, звънът на камбаните, „звукът от детски тромпет“, завръщащата се приспивна песен, изсвирена на цигулка, „тихото женско пеене“, „далечният хор“, „органът“. Също в този регистър се чува добре този пропит със спомени от детството деликатен тон, който говори за срещата с нещо близко и мило.
[9] Р. М. Рилке, Осма елегия, в: idem, Дуински елегии, прев. от немски П. Хаджийски, София, 2017, с. 67.
[10] Писмо до Тадеуш Холендер от 13 март 1934 г. (цит. по NN [T. Pietrasiewicz], Przewodnik…, s. 101).
[11] Този въпрос поставя – като убедително аргументира своята хипотеза – Томаш Петрашевич (idem, Przewodnik…, s. 101-102).
[12] Повече по темата пиша в споменатия по-горе текст Czechowicz: wschodzi poemat (glossy).
[13] J. Czechowicz, Mój wiersz, w: idem, Pisma zebrane, t. 5: Szkice literackie…, s. 81.
[14] J. Czechowicz, Z mojego warsztatu literackiego, w: ibidem, s. 115; горните цитати: s. 111, 115.
[15] Ibidem, s. 115.
[16] J. Czechowicz, Mój wiersz…, s. 80, 81, 79.
[17] J. Czechowicz, Poezja godna epoki, w: idem, Pisma zebrane, t. 5: Szkice literackie…, s. 84.
[18] Р. М. Рилке, Осма елегия…, с. 69, горните цитати: с. 65, 67.
