Игор Белов
Юзеф Чехович е една от първите жертви на Втората световна война – загива по време на бомбардировката над Люблин от немската авиация през септември 1939 г. Някои обстоятелства около смъртта му обаче все още са обвити в тайна, което води до зараждането на литературния мит, свързан с тази загадъчна история. Какво всъщност се случва? Как възниква легендата за това, че поетът успява да оцелее?
Смърт наистина
Сутринта на 9 септември 1939 г. в Люблин настъпва краят на света. Германските бомбардировачи пускат върху напълно неподготвения град стотици бомби. Руините димят, старинният център гори, улиците са покрити с разбити стъкла. В града са спрени водата, токът и телефонните връзки, а болниците се изпълват с ранени. Загиват около хиляда души, предимно цивилни. Този ден се оказва трагичен също и за полската поезия – сред жертвите на нападението се оказва и Юзеф Чехович.
Роден в Люблин, той е един от най-ярките поети през междувоенното двадесетилетие, представител на т.нар. Втори авангард. От 1933 г. живее във Варшава, където сътрудничи на Полското радио, за което пише множество радиопиеси. Продължава да пише и стихове. Тъкмо в столицата го заварва Втората световна война. В онези дни, бягайки от наближаващия фронт, хиляди хора тръгват от Варшава за Люблин. На 6 септември 1939 г. Чехович заедно със своя приятел – поета и журналист Хенрик Домински, както и колегите Кажимеж Вуйчик и Стефан Гурски, напуска Варшава. След три дни път със смяна на коне ранната сутрин на 9 септември писателите стигат до Люблин.
Известен със своята спретнатост и педантичност, Чехович решава след изморителния път да се приведе във вид. Отива във фризьорския салон на госпожа Островска, намиращ се на ъгъла на улица „Косцюшко“ и „Краковске Пшедмешче“, за да се избръсне и измие. Неговите спътници отиват с него. В този момент прозвучава продължителният вой на сирените за въздушна тревога. Над града като лешояди се появяват германските бомбардировачи. Няколко бомби уцелват сградата, в която се намира фризьорът, а една от тях пробива покрива и пада право в салона.
По някаква случайност точно тази бомба не избухва. Всичките десет души, които се намират в този момент във фризьорския салон, се хвърлят на пода до стената и оцеляват. Загива само Чехович, който по думите на Домински „скача в противоположна посока […], хвърля се право върху бомбата, все едно го притегля като магнит“. Веднага го засипват отломките.
Когато Домински, Вуйчик и Гурски по чудо се измъкват на улицата, потресени отиват в редакцията на вестник „Любелски Експрес“, който се намира в съседство. Разказват за случилото се на редактора и поет Вацлав Гралевски, който е и близък приятел на Чехович. По-късно Гралевски пресъздава несвързания им разказ в творбата „Глутницата на атаман Лобода” (Wataha atamana Łobodi, 1963), както и в книгата „Стоманена дъга“ (Stalowa tęcza), посветена на живота и творчеството на Чехович. Според Гралевски спътниците на Чехович уверяват, че той вече не може да бъде спасен, и от редакцията отиват направо да пият водка, за „бог да прости“ починалия колега. Останките на Чехович са извадени изпод руините. Разпознати са единствено въз основа на джобен полско-немски речник, на чиято първа страница е записано с молив: „Собственост на Юзеф Чехович“. Този малък речник е положен в гроба на поета на старото православно гробище на улица „Липова“ в Люблин, където Чехович е погребан заедно с други жертви на бомбардировката. На мястото на унищожената сграда на „Краковске Пшедмешче“ 46, където загива поетът, през 1969 г. е издигнат паметник, изработен от скулптора Тадеуш Скварчински.
Изглежда, че в тази трагична история няма нищо тайнствено. Това обаче е само първото впечатление.
„Рашомон“ по люблински
Обстоятелствата около смъртта на Чехович и до днес поставят на изследователите на творчеството му множество въпроси, на които можем да отговорим само хипотетично. Например моментите преди посещението при злочестия фризьор са описани от няколкото очевидци по толкова различен начин, че напомнят филма „Рашомон“ на Акира Куросава, в който една и съща случка е показана от гледната точка на различни персонажи. В резултат на което разказите им са напълно противоречиви.
Фотографът Едвард Хартвиг, познат на Чехович от Люблин, споменава, че няколко минути преди бомбардировката среща поета край Хотел „Еуропейски“, откъдето Чехович отива до фризьорския салон. Александра Крушинска, приятелка на поета, твърди, от друга страна, че минава край въпросния фризьорски салон, когато започва нападението. В същия момент до нея се спира кола, от която слиза Чехович. Крушинска го умолява да изчака края на нападението в църквата, но поетът спокойно отговаря, че е мръсен и небръснат след пътуването и без да слуша аргументите ѝ, влиза при фризьора. Литературната история познава такива случаи на разминаване. Да вземем например смъртта на Лермонтов. Показанията на четирима секунданти, които присъстват на дуела с Мартинов, изобщо не се припокриват. В деня на смъртта си (да припомним, че загива в десет и половина сутринта) Чехович по загадъчен начин успява да се срещне с още един познат от Люблин – Александър Малишевски. Той си спомня, че поетът му протегнал отворена длан и му казал загадъчни слова: „За себе си съм спокоен. Някой, на когото вярвам, каза, че линията ми на живота няма драматични прекъсвания. Виж колко е ясна“.
Още по-неясни са данните за случилото се след смъртта на Чехович. Не се знае кога тялото му е извадено изпод руините, как е идентифицирано, нито къде точно е погребано. Още повече че Хенрик Домински – пряк свидетел на смъртта на Чехович – не успява да разкаже историята си напълно. Застрелян е от хитлеристите през 1942 г. заради участие в нелегална организация. Версията на Вацлав Гралевски за разпознаването на тялото въз основа на малкия речник, намерен в джоба на поета, буди съмнения. Работата е там, че в деня на нападението на Люблин на територията на бомбардираната сграда не се провеждат никакви спасителни акции. Развалините на изгорялата къща на „Краковске Пшедмешче“ 46 се разчистват чак в началото на октомври 1939 г. Тогава изпод останките се изваждат телата на тези, които загиват по онова време, и се погребват в общи гробове на православното гробище на улица „Липова“, заедно с останалите жертви на бомбардировката.
Нещо повече, не може да се каже със сигурност какъв е речникът, който позволява да бъдат разпознати останките на поета. Някои извори посочват полско-немски разговорник, други – полско-английски. Чеслав Милош, който е в приятелски отношения с писателя, казва: „Тялото е разпознато по малкия червен английски речник, с който не се разделяше“. Съвременните изследователи не изключват, че Гралевски измисля историята за речника, за да направи своята версия за случилото се по-правдоподобна. Освен това той не споменава нищо за погребението, а трудно е да се повярва, че близък приятел на поета, който разпознава тялото му, няма да придружи починалия в последния му път. Няма нито едно описание на случилото се, което да посочва подробности за погребението на Чехович. Затова неволно се появява мисълта: дали поетът изобщо е погребан?
И най-важното: ако благодарение на речника е разпознат поетът, тогава защо е погребан в общ гроб? Ако наистина останките са разпознати и някой от приятелите на Чехович присъства на това, със сигурност щяха да са в отделен гроб. Но никой от приятелите на поета не взима участие в погребението му. Поне нищо не знаем за това. Най-вероятно тялото не е разпознато, а вместо него на гробището на улица „Липова“ под името на Юзеф Чехович са погребани анонимни останки, извадени от развалините. Някога се е смятало, че поетът е погребан на гробището на улица „Уницка“, а според друга версия – на гробището край алея „Крашницка“.
Така или иначе, всеки, който се опитва да възпроизведе точното развитие на събитията, ще има усещането, че поетът изчезва яко дим. Много е символичен записът в погребалната книга, където срещу фамилията Чехович в колоната „местоживеене“ е записано: „Поет“. Как да не цитираме прочутото изречение от филма на Сергей Соловьов „Асса“: „Той е поет, по широкия свят живее“.
Чист мистицизъм
Парадоксално цялата тази история е напълно в стила на Чехович, който обожава всякакви мистификации. Неслучайно критиците го наричат „поет на нощта, неспокойните сънища, духовете, страховете и мрачните приспивни песни“. Надарен с шесто чувство, предчувства наближаващата Катастрофа. Както всички шамани и пророци има дарбата да предвижда бъдещето.
Всекидневието му също е изпълнено с театралност. Всеки ден се изиграва като спектакъл. Важен елемент на визията му са лулата и бастунът, а най-интригуващият реквизит – хартиената маска, която слага всеки път, когато при него в редакцията идват млади поети, за да прочетат стиховете си. В маската има само една дупка – за устата, за да може Чехович да разговаря с госта, без да го вижда и същевременно да остане безпристрастен в оценката на литературната творба.
Чехович вярва в предсказанията, многократно взима участие в спиритуални сеанси, поръчва хороскопи при врачки. В обикновени събития забелязва друга, паралелна реалност. Случват му се и много реалистични визии, когато буквално сънува наяве. Убеден е, че има двойник, подобно на „черния човек“ на Есенин, което го ужасява. Чувствайки, че е заобиколен от зли сили, приема дори ново име – Хенрик. По този начин иска да измами съдбата. Така го обяснява на приятел: „Приемам ново име, за да надхитря ориста“.
Същевременно обича живота и не се слави като странящ от удоволствията мизантроп. Като чревоугодник пише рекламни стихове за сладкарници, за да може безплатно да яде сладки до насита. Джобовете му винаги са пълни с бонбони, обожава и сладките алкохоли, вина и ликьори. Личният живот на поета също е бурен, въпреки че не споделя подробности с никого. В аристократичните кръгове Чехович понякога е смятан за икона на хомосексуализма, но всъщност биографите му не знаят нищо за негови връзки с мъже. Затова пък има много свидетелства за романси с представителките на нежния пол.
Така или иначе, предчувствието за преждевременна смърт при Чехович се превръща в мания. През 1925 г. си поръчва екслибрис с латинската максима „Vita somnium breve“ („Животът е кратък сън“). След това я цитира в стихотворението „балада от другата страна“. Дори предрича мястото на погребението си – православното гробище на улица „Липова“, което описва в „Поема за град Люблин“ […]
Вацлав Гралевски и Конрад Белски, приятели на Чехович, си спомнят как през 1927 г. отиват с него на разходка извън града. Пътят води през изоставеното православно гробище на улица „Липова“. Изведнъж Чехович изкрещява и загубва съзнание, а когато се съвзема, им разказва, че зад малката православна църква е видял нещо като експлозия, огнен стълб и кълба дим. Оттам някакво привидение протегнало към него дълги, костеливи ръце, опитвайки се с едната ръка да го хване за гърлото, а с другата посочвало земята под краката му. Според мнозина изследователи дванадесет години по-късно е погребан точно на това място.
Поетът „предрича“ също така смъртта си във фризьорския салон. През 1939 г. публикува „Тъжен фейлетон. Вали дъжд“ (Smutny felieton. Pada deszcz), описващ фризьорски салон, на чиято витрина стоят отрязани глави с перуки. Разбира се, можем да определим тези събития като съвпадение, но не са ли твърде много в цялата тази история?
Ето какво пише в парижката „Култура“ Чеслав Милош, който е приятел на Чехович:
Една сутрин на 1938 година разказвах на Чехович свой сън. Видях къща, едната ѝ стена беше стъклена, монголец свиреше на цигулка зад нея и това беше той, Чехович, звукът не достигаше до мен. Премълчах, че в съня тази къща се казваше Къща на умрелите, а лицето на свирещия монголец беше вече белязано от разпад. Моята сдържаност е причинена от това, че знаех за неговия страх от внезапна смърт.
Когато е в Люблин, вече след войната (идва през 1981, 1996 и 2000 г.), Милош винаги посещава гроба на Чехович. За починалия приятел пише в „Поетически трактат“:
Обича, що е малко, събра идиличен сън
на аполитичната и беззащитна земя.
Бъдете добри с него, птици и дървета.
От времето пазете гроба на Юзек в Люблин
Тайнствено възкресение
Нищо чудно, че неизяснените обстоятелства на трагичната смърт на Юзеф Чехович с времето дават началото на най-различни тълкувания, клюки, предположения и легенди. Не след дълго, както често се случва, митът от сферата на клюките преминава в литературата.
По наше време Чехович неочаквано „възкръсва“… в полската криминална проза. Неговите черти на характера лесно могат да бъдат разпознати в персонажа на люблинския поет и редактор на местния вестник „Куриер“ Йежи Тромбич. Това е един от героите на цикъла ретро криминални романи за комисар Зигмунт Мачейевски на Марчин Вронски. Сюжетът на книгата се развива в предвоенния, а след това окупиран от германците Люблин.
В романа „А името ѝ да бъде Анела“ (A na imię jej będzie Aniela, 2011) Тромбич, както Чехович, загива от немска бомба в люблински фризьорски салон. Обаче по някакъв невероятен начин успява да се спаси, става част от полската съпротива и като че ли се ражда наново. […]
Интересно е, че тайнствените инструкции за своите братя по оръжие Тромбич-Бренер записва на листове с фрагменти от „Поема за град Люблин“ на Юзеф Чехович. Този избор не е случаен. „Поема за град Люблин“, създадена от Чехович през 1934 г., е своеобразен театрален спектакъл, записан в стихове, и същевременно творба, с помощта на която, ако се използва подходящ ключ към текста, човек може да се движи успешно из тогавашния Люблин. […]
Превод от полски: АУГУСТО ЕЧЕВЕРИ
Преводът е направен по Igor Biełow, Tajemnica śmierci i zmartwychwstania Józefa Czechowicza. – In: Culture.pl, 2020.
