Тереса Вилкон
Юзеф Чехович е считан за един от най-интересните поети от поколението на 1910 и Втория авангард. Представя различни художествени тенденции, сред които е и течението на катастрофизма, с което като войник, участващ във войната през 1920 г. (постъпва във войската като доброволец на 17 години), се е усещал свързан по особен начин. Чехович е плодовит и активен творец, който подкрепя по-младите колеги през трудните кризисни години 1929–1933. Често редактира сам или в колегия различни списания, поетични листовки и книги. Работи също и в множество институции, особено в такива, свързани с Полския съюз на учителите. През 1934–1936 г. е главен редактор на „Мешончник литератури и щуки“, а през 1934–1939 г. – на ежемесечника „Промен слонца“. Заедно с Людвик Фрид през 1938 г. основава художествения тримесечник „Пюро“.
Военни стихове
В края на тридесетте години войната играе все по-голяма роля в поезията на Чехович. Тази тема функционира като:
– лош сън, нощни кошмари и халюцинации,
– припомняне на трагични случаи от войната през 1920 г.,
– лоши предчувствия и пророчества за собствената му смърт.
Както забелязва Тадеуш Клак, Чехович „би трябвало да има подобно отношение към света като творците от Авангарда, по онова време той е по-близък до поколението от 1910, отколкото до това от 1905 г. От войната [от 1920 г. – Т. В.] поетът се връща с травми, а унижението вследствие на войната може да се проследи в цялото му творчество – от началото до края“[1]. Военните преживявания стават пряк извор на катастрофизма на поета: „[…] запомнените образи от битките, фронтът, светкавици, огньове, избухвания, побеснели коне. Всичко това обладава младежката памет и се предава в стиховете“[2].
Рядко някой излиза от войната без травми, но някои я преживяват още години след това така, сякаш е все още налична, с кървави образи, здраво заседнали във въображението, усещане за страх и унижение, което се превръща в засилваща се с годините обсесия. Чехович принадлежи към хората със „синдрома на войната“, тя се превръща в първостепенна тема в поетичното и прозаичното му творчество. Може да се каже, че тя [войната] оформя начина, по който [поетът] вижда света. А оттам водят директни пътеки към катастрофичната образност. Поетът не успява да се освободи от военните образи, включва ги даже в стихове на други теми. Произведенията за войната обаче не се оказват терапия или освобождение от кошмарите, чиито видения се връщат. Войната става за Чехович първостепенен извор за катастрофизма.
Военните стихове съставляват първия том на поета – „Камък“ (Kamień) от 1927 г., но най-много подобни текстове има в книгата „Фронт“ (Front), откриват се също и в останалите поетични сборници, особено в последните два: „нищо повече“ (nie więcej) и „човешка нота“ (nuta człowiecza). Към военните стихове на Чехович спада и произведението „Проломите на времето“ (Wąwozy czasu), в което поетът предава образа на фронтовата ситуация. Опитва се да опише сънни впечатления или може би спомени за военните окопи. В творбите си умножава такива изрази като „мръсни войници“, „ровове“, „жълти кости“, „топовна атака“, „бодлива тел“, „лица на умиращи“, „бомби“, „снаряди“, „плитки окопи“, „полкове ботуши“, „болка“ (поетът е бил ранен в една от битките), „пространство, което хрипти“.
По този начин иска в кратки, сбити и пълни с недомлъвки мигове да предаде ужаса на войната, жестокостта ѝ, непоколебимостта на битката. Стихотворението „Фронт“ (Front) се опира на „диалектиката на два цвята: бял и сив. След изброяването на ситуации, определени с белота, се появява различна поредица“[3]:
[…] Но тук изобщо няма белота
в сивата земя ровове пълни с мръсни войници
дим – синкав, розовеещ пристъпя към нас през реката
не бели, а жълти са костите
огнен поток от топовна атака
лежи непрестанно в небето
това е фронтът
това е слизане в пъкъла […]
(„Фронт“ (Front)[4], с. 5)
Останалите споменати цветове: син, розов, жълт нямат символичен характер, а създават оттенъците, запомнени от Чехович като тоналност на истинската война.
Във военните произведения на поета няма измислени, фикционални описания. Въпреки че Чехович е поет на въображението и сънните образи, когато пише за полско-болшевишката война от 1920 г., се стараe да запази автентичността на разказите и истинността на спомените. В същото време, въпреки че „този образ произлиза от спомените, от истинския опит, […] в него поетът успява да се отдели от предпоставките на лирическия репортаж“[5]. С катастрофичните картини описва реални теми и образи, напр. „огнено небе“, „бодлива тел“, „тиня“:
[…] тиня в реките на бодливата тел
сред бомби лица на умиращи
излющени от болка както пламъкът лющи гредите в пожара
земя и полк ботуши
дни стоящи на плитки окопи
кашлица и свистене на картечници
нощни паузи под огньовете
огнено небе
припадащ град пространство което хрипти
разпалени топове втурнали се от веригите
към огненото нищо […]
(„проломите на времето“ (wąwozy czasu), с. 37)
За мнозина от поетите на поколението от 1910, дори за онези, които не са участвали непосредствено в нея, войната се превръща не само в травматично преживяване, но също и в един вид трагична катастрофа и предвещание за ново изтребление, което ще бъде истинската подготовка за апокалипсиса. За Чехович войната, макар и приключила, все още продължава:
[…] ликвидираха войната с въжета спънаха пактовете
напразно понеже ние все още се бием на фронта
с патоса на оръдието от свистящите със заплаха бомби
все още съм в пущинака на вердюн[6] […]
(„вердюн днес“ (dzisiaj verdun), с. 27)
Източници на поетичните картини на Чехович
Контрастите представляват не само популярна поетична фигура, но също и начин за интерпретиране на света, в чиято природа се крият – на всяка стъпка – противопоставяне, вражда, опозиция… Семантичните опозиции са важен елемент в структурата на текста, който подрежда елементите му. Впрочем не е случайно, че структуралистичното мислене (това направление се развива динамично през тридесетте години на ХХ в.) прониква не само в езикознанието и теорията на литературата, но и в поетическите текстове. Опозиция се използва и от различни поети катастрофисти, използващи контрасти: Аркадия – апокалипсис, добро – зло, Бог –Сатана, красотата на старото градче – грозотата на съвременните градове, [един вид] Молох[7] и т.н. Взаимозависимостта между аркадийските и катастрофичните пространства се основава между всичко друго и на това, че нараства експресията при наблюдаването на катастрофичните елементи при картините, докато влиянието на Аркадия намалява (обикновено в литературата злото се представя по-добре от доброто).
Йежи Квятковски смята, че „в поезията на Чехович доминира опозицията: Аркадия – Катастрофа. Това е една изключително плодоносна опозиция. Крехката, блага красота на Аркадия подсилва апокалиптичната заплаха от Катастрофата; апокалиптичната заплаха от Катастрофата засилва крехката, блага красота на Аркадия“.[8] Чехович прави много, така че светлите, аркадистични черти на поезията му да са художествено атрактивни. Те надделяват още в първата му поетическа книга, както и мотивите за детството, светът на доброто и чувството за безопасност.
В творчеството на Чехович, подобно на поезията на други катастрофисти, се открояват резки контрасти между картините на добрия и злия свят. Критиката обръща внимание на присъствието на описания на полската провинция в произведенията му, малките градчета и села, родния Люблин и околностите; припознава ги като образи на рая, аркадистични, с доминиращата черта на елегичността. Поезията на Чехович изразява „благост, чувствителност, безпомощност, понякога сякаш детска“[9]. Този свят често изглежда слънчев, нежен, като света на детето. Може да се каже, че категорията на детското (противопоставяща се на категорията на зрелостта) изпълнява в стиховете му важна поетизираща роля. По същия начин е и в творчеството на Константи Иделфонс Галчински, макар че семантиката на поезията на Чехович проявява известни черти на дискретност и тайнственост.
[…]
В творбите на Чехович чест мотив, тема на текста е конят, нещо повече от ключова дума. Поетът най-често описва стадо пуснати коне с ездачите ми, което отпраща до атаката на кавалерията, позната от платната на Войчех Косак, картините на Пьотр Михаловски, Юзеф Хелмонски, Алфред Веруш-Ковалски и др. Тадеуш Клак смята, че „в поезията на Чехович конят представлява дума, която предизвиква всякакви неспокойства и катастрофи и принадлежи до образите, които я извикват“[10]:
[…] Свистят сирените на ненавистта
тънтят конници около мен […][11]
„Затворник на любовта“ (Więzień miłości), с. 17)
[…] потъващо стадо цвили
а блатото нали е блато нищо
бълбука чувам плиска смърт […]
(„две зли минути“ (złe dwie minuty), с. 94)
Образите и виденията, свързани с яздене, са често преувеличени и свързани с апокалиптични мотиви, което навява също така асоциации с известната графика на Албрехт Дюрер „Четиримата конниците на апокалипсиса“. […]
Чехович се отнася към конния мотив като към един от най-важните източници на поетичните си видения:
[…] И в съня си виждам коне, и то доста често. Понякога влизат във водата (а тресавищата, широките реки сред горски брегове, плитките залети площи след наводнение са най-честите пейзажи на нощните ми видения), понякога ми се явяват ангели с конски муцуни вместо глави, а друг път отново пространства, пълни с хиляди галопиращи на вълни стада. Тогава сънят е мъчителен. При глухото ехо от копита или пък от някакъв водопад, цели часове препускат бойните коне от тъмнина в тъмнина. Това носи в себе си привкус на фантасмагория, но в същото време и на спомени. […]
прозрачна стена с огромни размери, стояща до леглото, на което някой е спал. Леглото е светлосиньо и керемидено. Зад стената чака голям сребърен кон със затворени очи и знаех, че леглото и конят означават смърт („Фейлетон за коня“ (Felieton o koniu)[12].
Към другите важни семантично-стилистични фигури, които поетът употребява, спадат описанията на природните стихии като огъня и водата, които според Клак имат, като при религиозните вярвания, очистителна мощ, носеща обновление на света и хората[13]. Поетите, чиято образност произлиза от травматични преживявания, постоянно връщащи се спомени, фобии и обсесии (понякога близки до болестни, депресивни състояния), се характеризират със склонност да свързват (въз основа на ключови думи) такива елементи като огън и вода, червено издоено мляко, горещ потоп, огнени парчета лед:
[…] сред хвойните червен огън
храстите в огъня пророчески пукат […]
(„под пепелта“ (pod popiołem), с. 53)
[…] навсякъде наоколо червени
пламъци висят […]
(„сам“ (sam), с. 55)
[…]
Реката е много чест и важен топос в поезията на Чехович. Това не е спокойната река, добродетелница на човека, носеща му забрава и убеденост, че злото и страданието преминават. Това няма да е „вярната река“ на Стефан Жеромски, която дава успокоение и надежда за промяна в бъдеще, като пази вярно това, което е било, и тече напред към това, което ще бъде, което се връща, което устоява, което няма начин да се унищожи. За Чехович реката е унищожителна стихия, хаотична, която може да донесе смърт, водопади, наводнения и т.н.
[…]
Сроден с този мотив е мотивът за голямата вода, морето, океана, с които се свързва образността на бурята, урагана, бушуващите вълни. Мотивът за реката е също символ на непрекъснатите промени, които носят със себе си несигурност и възможност „да съществуват непредвидени вирове и водопади“[14]. В писмо до приятеля му Кажимеж Мерновски поетът пише: „Докъде тече реката на нещата? Безкрайността не може да се обмисли, но мога спокойно да мисля за могъщ водопад в края на реката. Как ли се мени и блести вселената там, при края? Всъщност би било логично и неспокойствието на годините да се свършва с буря, водовъртеж, водопад – със сигурност не с покой“[15].
И тъй унищожението се крие в самия свят, който е течаща река от неща, събития, ситуации, хора. Тази река трябва да има своя край, за Чехович това е крайната и логична съдба. Трябва да добавим, че Чехович е много добър и сериозен коментатор на поезията си, а някои символи като „реката на времето“ и „реката на нещата“ приемат в стиховете му нови значения. Затова именно едва ли не всичко е проявление на унищожението, след като в света не открива нищо наистина постоянно и неизменно. Затова тук може да се говори за философски катастрофизъм, представляващ характеристика на битието, а също и на човешкото съществуване и неговото предназначение.
Превод от полски: ИВАН П. ПЕТРОВ
Преводът е направен по Teresa Wilkoń, Katastrofizm w poezji polskiej w latach 1930–1939. Szkice literackie. Katowice: Wydawnictwo Uniwersytetu Śląskiego, 2016, pp. 117–128.
[1] T. Kłak: Czechowicz – mity i magia. Kraków 1973, стр. 62.
[2] Ibidem.
[3] Ibidem, с. 63.
[4] J. Czechowicz: Wybór poezji. Oprac. T. Kłak. Wrocław-Warszawa-Kraków 1970. Следващите цитати се дават по това издание. Всички заглавия на стихотворенията от книгите на Юзеф Чехович се предават с оригиналния си правопис на големи и малки букви.
[5] Пак там. Литературната визия за войната може да има различен характер, напр. превръща се в реалистичен и фотографски запис, епическа картина, като в историческите песни на Хенрик Сенкевич, мотив, представляващ възхвала на рицарската чест и умения, а също и на патриотизма и геройството, които донасят похвала и слава. Съществуват, и особено през ХХ в., макар че може да се забележи отдавна, напр. през барока – натуралистични картини на войната, будещи страх, отвращение и усещането за преобладаваща грозота. По този начин в литературата навлиза турпизмът (от лат. turpis – грозен, бел. прев.): с образите на военните жестокости, осакатявания, кланета.
[6] Става въпрос за битката при Вердюн (фр. Verdun) от 21.02-18.12.1916 г., едно от най-продължителните и кръвопролитни сражения през Първата световна война. – Бел. прев.
[7] Ханаанско божество, отъждествявано понякога и с финикийския Ваал, свързвано в библейски контекст с жертвоприношението на деца. В началото на модерността се свързва със свръхестествена сила, която изисква изключителни жертви. – Бел. прев.
[8] J. Kwiatkowski: Literatura Dwuziestolecie. Warszawa 1990, с. 153.
[9] Пак там, с. 152.
[10] T. Kłak: Wstęp. В: J. Czechowicz: Wybór poezji. Wrocław 1985, с. 38.
[11] Според Т. Клак това е първата катастрофична творба на Чехович. Вж. T. Kłak: Czechowicz – mity i magia…, s. 64.
[12] J. Czechowicz: Felieton o koniu. „Kamena” 1956, nr 9. Cyt. za: T. Kłak: Wstęp. W: J. Czechowicz: Wybór poezji…, s. XXXVIII–XXXIX. Zob. też J. Czechowicz: Felieton o koniu. W: Idem: Koń rydzy. Utwory prozą. Zebrał, oprac. i wstępem opatrzył T. Kłak. Lublin 1980.
[13] T. Kłak: Wstęp. W: J. Czechowicz: Wybór poezji…, s. XLIII
[14] T. Kłak: Wstęp. W: J. Czechowicz: Wybór poezji…, s. XXXVII.
[15] Materiały do dziejów przyjaźni Józefa Czechowicza z Kazimierzem Miernowskim. W: Miscellanea z pogranicza XIX i XX wieku. Red. S. Pigoń. Wrocław 1964, s. 488–489.
