Деян Енев
Ще започна с това, че аз съм близнак, имам брат, Никола Енев, който е художник и който е роден десет минути по-късно от мен, така че всичките ми детски спомени, кажи-речи, са в множествено число.
Има една семейна снимка, на изписването от „Шейново”. На снимката са майка ми, баба ми, а татко държи едно бебенце, увито с одеяло. В един момент осъзнах, че бебето на снимката е едно, а ние сме двама. Попитах майка ми. И разбрах, че понеже съм се родил недоносен, съм останал две седмици в кувьоз. За тази снимка беше и първият ми публикуван разказ в „Средношколско знаме”, казваше се „Снимка на стената”.
През най-ранните ни години, до 1964, живяхме в едно таванско помещение, дълго и тясно, в кооперация, намираща се на „Паренсов“ и „Толбухин“, сега „Левски“. Първите ми спомени са оттам – как с брат ми си изгорихме ръцете на една печка с реотани и се надуха огромни мехури, как с татко ходехме в неделите в Зоологическата градина, която се намираше на стотина метра от жилището ни, на „Толбухин” 15, а през деня и нощем чувахме рева на лъвовете.
Сетне се преместихме в един блок на бул. „Гоце Делчев“, тогава „Емил Марков“. Пред очите ни от шестия етаж се простираха едноетажните къщички с дворчета на бежанците от Балканските войни, а в далекото се виждаха златните кубета на „Александър Невски“. Пролетно време дърветата в тези дворчета се отрупваха с цветове и гледката приличаше като наръсена с пуканки. По-късно на това място построиха „Белите брези“. От двете страни на това каре бяха двете училища, в които учих – първи клас в 36-то училище „Максим Горки“, а от втори до пети клас – в другото, 126-то, „П. Ю. Тодоров“, което се намира на бул. „България“, тогава „Трайко Китанчев“. За Нова година в първи клас класната другарката Карамаждракова подари на всички ни „Рали“ на Стефан Дичев.
А във втори клас вуйчо ни подари „Чернишка“, надписа я и на двамата с брат ми. Оттогава съм я препрочитал многократно и тя все така продължава да е една от най-любимите ми книги.
Други ориентири в квартала тогава бяха Мотопистата и читалище „Светлина“, където във втори клас се записах в библиотеката и започнах редовно да си вземам книги, които четях лакомо. Уроците все още бяха лесни и не страдаха, че ги пренебрегвах заради Петър Бобев и Жул Верн. При едно посещение в Русе, при дядо ми и баба ми по бащина линия, си донесохме и цяла щайга книжки на Майн Рид и Карл Май, издания отпреди Девети. И тях изгълтах всичките.
След пети клас заминахме при майка ни в Триполи, Либия, която беше отишла там година по-рано на работа като детски лекар. И в софийското ми детство се появи пролука от две години. Върнахме се лятото след седми клас, за да кандидатстваме с брат ми в Английската гимназия. Бяхме приети и градският периметър на детството ми значително се разшири. Още в подготвителен клас се записахме с брат ми да тренираме лека атлетика на стадион „Васил Левски“, после една година тренирахме бокс при Занданов, после и джудо.
Четенето на книги при мен продължаваше да доминира над уроците. Помня как зърнах на витрината на антикварната книжарница на „Граф Игнатиев“ „Сто години самота“ на Маркес, да съм бил в девети клас, и изкарах на пост пред книжарницата цялата нощ, за да мога да си я купя на сутринта. Помня и откъде си купих „Девет разказа. Семейство Глас“ на Селинджър, от една книжарница на Руски паметник, там след промените откриха магазин за цигари и алкохол.
Често в гимназията ходех на училище пеш, отнемаше ми около час да стигна от „Емил Марков“ до паметника „Левски“. Изобщо бях велик пешеходец, много обичах да ходя пеш, случваше се да не отида на училище, а да обикалям безспир центъра на София. Така един ден се усамотих в читалнята на библиотеката на читалище „Светлина“ и написах едно текстче, което беше проза, но имаше ярко изразен ритъм. Тогава като че ли за пръв път усетих сладката, с нищо неможеща да се сравни болка в слънчевия възел от появата на истинските думи, от словесното творчество.
Но натрупах доста неизвинени отсъствия и един ден класната ни, другарката Бозукова, ме извика и каза: „Деяне, какво ще правим?“. Аз не изгубих присъствие на духа и на свой ред я попитах: „Другарко Бозукова, вие не сте ли се влюбвали?“. Което не беше далеч от истината, от месеци бях хлътнал по една моя съученичка от съседен клас. Бозукова се засмя и извини отсъствията ми.
Също така си спомням, че на едно класно по математика при другарката Самарева, абсолютен корифей в математиката, наместо да решавам задачите, взех че написах разказ в духа на екзотичните истории на Петър Бобев от „Гонитба из Южните морета“. А накрая взех че изтърсих на листа и следното: „Другарко Самарева, мисля, че литературата е по-голяма от математиката“. Когато дойде време да се връщат класните, под моето разказче грееше с червено мастило Слаб 2, а отдолу Самарева беше написала: „Деяне, никога не съм твърдяла обратното“.
Ходех на литературен кръжок в читалище „Светлина“ след осми клас и след година-две една от кръжочничките, по-голяма от мен с няколко години, ме заведе в редакцията на „Родна реч“, която тогава се помещаваше на „Калоян“ 10. Попаднах на Младен Савов, редактора за прозата, който хареса нещата ми и започна да ме публикува брой след брой.
Така започна всичко.
