Иван Георгиев
Какво е написано по стените, които градим? И разместват ли се буквите, когато се опитаме ги съборим… или поне пропукаме? „В пукнатините на канона“ е книга, която ни показва как се осъществяват различни протести на човека срещу стените (като тази на 89-а) – „книжни“ протести, литературни и литературоведски. Тя чете между редовете на монументалното, но и пише в неговото междуредие, „разказва отсъствието“.
През 2021 г. хабилитационният труд на Георги Господинов става достъпен в българските книжарници. Авторът, познат на широката аудитория като част от новоформиращия се национален литературен канон, заговаря (не за първи път) като литератор за (или срещу) каноничното. Дали обаче читателят се среща единствено с литературоведа? Или от неговата маска звучи гласът на поета, романиста, есеиста и човека от и след 90-те?
Книгата представлява нещо като академична биография на Георги Господинов, архив на критическата му дейност под формата на относително независими статии, студии и есета, разделени условно в два дяла. Първата част се състои от изследвания, посветени на (хронологически постъпателни) фрагменти от българската литературна история, а втората се обръща (без да загърбва литературоведската база) към полетата на културната история и социологията и конструира своеобразна наратологична антропология на социализма, обсъждан от раменете на постсоциалистическия опит. Къде обаче се осъществяват пресичанията между отделните текстове?
Хетерогенната структура на книгата ще напомни на подготвения читател фасетъчната тъкан на „Естествен роман“, „Физика на тъгата“, „Времеубежище“. Литературният Георги Господинов и неговият литературоведски съименник обаче не се срещат единствено във фрагментаризацията; събрани са и в подходите си към темата; сдружени са и в общия писателски интерес – периферното, малкото, неканоничното, „мухите“ и „пукнатините“.
Във въведението си авторът заявява: „маргиналното и периферното … изискват повече съучастие … маргиналното е винаги персонално“; именно затова към него трябва да се подхожда лично. Методът на Господинов представлява своеобразна „съпротива срещу теорията“ (по Галин Тиханов) и разгръща така нареченото „въвлечено литературознание“ (по Михаил Неделчев); той „показва текста, поставя въпросите си и се оттегля“. Академичното в много от случаите е съзнателно (из)оставено, то е целенасочено пропуквано за сметка на личния интерес и личното говорене. Верен на подхода си, авторът ще затвори рамката на изследванията не с очакваното заключение, а с провокативно есе, посветено на „крехка[та] верига разказване – памет – емпатия“, което разглежда литературата с оглед на нейната символно-политическа значимост.
„В пукнатините на канона“ неслучайно би могла да се прочете като един от романите на Георги Господинов. Темата за „пукнатините“ и „монументалното“ е обгледана от всевъзможни перспективи и се удържа в рамките на цялата книга почти като литературен мотив в различни вариации. Така например изследването на Лексикона се отваря към следните въпроси: пренебрегваното от научния канон; жанровата маргинализация; интериоризацията на училищния канон в личния; оставащото вън или встрани от лексиконната матрица (или канон); промъкването на идеологията като канон в лексикона като неканон (с охудожествен вариант на конфликта: лозунг-девиз); цветовете и еротиката като контраканонични и др.
Останалите текстове също разкриват различни лица на опозицията канон – неканон. В главите, посветени на Кирил Кръстев и кръга около сп. „Crescendo“ например, това противопоставяне може да се привиди във вариантите на: българско-европейско; авангард-футуризъм; провинция-център; лично-литературоведско (говорене). По страниците на книгата освен това между другото се конструират разнотипни и на свой ред периферни канони като: идеологически канон, жанров канон, манифестен канон, канон на портфейла, канон на протеста и др. Като особено провокативен трябва да се отбележи също интердисциплинарният изследователски подход. Благодарение на Георги Господинов литературата заговаря с икономиката („Невидимата антология“), юридическите науки (случаите „Вапцаров“ и „Георги Марков“), естественонаучния дискурс („Теменугите ни“) и др. Подобен диалог на свой ред поставя под въпрос монолитността на разнородните полета и разбира се, се оказва възможен тъкмо в техните периферни пространства.
Дали обаче в крайна сметка книгата успява да постигне целта си? Да, тя ни показва какво пише в пукнатините на издигнатите монументи. Но пренаписва ли така представите ни за канона и каноничното? Събаря ли стени? Или издига нови? Може би книгата не пренарежда тухлите на големия канон, но все пак ни дава нови сетива за каноничното. А чрез тях в крайна сметка се пренареждат личните ни канони.
Георги Господинов, „В пукнатините на канона“, изд. „Жанет 45“, 2021