Рафаел Лемус
Рафаел Лемус (Мексико, 1977) е писател, издател, изследовател и литературен критик. Завършва политология в Националния автономен университет на Мексико, а след това придобива докторска степен по латиноамериканска литература в Държавния университет на Ню Йорк. Носител е на престижната награда за есе „Хосе Ревуелтас“, а сред публикациите му може да бъде изтъкната книгата „Кратка история на нашия неолиберализъм: власт и култура в Мексико“. От 2002 г. сътрудничи на списание “Letras libres”, считано за наследник на основаното от Октавио Пас списание “Vuelta”. Между 2008 и 2010 е секретар на редакцията му, а през 2013 подава оставка заради несъгласие с редакционната линия, наложена от главния редактор Енрике Краусе и излага критиката си към политическите му и идеологически позиции в отворено писмо, което прави публично достояние.
Статията „Октавио Пас няма кой да му пише“ ми се стори интересна, защото хвърля светлина върху някои особености на съвременната рецепция на творчеството на Октавио Пас в Мексико. Особености, които преди време, когато имах възможността да водя семинар, посветен на Пас в Автономния университет на щата Пуебла, ме изненадаха, озадачиха и признавам си, като негов почитател, натъжиха. В последните години „Литературен вестник“ публикува няколко есета на Октавио Пас, а наскоро излезе от печат дългоочакваният антологичен сборник с негови есета в изключителния превод на Анна Златкова. Ето защо предполагам, че за изкушения читател би било любопитно да се запознае и с гледната точка, която представя
Рафаел Лемус.
Октавио Пас пристига на летището в Мексико Сити след като е получил Нобелова награда за литература на 19 октомври 1990 г. Снимка от архива на Музея на фотографията в Мексико Сити.
Какво се е случило с Октавио Пас? За повечето от нас днес вече е невъзможно да си представим влиянието, което някога е упражнявал върху обществения живот. Защо няма последователи сред младите писатели и поети? Есетата му актуални ли са в наше време? Защо Пас някак бледнее? И дали това е добра новина?
На днешния ден[1] се навършват двайсет и пет години от смъртта на Октавио Пас. И това, нека го кажем, не интересува почти никого. Вестниците поместват няколко реда по повод на тъжната годишнина, но повече като пълнеж, а не за да отбележат нещо важно. Така наречените „наследници“ повтарят механично възхвалите си, не толкова с цел да въздадат почит на Пас, колкото да напомнят за себе си и да се похвалят, че са го познавали, придружавали са го, служили са му. В някое държавно учреждение ще запалят светлините, за да претупат вяла церемония, къде по задължение, къде от кумова срама към паметта на Октавио Пас. Но ето, светлините скоро ще изгаснат и на следващия ден Пас ще продължи самотен по пътя си към онзи мрак, който понякога наричаме традиция, а друг път – забрава.
Приживе Пас е бил всичко, което се твърди за него: велик есеист, блестящ поет, млад социалист, стар реакционер, факел на сюрреализма, любител на Изтока, водач на група от интелектуалци, приятел на олигарси и държавни чиновници, определен ритъм, стил, най-могъщият, но не и най-обичаният от нашите интелектуалци. Трудно ни е да повярваме днес, насред врявата, царяща в нашето раздуто публично пространство, колко силно се е чувал гласът на Пас в Мексико през средата на XX век. По онова време, за да се поддържа у мексиканците вярата в могъществото му, страната ни редовно провеждаше чествания, посветени на Поета. По случай седемдесетия му рожден ден. Осемдесетия. Среща на групата около списание „Vuelta”. Изложбата „Блясъкът на тридесет века“[2]. Честванията по случай Нобеловата награда. Церемонии с този или онзи президент. Непрекъснато вайкане как с изчезването на Поета в мексиканската култура щяла да зейне незапълнима липса.
Двайсет и пет години след кончината му не се наблюдава нищо подобно и фигурата на Пас далеч вече не представлява това, което беше. Има писатели, които продължават да живеят или се връщат към нов живот след смъртта си. Повечето обаче, по-бързо или по-бавно, се отправят към царството на сенките. По всичко личи, че случаят на Пас принадлежи към втория вид, и то драматично, и не защото Пас е потънал или ще потъне окончателно в забрава, както това ще стане с нас, а защото пада от много високо. Дори и многобройните посмъртни чествания не успяват да го задържат там горе. Днес Пас почива, приземен, в същия архив, където почиват и още много други: един архив без център и винаги в движение. Днес, ако питате мен, Пас е един по-честван отколкото четен автор, малко старомоден, с дъх от друга епоха и не особено интересен за младите поколения.
Какво се е случило ли? Освен всичко останало, от толкова чествания Пас се е превърнал във вкаменелост. От толкова почести, отдавани му от политическата и икономическа власт, образът на Пас още приживе, но още повече след смъртта му става тържествено досаден. Цитиран и рецитиран, отново и отново, във всякакви посредствени речи, неговият глас – впрочем нелишен от известна доза декламаторски тон – на моменти се слива с реториката на поредния цитиращ го чиновник. И още нещо: толкова превъзнасяне от страна на неолибералните правителства пробудиха, естествено, подозрения към Пас, направо отвращение в противниците им.
Случи се така, че една група от интелектуалци го обсеби и експлоатира до такава степен, че накрая го приватизира. Днес никой не разглежда горкия Пас под различен ъгъл: той беше превзет и присвоен от един кръг писатели (почти всички събрани около списание „Letras Libres“), които много успешно печелят на негов гръб. В наше време Пас до такава степен се е сраснал с тази група, че много от нейните прегрешения се приписват и на него. Още повече че за да бъде по-удобен за употреба, същата група се занимава изключително с по-близкия до нея Пас, с късния, либерално и носталгично настроен Пас, пренебрегвайки другите му превъплъщения, по-борбените и по-малко рентабилните. Ефектът „Letras Libres“: един посмъртен Пас, по-малко приличащ на самия Пас и повече на Енрике Краусе[3].
Случи се и това, че с течение на времето есеистиката на Пас постепенно се оказа остаряла. Дори самият Пас в последните години от живота си парадираше (както сега парадира, да речем, Марио Варгас Льоса) с анахронизма си, с ролята си на пазител на традицията и противник на интелектуалните „моди“. Но след смъртта му неговото творчество застина завинаги в един определен момент, докато модите, които всъщност не бяха моди, продължиха да се развиват и така се задълбочи разломът между тях и голяма част от мисълта на Пас, останала закотвена в онзи либерален хуманизъм, срещу който се бореха и се борят „модите“. Не е учудващо, че днес в прочита на съвременните културни изследвания есеистиката на Пас не блести както преди и изглежда осеяна, даже препълнена с редица проблемни понятия свързани с расата и пола.
Нещо подобно се случи и с политическата мисъл на Пас, чието острие постепенно се притъпи. Пас в последните десетилетия от живота си не беше особено полемичен: либералните му възгледи добре се спогаждаха с неолибералната линия на властта и вместо с критика Пас посрещна с ентусиазъм процеса на неолиберализация в страната. След като Пас ни напусна, неолиберализмът продължи да се развива, и то в недобра посока, а в книгите му не намираме инструменти за анализ и критика. Липсват такива и за проблема, заел толкова страници и взел толкова животи през последните десетилетия в нашата страна, а именно бруталнато некрополитическо насилие. Но дори и сега, когато най-после ни управлява, и то зле, едно самопрокламирало се като антинеолиберално и ляво правителство, мисълта на Пас пак не успява да възвърне остротата си вероятно защото е способна само да осъжда популизма, но не и да го осмисли.
Случи се така, и с това ще приключим, че поетът Пас също изгуби последователи. Ясна и светла, разнообразна и танцуваща, поезията му е – и дълго ще остане – високо бликащ извор[4] на възхищение за читателите. Тя блести необичайно ярко в нашата литература, но при все това сякаш почти не вдъхновява други творби. Вероятно има млади поети, които признават влиянието на Пас, а може би някой се определя и като негов следовник. Цял легион са обаче онези в Мексико, които пишат под влияние на трите големи фигури, трите възможности, които набраха скорост докато Пас вече не помръдваше: Боланьо[5] и неговия витализъм, Денис[6] и неговия смях, Карион[7] и неговата фуга. Днес Пас все още разполага със собствена група, но кой знае дали има последователи. Днес Пас няма кой да му пише.
Тъжен е този залез на Пас, особено докато толкова много позьори се издигат. Но и радва, защото така се открива възможност да започнем да го четем по друг начин. Встрани от центъра, без главни букви, сега може да пристъпим към творчеството на Пас в търсене на малко Пас и мир[8], на тихи наслади и неочаквани открития. Или може случайно да го срещнем някъде там – и то с удоволствие! – в израза на друг автор, в идеята на друг поет, усвоен вече от традицията, която е по-богата, защото Пас постепенно се разтваря в нея.
Превод от испански: МАРИЯ ГЕОРГИЕВА-МОНТЕРО
[*] Препратка към повестта на Габриел Гарсия Маркес „Полковникът няма кой да му пише“, прев. Емилия Юлзари, изд. Л. Минчев, 2022. (бел. пр.)
[1] Статията е публикувана на 18.04.23 в „Gatopardo”: https://gatopardo.com/opinion/octavio-paz-no-tiene-quien-le-escriba/. (бел. пр.)
[2] Става въпрос за изключителната по замисъл и размах ретроспективна изложба от 1990 г. в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк, посветена на мексиканското изкуство, в която се представят над 400 творби. Октавио Пас е автор на пролога към луксозния каталог. (бел. пр.)
[3] Енрике Краусе през 1977 г., по покана на Октавио Пас, постъпва в редакцията на списание “Vuelta”, където работи на отговорни постове близо двайсет години. След смъртта на Пас основава списание „Letras Libres“, представящо се за наследник на “Vuelta”. (бел. пр.)
[4] Препратка към известното стихотворение на Октавио Пас „Слънчев камък“. (бел. пр.)
[5] Роберто Боланьо (1953 – 2003) е чилийски писател, който в периода между 1968 и 1977 живее и работи в Мексико. На българските читатели е познат най-вече с прозата си. (бел. пр.)
[6] Херардо Денис (1934 – 2014) е мексикански поет и есеист, известен с ироничния си стил. (бел. пр.)
[7] Улисес Карион (1941 – 1989) е считан за един от първите постмодерни мексикански поети. (бел. пр.)
[8] „Paz” означава „мир“ – игра на думи в оригинала. (бел. пр.)
