Пламен Дойнов
Когато на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на Царство България, а три дни по-късно части на Трети украински фронт прекосяват българската граница, всичко се развива в руслото на поредно действие от Втората световна война. Съветският съюз навлиза в страна, довчерашен съюзник на Третия райх, която макар и запазила неутралитет към Москва, е подпомагала с каквото може (храни, оборудване и пр.) германските войски на Източния фронт. България е третирана като неприятелска държава, която „повече от три години е помагала на Германия във войната със Съветския съюз“ и продължава да води „прогерманска политика“, защото не е скъсала с Германия, твърде много се бави и все още не се е присъединила „към антихитлеристката коалиция на демократическите страни“, т.е. налага политика, която съветското правителство определя „като фактическо водене на война в лагера на Германия против Съветския съюз“. С тези мотиви, залегнали в нотата, с която СССР обявява, че влиза в състояние на война с Царството, се оправдава нахлуването на съветските войски откъм българския североизток и Москва си спечелва водеща роля при диктуването на условията на предстоящото примирие с България.
Върху преминаващите под триумфалните арки „освободители“ бързо пада сянката на безпардонни окупатори, търсещи плячка и отнасящи се към местното българско население като към обезправени същества.
Пропагандната машина обаче бърза да преведе окупацията като освобождение. При това – като ново или второ освобождание. Трети март започва да се оглежда в Девети септември.
Литературата не само не изостава, а бърза в ускорен марш на скок към нови възпеви на реактуализираните освободители. В поезията, но и в прозата доминира приветственият патос на посрещачите, наблюдаващи около Девети от тротоари и балкони навлизащите в българските градове и села съветски войски. Лирическият глас на Блага Димитрова се извисява в екзалтираното пространство, за да срещне новия Освободител. Срещата е внезапна, задъхана, осъществена някак пътьом в общия поход на множество освобождения. Защото Освободителят няма време:
За него и букет държах.
Но той –
той бързаше тъй много!
За миг връх мене спря очи.
А в тях –
„Дай път!“
и „Не пречи!“
Той бързаше.
Навред потиснати
народи чакат свобода.
И време няма,
и да искаше
да вземе моите цветя.
Съюз Съветски!
Мой освободител!
Тук на Софийското шосе
за пръв път те видях с очите си.
Освободителят е толкова зает със задачата да помага на „народите навред“, че едва регистрира с поглед посрещачката с цветята – уморен, суров, съсредоточен, върви „през огън и цветя“, за да изпълни мисията си.
Връзката между първото и второто освобождение е потвърдена многократно от поети и белетристи като Димитър Полянов и Никола Ланков, Георги Караславов и Ст. Ц. Даскалов, Христо Радевски и Ламар, Дора Габе и Бленика, Минко Неволин и Йордан Стратиев… Те вярват, че „освободител втори днес е Сталин – / не цар суров, а вожд любим и пръв“, а историческият път води „от Шипка до Москва“, както пише Полянов:
По снежните гори, балкани
една ли Шипка прогърмя?
Не опълченци – партизани,
от изверги – фашисти клани,
роди бунтовната земя!
…Гърмят червените лавини!…
Повторно наший небосклон
отекна руските дружини
и Сталин благ освободи ни –
тоз път от бесния тевтон!
Не вече Гурко и Радецки,
маршал Толбухин днес е тук
със своите орли съветски –
витязи със усмивки детски
и със железен смел юмрук…
На мястото на опълченците застават партизаните, които стават жертви не на турци, а на фашисти – врагове от един синонимен ред. В една от последните строфи сякаш римата диктува инфантилно-страховитата поява на червеноармейците, които като орли съветски са всъщност витязи с усмивки детски, едновременно с това размахващи железен смел юмрук.
В легендарното обвързване на руските солдати от 1877/1878 г. със съветските войници от 1944/1945 г. стават възможни всякакви смислови преноси и аналогии. В такъв свят идват „нови братушки – / с бойни завети от Ленин“ (според Минко Неволин), българите ги „канят със вино и сливова / и сякаш това е насън“ (според Никола Ланков), а Йордан Стратиев сплита приказката за дядо Иван с тази за Сталин – вижда я наяве след толкова години: „преминават катюши, топове, машини“, за да почувства „как днеска сред песни и музика / две епохи се сливат в единна стихия“.
Дори геният на народа не остава безучастен към това възпяване. През 1950 г. 68-годишният дядо Мано (Атанас Киров Коцев) от село Маслово, Софийско съчинява песента „Червената армия иде“, в която разказва как войските на Толбухин ще зацапат вълните на Дунава, ще стигнат до Мездра, ще слезнат на Бургас, ще се пръснат на верига:
И че минат през Шипченски проход,
Тамо, майко, поклон ще направят,
На техните деди и прадеди,
Дека са си кости оставили,
Кога, майко, турци изгониха.
Влизането на съветската армия в България вече не може да бъде представено към 1950 г. без този ритуал. В митическото съзнание на преобразения народен певец червеноармейското поклонение на Шипка се нарежда сред ключовите цели на второто освобождение. Дядо Мано всъщност оставя песенна следа за едно реално събитие – на 2 ноември 1944 г. съветска военна част поставя на паметника на Шипка мемориална плоча с надпис „1877–1944, Сентябрь, героям Шипки от имени частей 3-го украинского фронта победоносной Красной армии“ и специално написани стихове към него. На тържеството генерали полагат венци и гърмят салюти. Всички свалят шапки и коленичат, после „минават в церемониален марш достойните приемници и продължители на героичните дела, извършвани от храбрите деди“.
При Дора Габе в цикъла „Внуците“ (обявен като поема) оживяването на легендата се случва с пристигащите в София съветски войници, които са възприети именно като внуци на онези руски солдати отпреди седем десетилетия. Тук особено силно е интимизирането на посрещането. Съветски офицери влизат в дома на автобиографичната лирическа героиня, стават част от семейството, по-точно – стават нейно семейство: Саша, Клава и други – недосбъднати синове, сестри и дъщери. Те не изглеждат настанени там по силата на военновременните правила на окупацията, а са поканени и приютени. Чрез приютяването на освободителите Габе окончателно зачерква думата „окупатори“.
Окръглянето на образа на армията-освободителка се постига от едноименен сборник, съдържащ стихове и проза от съветски и български автори „Армия-освободителка“ (1950). Стихотворението на Христо Радевски, дало заглавието на изданието, прочетено днес по-внимателно, изненадващо синтезира класово-революционната генеалогия на Съветската армия с нейното имперско предназначение в средата на ХХ век. От една страна, това е армия на онеправданите от всички времена, зародила се в „древния мрак, / във съня на индийските парии“, видяна смътно още от Спартак и от парижките комунари, за да възмъжее през Октомврийската революция „под огромното слънце на Ленин“. От друга страна, тя вече извършва съвсем реален „грохотен ход“ – „руши и създава“ граници и светове, затова „народите вярват в Москва: / знаят те – във Москва е Сталин“. Великата отечествена война ускорява похода на Червената армия за световна революция, но и дефинира важността и стабилността на имперския център (Москва, Кремъл, Сталин), около който революцията се разраства в концентрични кръгове, за да изгради защитни валове от сателитни прокремълски държави. Техните окупации, представени като низ от освобождения, гарантират сигурността на комунистическия режим в Москва. Армията-освободителка, дори когато се изтегля през 1947 г. от НРБ, всъщност остава там – българската армия следва нейния пример.
