За звездните химни на съществуването в разказите на Бруно Шулц

Популярни статии

бр. 32/2023

Елвира Николова

 

Деликатните натури интерпретират битието през интонацията на високата естетика. Те търсят сърцевината – essentia в изстъплението на едно безстрашие, породено от тежкия копнеж по възвишеното, по сублимното. Тези странствания пронизват далечни пространства, разположени в недостъпни висини, зад дебели зидове и хиляди усилия на духа и волята. Техният първожрец е полският писател, художник и критик Бруно Шулц (издаден на български от изд. „Аквариус“ във великолепния превод на Магдалена Атанасова).

В неговата проза всичко вдишва, шепне, усеща и живее: книгите, сградите, сезоните, а сред тях – личността. Той е архаичен портал между подсъзнателното, класическите обстоятелства на западноевропейската култура и екзистенцията като съвкупност от мисловни представи и емпиричен опит. Първоусеща смисъла на окръжаващото го и с лекота ословесява неотгадаемите феноменологични лабиринти. Реториката му надминава нормативните обуславяния на лексиката, гради свой собствен тълковен речник и елиминира всякакви блуждаещи препращания, канализирайки смислите в обща, категорична истина.

Шулц е между физиологичното и метафизичното, вътре в света и извън него. Разбира езика на съзнатото и несъзнатото, на хилядите трептения на мултивселените, гласовете, които пеят в хор, речитативите им, безразборните шумове, носещи своите послания. Тази полиморфност на душата е върховното положение на човека per se. Паралелно с нея рационализиращият ум хладнокръвно усвоява живота в мигове на върхови озарения. Именно този сложен инструментариум от най-висш порядък се трансформира във физическото присъствие на индивида в заобикалящия го свят. Шулц великолепно примирява двата разделени от философската традиция способа на човешката природа – осмислянето чрез сетивната непосредственост и чрез интелекта.

Наглед без сюжет, разказите му имат такъв и той е самият живот, биването и бъденето на всичко зримо и незримо, материално и нематериално, на човека и обстоятелствата.

Това изисква безпрецедентност на идеите и съвършенство на словото. Атмосферата се насища с ускорението на мисълта, която експоненциално нараства по сложност и обем, възлива се хоризонтално и вертикално, без да се самоограничава и без да си налага табута. Неговият поетичен език е толкова звънък, че трудно се вниква в написаното; от един миг насетне дори тъй търсената същина губи своето значение. Когато вече сме повярвали, че ядката изпада към периферията и словоформата избягва към чистата форма (но без оголванията на авангардната абстракция), нагнетената паралелност между отделните светове избухва с пълна сила. Измамно Шулц ни отвлича към абстрактностите, които добре употребява, за да изрази прагматичността на обичайното, на делника. От една страна, потокът на съзнанието е изразен не в литературен език, а в усещания, които сами се превръщат в такъв – процес, уловим само с най-фина интуиция; от друга – обединява по невиждан и непознат начин в невероятни взаимоотношения човека и заобикалящата го среда.

Така формите на природата са изпълнени с усещания и страст – непоносимата горещина на лятото; вълнуващата, остра влага на есента; лудостта на пролетта с разпътния ѝ плоден импулс. Шулц е биограф на сезоните, навлиза в психиката им. Изобщо той гледа на всички феномени и предмети като на одухотворени същества с намерения и планове. Климатът е зрим кръстопът на сложни мисловни схеми и сензорни възприятия; антропоморфен, но със своя индивидуалност. Този свят е структурно различен от човешкия, но Шулц толкова добре го разбира, че за него няма нито лингвистични, нито семантични ограничения в изказа, за да постигне единството между процесите, за които пише и словото, с което ги изразява.

Прозата му трансцендира както собствения му писан текст, така и фантазията на читателя чрез калейдоскопичната си многостенност. Богатството ѝ е непоносимо: тя е заредена с безсилие, миниатюрност, фатализъм, от една страна, и пищно изригване, радост и оптимизъм, от друга –  толкова неизбродим е радиусът на изследванията ѝ. Редуват се върхове и спадове, чийто финал остава неизвестен до самия край и отвъд.

Разказът се развива сам, без рамка, но с вечно движение и преминаване в различни състояния, фази, форми – човекът в животно, животното в човек, човекът в предмет, тапетите в епохи, мисли и спомени. Това е игра на енергията. Налице е изграждане на висока степен на идентичност, която след това напълно се разгражда.

Шулц комбинира абсурдни преплитания с неочаквани обрати, остри завои и пълнокръвни изригвания от разнообразия на протагонисти – не само хора, но и сгради, събития и внушения. Неизменно разполага великите процеси и метафизиката върху основите на обикновени случвания. Същевременно не лишава първите от философската им тържественост и не принизява вторите, не ги потиска в границите на тривиалното. Фокусира се върху пречупването на преградите, върху вливането и проникването между световете – неодушевения и одушевения. Вътрешността се транслира във външното и обратното. Измеренията се съединяват в смела еклектика, разделят се и от това винаги се ражда нещо ново и различно, нещо значимо, спектакъл за сетивата и интелекта.

Разказите са обдъхнати от меланхолията на сантименталното и пълно скъсване с реалността. Заражда се напрежение, понеже сблъсъкът обективност – фантазъм води до терминално отхвърляне, което често изригва изведнъж и необратимо. Тази меланхолия обвива в една чудна приемственост поколенията, годините, сезоните, от другата страна на която стои възхитителното и неизбежно за Шулц самозаточване на героите с техните творения или любими предмети и места. Делото, с което се захващат, е свръхдело над способностите им, но те остават идеалисти до момента на пълното си изчезване. Тази себедеструкция иде от възвишени подбуди – навсякъде у Шулц има стремеж към съвършенството, към висшия дух. Няма значение каква е новата форма на човека, тя остава свободна да мисли и действа. Всичко това е част от голямата метафора, в която хората и предметите са спусъци и ключове към разрешаването на някой голям проблем. Привидното редуциране се дължи на вечната жажда на Шулц да достигне до глъбините на генеалогията и дъното на времената. Той преследва изключително мащабна и концентрирана литературно-философска програма, чрез която да разголи тъканта на целия κόσμος.

Стилът му се отличава с прекрасно режисирана, субтилна кинематографичност. Всичко започва от една точка, а се разлива в различни посоки. Често липсва край; движението прекъсва по средата и дава началото на нещо съвсем различно. Шулц прекрасно контролира темпото и заряда. Непрекъснато преминава от света на миниатюрата, семената и прашинките към мащаба на сътвореното със замах всеобхватно пространство. Ракурсът се движи между монохромната влага на пръстта и спектралния блясък на светлината; между интимността на стаята и публичността на площада; между краткостта на мига и монолитността на вечността. Всред вълните на тези движения той се чувства удобно и извършва големи подвизи: описва хода на живота в рамките на един сезон, работи със завършени философски концепции в рамките на един разказ. Притежава уникалната способност да диференцира и да улавя настроението на обективности, които интерпретира като субекти, действащи с воля и умисъл.

Шулц прониква в сферите на изкуството, архитектурата, ботаниката, астрономията, физиката; присвоява си речника на всяка област и го употребява, за да създаде и изпълни собствените си цели. Всички неща, дейности, същности и особености своеволно, без оглед на вида и произхода си, си дават среща в творчеството му. Няма друг писател, който да работи така изящно с фрагментарния характер на света и да свързва отломките му в една нова, своеобразна и всеобхватна в своята емоционална и логическа цялост художествена  концепция.

Екзистенцията добива плътност както в най-рудиментарните условия, така и в необузданото пресичане на границата между бълнуване, бленуване и биване. По определение посоките са много, възможностите – също. Този френетичен хаос от усещания трябва да бъде усвоен от човека; най-естественото е човекът да му бъде представител, трубадур; хаосът и човекът се осъществяват един чрез друг. Динамиката узурпира света в неуморим, дионисовски вихър, в който нещата получават съдържанието си или чрез отварянето си към идещото отвън, или като се изпразнят от самите себе си. Шулц радикализира фантазията дотам, че лайтмотив става възкресението на идентичността след пълното ѝ разнищване.

Самият Бруно Шулц е сякаш крайният продукт на една дълга поредност от прераждания – толкова космогонична е творческата му аура. За него личността се актуализира, когато е във вълшебна хармония със себе си и изпълнява програмата си докрай. Човекът е неустановеност, при която нито едно външно проявление не е без корен, без нещо възлово, което да извира от всички посоки. Ограниченията на времето, пространството и материята се снемат под натиска на съзидателната енергия. А когато под угрозата на споделената нищност липсва порив за възвишеното, хората се превръщат в кукли от сатирично представление. Затова при всичката си трансцендентност Шулц никога не се отделя изцяло от политическата прозаичност на своето време, на която посвещава много редове и която е в остра колизия с разбиранията му за човека като завършен цикъл от метаморфози и дела, зараждащи се от околното, но които дават плод от собствената си реалност и следват личната си инерция.

Метафората е средата, в която Шулц успява да свърже всички аспекти на живота. Чрез нея той свободно се впуска в хаоса на тоталното, като не само го регистрира и описва, но също така го подрежда, измисля и разпилява още повече. Опитва се да стигне до една онтология, до очистената от всякакви представи и условности същност И успява. Паралелно с това създава своеобразни хуманитарни манифести, прикрити под елегантната обковка на литературно творение, чиито цели наглед изобщо не са толкова претенциозни.

При всичката си комплексност тези манифести изкристализират из ирационалността. Разказът се придвижва в неясната дрезгавина на съня, но привидно лекият им повей носи товар от тежки, все още недиференцирани страхове. Често взломява границите на абсурдизма, но не заради наслаждението от играта на лабиринти, а за да изкара наяве екзистенциални тревоги като самотата и отчуждението. Тази тревожност поставя времето в убежната точка на живота. Навред се таят привидения, магии, игри на въображението и заблудите. Дали не става дума за лутания на луд? Клопки и пакости приютяват неочаквани обрати и меандри не на сюжета, а на същността. Наративната нишка придобива катастрофични измерения.

Но тези обрати намират своя контрапункт в приемствеността и неотменимостта на редица архетипни герои – прислужницата, къщата, магазинът, лицата от града, разни предмети. Те съжителстват добре с екстремумите в образите на бащата, климата и цялата грандиозност на вселената. При все това отликата между сън и реалност остава невидима. При Шулц имагинерното всъщност е преживяно и обратното. Той винаги се движи по въжето на тази неустановеност. Сложността на себеусещането е разгърната максимално; бинарността загубва своята категоричност, а валенциите на битието и околното вече са безбройни.

Разрояването на съществуването се извършва в магията и лудостта. Шулц отграничава неестественото като анклав, а лудите, болните и разчовечените са в особеното положение на избрани, въздигнати над всеобщата посредственост (макар и вследствие на отблъскващи, болезнени и срамни превращения). Те търпят резки изменения, след които осмислянето на света околовръст вече се извършва в други порядъци; изоставят познатото и част от човешкостта си, но проникват в истината.

Шулц не желае да живее в свят без илюзии и романтика. И докато илюзиите му често катастрофират в смущаващи клоунади с макабрен звън, то романтиката се ражда както от безутешността на подпочвения свят, така и от оптимизма на птичето царство. За него космосът е изпълнен с източници, надхвърлящи човешката мярка и ум, затова той девалвира всички ограничители, като или ги разтяга до границата на скъсването, или ги трансформира в нещо ирационално. Обича да генерира непрестанно напрежение чрез редуване на класическото с неортодоксалното, сменяйки декорите в ураганен вихър. Изворът на вдъхновението му е в разпенения, омъглен и флегматичен жабокрек, но и в слънчевите висини на лъчистия зефир.

Шулц играе с разпада на идеала и красивото, за да разкрие шантажа на времето, което подрива привидно ненакърнимата същност на рутината и самозаблуждението. В основата е парадоксът – заблудите се разбулват чрез заплитането в сложността на фокусите. Писателят хладнокръвно вместява чудачества, магьосничества и фантасмагории дори в разказите си за технологичния прогрес, инженерството и механиката. Често се спуска към извънредното и девиантното, които понякога произлизат пряко от теоремите и аксиомите. Но тези взаимоотношения, възходи и деградации са неизменно проникнати от възхитителни философски съждения за essentia.

Прозата на Бруно Шулц преминава през индивидуалното и съвкупното, през интимното, но и през вихрушките на космологичните явления. Става дума за всепроникване, за широта на размаха, за първокласно виждане за нещата, за либерални превращения на историята, освободени от всякакви вериги и ограничения на природните постулати. Словото покрива всички тоналности и настроения, разположени между фаталността на реквиема и комичността на opera buffa; жарещи светлозарни изригвания се редуват с подземен, гробищен полъх, лишен от дъх и живот. В тази идиосинкратична, ерудирана тоталност, фантоми и бурени обрамчват едно свръхсериозно, но оптимистично виждане за живота.

Разказите са обписани в език, през който смисълът се процежда трудно поради материята на словоформите, предназначени да дадат плът и образ на сложните внушения. В речта на Шулц има мечтателност, но и известна сардоничност, прозирно щастие, но и страховита заплаха. Това е една интимна и подробна атмосфера на великолепна барокова пищност, изградена от факти, метафори и гледни точки. Шулц разбулва отрязъците на едно множествено битие, върви по границата на реалното и преминава в гротескното, където няма разлика между човек и животно, истина и фантазия. Но всичко звучи напълно истинско. Това е един скок на метафората подобно на Киркегоровия скок на вярата: не може да се осмисли, а се извършва и изживява.

Има много ювелирни автори, които поради своята сложност са отблъснати в периферията на усреднения интелектуален живот на обществото, докато заслужават да попаднат в културния канон именно заради проблематичността и трудната си разгадаемост. В този смисъл Бруно Шулц, който съчинява тържествени, звездни химни за съществуването, сам въплъщава цяла една категория писателство. Това не е експериментална литература, защото е литература на собствената вяра, категорична и универсализирана, изведена на показ чрез песенно красив и смислово неопровержим език. Тя е рожба на могъщо и чувствено мислотворчество, родено в еруптиращ фантазъм – ту угасващ в неясните акорди на унинието, ту експлодиращ в ангелски триумф на победата.

 

 

Бруно Шулц, „Канелените магазини“ (1934), „Санаториум Клепсидра“ (1937), прев. от полски Магдалена Атанасова, изд. „Аквариус“, 2017

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии

spot_img
spot_img
spot_img