ДИНОС КУБАТИС (1943)
Тихо момиче на Ноември[1]
На момичето, открито близо до училището
От тогава минаха години, а ти си припомняш песни на младостта,
приказки и истории от други времена, окаменени в Душата ти.
Питаш как отлетя толкова бързо животът, как можа и ти така бързо да го прекосиш
и да си идеш…
Помниш, беше ноември. И ти на осемнайсет.
По лицето ти златни лъчи.
В косите ти бурята на северняка.
Сега учиш децата. В едно училище. В живота.
И ги учиш да различават доброто от злото.
В очите ти същите златни лъчи и в косите ти
Все тая буря на северняка.
Помниш, беше ноември. И студът беше започнал.
Но в душата и сърцето ти имаше топлина.
И в тези твои очи – две светкавици, а в косите ти всякога севернякът.
И на децата ти пееше песни, подходящи за такива моменти.
Потърсих те сред мъртвите. Не беше мъртва.
Потърсих те сред ранените. Нямаше те.
Търсих те сред живите. Беше заявила отсъствието си.
Не искаше никой да разбере, че си там.
А песните, които пееше на децата,
за други разказваха.
Ти! прекоси живота безименна и обикновена. Даваше без да вземаш.
Не търсеше почести. Не пожела славата.
Безименна се озова там, безименна беше борбата ти, и ако трябва, пак
Безименна щеше да предпочетеш да умреш в онази нощ.
Минаха години, а на тържествената проверка отекват имената на мъртвите.
И аз, затворен един ден в килията на душата си,
се прекланям пред теб и те изучавам.
Теб, безименната, със слънчеви лъчи в косите,
с бурята на северняка в съвсем русите ти коси.
С бурята в сърцето ти. Теб, която се бореше
без да желаеш да се откроиш, теб, която в мълчанието си се открояваше.
Мълчание, което като песен преподаваше на децата.
Песента на влаковете
Така и не разбра какво пеят влаковете,
напредвайки монотонно със същата цел.
Нито можеше да си представиш, че пеят песен,
която сами натъкмяват с ноти на скуката.
Сигурно никога не си виждал как препускат влаковете,
оставяйки дъжда да се стича по мътните прозорци.
Може би дори не си усетил борбата им,
докато търсят пътя си в бръснещите ветрове.
Знаех тяхната песен, тя прилича на онази в сърцето ми.
Тъй бавно, провлачено, все едно и също напява.
По релсите се шири като на петолиние,
а стрелката на всяка гара, на ключа сол наподобява.
Зная си песента, тя на влака е песен.
Толкова години пътник, а никъде да не стига.
Знае той моята песен – влакът, дето минава,
и като пее провлачено, пее като че втори глас!
КСАНТИ ХОНДРУ-ХИЛ (1964)
Средиземноморски вълни…
Трима сини поети
изпълват живота ни
единият възпява синьото на небето
другият – морските вълни
а третият шепне мъдростта на вятъра
Няма значение към кои брегове ни води стихотворението
с какви облаци искаме да пътуваме
с вълната от една синя кърпа
с бялото платно на лодка
или с крилото на самолет
мъдростта на вятъра винаги ще я има за да ни пренесе
До бреговете на мечтите
с цветя, камъчета и раковини за съкровища.
Нощите в които разговаряхме на сини маси с приятели
или по телефона на мили разстояние, слушайки дъха на морето
по пълнолуние
Забавлението което споделихме пътувайки с кола под наем без фарове
из острова в опит да избегнем оня манастир
а в крайна сметка прекарахме деня точно там в прегръдките на един Светец
отнaсяйки със себе си лековити масла и светена вода
Картините които открихме в малкия музей, върху нашите лица
и на уличните ъгли гледащи към морето
черпейки онзи гладен художник който бе чужденец в малкото кафене
на брега
Не сме си разменяли букви и азбуки като нашите предци
не ни интересуваше дали цифрите са арабски или гръцки
дори не опитахме да намерим обща територия
защото трима сини поети, художник и музикант
изпълниха живота ни
с вълните на Средиземно море…
Poetic Habitat
Поетите живеят
в стихотворенията
Там се раждат
там растат
с думите се хранят
в интервалите дишат
върху пунктуацията почиват
и дори когато си тръгнат
живеят в белотата на всяка страница
на върха на всеки молив
и в безкрайните възможности
на всеки език по света.
Неочаквана колекция
На дъщеря ми Анна
Събирах
слънце, планина и море
за да избродира вселената
твоята зестра
Говорех на нощите
за да орисат звездите
бъдещето ти светло
Приседнах да доловя звуците на цветя
цветовете на птици
да се изпълни животът ти
с хубост
Но щом се ослушах
в мъничкото ти сърце
собственият ми живот се препълни
с музика, цвят и светлина
РАНЯ АНГЕЛАКУДИ (1967)
Дни от младостта на лятото
В безкрайното зазоряване
Се разстила сцена на невиждан покой.
Лози и маслинови горички… лайка и папрати!
Оттатък някъде към скалите
малки знаци… съзирам бели къщи
фарове на живот!
Снежнобели са и облаците
които разкъсвах като морски вятър
в дните на лятната младост…
Тогава беше, спомням си.
Когато облаците извайваха образа ти,
а аз като слънцето ги прегръщах…
Тогава беше, спомням си!
Когато севернякът изсичаше с лицето ти
облика на свобода,
а аз като морска птица
плющях с крила насред вълните…
Спомням си!
Лилиума на надеждата напълно разцъфнал
в близостта на аромата му
любовта пусна корени волята избуя,
а аз все още съм тук като първата младост
на лятото, за да разнасям
искрометния взор на твоите сънища.
Ще помня навеки ония дни на младото лято!
Прашни прозорци
В проломите на копнежа те срещнах
а тази вечер… в скрити пътеки
твоята стъпка оставя следи в мисълта ми.
Там дето в близостта на глухарчета и нарциси
любовта ни покълва!
Виждам себе си в голотата на природата,
наблюдавам танца на пъпките,
които в живот се прихващат отново,
за да зърнат светлината на Бог.
Пилея си времето, отброявайки минутите
на очакване, ще ми се и аз като глухарчетата
да пристъпвам тъй леко из въздуха
на нашия ведър покой.
Питам истините на въздишките,
ала те се губят в горите от мълчание!
Заговорнича с времето.
Върху прашните прозорци
композирам мелодията на прегръдката ни…
Времето на онази изпълваща радост е близо!
МАРГАРИТА МАТАЦИ (1955)
Милост!
Зарекох се
да те помилвам,
Фатме,
с трошици
от моите стихове…
Една войнишка раница,
пълна с дълг
тежи на раменете ми…
Птици летят
по следата на
моето преминаване,
клюнове, радостно
чуруликане и
хвърчила с обещания за надежда
раздират небето!…
Балансираме двете
на ръба на взаимната
реципрочност:
даваш, за да ти дам!…
Въпрос, разширяващ
зениците на очите…
Нямаш си нищичко, казваш?
само
един по-малък брат,
който мъкнеш
вечно като бреме
на седемгодишния си гръб
и два боси крака,
ритащи камъчета чакъл
посред пътя
Нямаш си нищичко, казваш?
само
разкошната ти коса,
пусната
безгрижно конска грива, която развяваш
из равнината на Еврос
Нямаш си нищо, така ли?
само
една капка
бушуващ океан,
горчива вена която тече като
река
в коритото на сърцето?
А този
развълнуван поглед,
който разнасяше бури
в покоя ни?
Това упорито
съревнование, което
събаряше стените
на безпочвената вражда?
Този стабилен вървеж
по стъпките ни,
който разколебаваше
нашата посока?
С хиляди очи
ти ни наблюдаваше, Фатме,
с безброй слънца
озаряваше нощта ни,
с тъжни полумесеци
посребряваше нашата бедност…
Ти се довери на душата си
всред чувства съмнителни,
на слуха –
всред монотонни мълви,
на докосването
всред груби докосвания…
Остана ти
неописуема горчивина…
Въпреки щедрите обещания,
ние ти отказахме благоволението си,
понесли на кръстопътя от границата
маслинова клонка…
От тогава се зарекох
да те помилвам, Фатме,
с трошици от моите стихове…
И не ми казвай пак
с тоя твой смаян поглед,
че не съм ти била длъжна!
ДИМИТРИС П. КРАНИОТИС (1966)
Вратовръзка на общественото благоприличие
Взех да си разсъбличам
Дрехите
Докато не останах гол
Насред нищото
Виках
На непознат език
(Кой бездруго
Щеше да ме разбере?)
Обаче така и не ме арестуваха
За непристойно поведение
За да спра да крещя
Ме черпиха с абсент
И ме издокараха от глава до пети
Само дето моите връзки за обувки
Не се връзваха
С тяхната вратовръзка
Не оставих ресто
За „pourboir“
Нe залитнах по диагонал
Пренасяне в нов дом
Вече голи
Се облякохме с цветове
Свалихме думите и гласовете
Вече слепи
Изпихме светлината
Преплувахме смъртта
С алкохол и цигари
В багажа
Лъжесвидетелствахме
Забравили кои сме
Върху една птица
Изградихме живота си
И полетяхме отново
Всъщност се изнесохме
ЕВТИМИОС ЛЕНДЗАС (1986)
Нежно в нощта
Тук те намирам:
в заледената чаша с кафе,
в саксиите с дрехи на верандата.
В понеделник след една тъпа неделя.
Дъждът те разлиства като стар тефтер.
Чета отново кръвта, написана върху ризата.
Това е бавната сутрин, застанала над нещата.
Моето гладно тяло –
в късен следобед да слизам от тавана
сразен от победата на очите ти.
Сънят отново е в мен:
клепачите ти са приковани към звездите.
Неозаглавено
Само една затворена врата ми остава до теб.
На стената с паяците убийци;
в свещта с моите очертания.
По хоризонталата на вълнàта – червената плът.
Невидимата ти ръка в чашата за кафе.
Луис Карол праща писма на момиченца.
Изпитва наслада от една снимка.
Таван, под и в средата сянка.
Счупени плочки с гласове от люти зими.
Сиротното ни занимание изисква да бъде обикнато.
Една жена чисти зелен боб: на престилката ѝ
оживяват китара и гладно дете.
Само един прозорец остава до теб.
На неподвижното коляно е слънцето – нахапан
от устата ти хляб.
Два облака приближават и една целувка.
Превод от гръцки: ЕКАТЕРИНА ГРИГОРОВА
[1] Отпратка към драматичните събития от ноември 1973 г., когато стотици гръцки студенти се събират в двора на Политехниката в Атина и завземат университета в знак на протест срещу военния режим. Макар и с цената на много убити и ранени, бунтът на студентите бележи повратна точка в съпротивата на гърците срещу военната хунта (1967-1974). – Бел. прев.
