Антония Велкова-Гайдаржиева
Начално-финалната рамка
Лично за мен Светлозар Игов е всичко в българската литература. Биографичният ми път в присъствието му, продължил повече от три десетилетия, има и своята „начално-финална рамка“.
Редица интерпретации на Св. Игов са известни със смислотворчески употребеното от него понятие на Умберто Еко opera aperta (отворена творба), макар че поддържа тезата за необходимата относителна завършеност на всяка творба, придаваща ѝ индивидуална идентичност. Всяка творба има своята начално-финална рамка: „Затвореността“ и „отвореността“ са функции на творбата, а не нейни субстанциални свойства, макар че могат да бъдат подчертавани и чрез определени текстови средства. „Отвореността“ например – чрез похвата non finito, „затвореността“ – чрез повторение, начално-финална рамка, чрез смъртта на героя, чрез епилог, дори чрез думата „край“[1].
Поради страх от спохождането на фаталистични мисли, избягвам да се фокусирам върху знаците на съдбата. Но от друга страна, завинаги се е запечатал в съзнанието ми автобиографично преживеният възглед на Михаил Неделчев, че: „Ние, част от литературните историци, сме силно суеверни. Убедени сме, че получаваме знаци свише – картбланш да вършим дейността си“[2].
Началото: Имах щастието да го срещна още в студентско-докторантските си години, в началото на 90-те, когато той беше „звезда” на хоризонта на започналото да се разкрепостява литературно поле след демократичните промени. Всъщност тази е от най-знаковите, най-съдбовните срещи в пътя ми на професионален литератор. Вече бях чела негови литературноисторически опуси и масиви като „Историята“, критически портрети, рецензентски анализи и оценки. Личното запознанство се осъществи в преподавателското кафене на Великотърновския университет, дължа го на Виолета Русева. След срещата се затвърди впечатлението ми, че Св. Игов е не само проникновен естетически ценител и художествен интерпретатор, а мислител от най-висок порядък; изследовател на културата, който обвързва тълкуването на художествеността с тревогите на хуманиста. Порази ме и неговото великодушие, отзивчивост към младите, едва прохождащите в полето на литературата. След кратък, но творчески стимулиращ разговор Игов ми предложи да му изпратя свои текстове. Трудно бих могла да пресъздам изумлението си, когато ги видях публикувани в най-авторитетното тогава списание „Език и литература”. Осъзнах, че съм издържала най-важния си изпит – вниманието на литературната институция „Светлозар Игов”. Вече казах, за колегите от моето поколение Игов наистина беше Богът Отец, както той се изразява за Вазов, на модерното българско литературознание, на европейски съизмеримата българска литературна мисъл… Оттогава той ме „поведе за ръка” из дебрите на изпълнения с драматични конфликти, но и с върховни наслади път на академичен литератор и на оперативен критик. С времето силата на концепциите му, инвентивността на анализите му, безпогрешността на интуицията му се превърнаха не само в образец, но и в мяра, в критерий при оценяване и тълкуване на художествеността от „преди” и „сега”.
Така – чрез и през текстовете започна нашето съмишленичество. Постепенно станахме и семейни приятели (Нужно е да се подчертае, че топлите дружески отношения при Игов тръгват винаги от литературата. Приятелите му първо „издържат” теста на критика, „удовлетворяват” оценъчната му мяра и едва тогава навлизат във всекидневния му интимен свят.) Но ул. „Милин камък“ № 56 не само защото на нея се намира софийският дом на Св. Игов, в квартал „Лозенец“ и в непосредствена близост до знаменития „Дъб на Пенчо”, а и заради литературността на това място, станало ключово за плеяда български писатели, и за мен се превърна в топос с „магико-религиозна власт“, в някаква опорна точка; в място, без което трудно бих упражнявала литературните си занимания. Място – много високо, елитарно и аристократично, и много близко, съкровено. Именно там, в „Лозенец“, през 2008 г. Светлозар Игов ми връчи наградата „Дъбът на Пенчо“ за монографията ми, посветена на Васил Пундев. Тогава лично се запознах с Иван Цанев, със Златомир Златанов и други литератори от неговото обкръжение… А домът на Игов, колкото и рядко да съм го посещавала, е наистина привилегировано, качествено различно място в личния ми път на литератор – със спиращата дъха колосална библиотека, по лавиците на която са наредени екземпляри с автографите и посвещенията на почти всички български класици от миналото и съвременността[3], но и на световни писатели, критици, интелектуалци – от В. Шкловски и Иво Андрич през Л. Гинзбург, Д. Лихачов и Тахо Годи до Васко Попа, М. Павлович, Иван Лалич, Йован Христич и редица още. Домът на Игов привлича с неподправената интелигентско-артистична атмосфера, идваща не единствено от библиотеката. Като собственика си, този дом излъчва някакво усещане за независимост, за автономия спрямо всякакви външни на живота на Духа фактори – от достолепните портрети на родителите му (представители на българската учителска интелигенция), а до тях и на Иво Андрич, през картините, дело на най-големите български художници, на които Св. Игов е неподражаем тълкувател, а на някои близък приятел, и внушителната колекция от албуми с шедьоврите на представители на родното и световното изобразително изкуство (колекция, събирана не без помощта на сина му Атанас, изключително вещ ценител и интерпретатор на това изкуство) до разбира се, гигантската библиотека („трансгресирала“ и в мансардния кабинет, през прозорците на който ученият се любува на софийските залези), на фона на иначе средното по площ жилище[4]. И всичките тези „оръжия“ на родово-семейната памет, на българската и световната литература, наука, изкуство като че ли бяха натоварени с властта на своеобразни „пазачи“ – „божества и духове“, които: „не позволяват проникването както на човешката зложелателност, така и на демоничните и болестотворни сили“[5]. Тъкмо те създават усещането за дълбочина и височина на този неголям дом; създават усещането за „свят“ със своите така жадувани от Игов „просвет“-и към откритостта на битието; с онези „отвори“, през които проблясва вечността – залогът на голямото изкуство… По-късно разбрах, че домът на „Милин камък“ е микромодел на Св.-Иговия светоглед, структуриран, „подреден“ по вертикалата като въображаеми етажи, като застъпващи се културни пластове, като вита стълба, която води не само към небето над Люлин, но и към Омир и Шекспир, Гьоте и Толстой, Томас Ман и Оскар Уайлд – „наши съвременници, на една ръка разстояние на библиотечната полица не само от нас, но и помежду си”[6]. Дом-свят, който е надмогнал конкретните времена и пространства, създавайки собствена надвременна трайност.
Именно на „Милин камък“ 56 – и спорадично в някои от писателските резиденции в Сопот, Хисаря и Варна например – българският литературен критик и историк, славистът компаративист, европейският мислител сътворява целокупното си наследство. Феноменът Светлозар Игов не може да бъде разбран извън мисленето за неговата цялост и единство, за творчеството му – научноизследователско и художествено-визионерско – като integrum, като съвкупност и неделимост на анализаторски наблюдения и лирически внушения, на художествено-интерпретаторски открития и интелектуално-артистични формулировки, на философскоисторически прозрения и морални апории – като единна творба.
Финалът на нашата топла професионална и приятелска връзка беше вечерта преди да си замине. През последните години, от времето на пандемията насетне, общуването беше само по телефона най-вече чрез посредничеството на децата му Атанас и Мина, с които поддържаме сърдечни приятелски отношения. Звънна ми на 24 май – същинския празник на Държавата на словото и духа, по израза на Игов.
Към края на лятото обсъждах с най-близките ми като човешко общуване и като литературно мислене колеги различни варианти за заглавие на предстоящата ми книга. Почти на сто процента бях взела окончателно решение. Но все пак, липсваше ми „думата“ на Светлозар Игов. И така, вечерта преди да ни напусне, през телефона на Мина проведохме поредния, но последен литературен разговор. Заглавието за книгата беше „запечатано“ с неговото „да“. Буквално след часове Мина ми се обади, за да ми съобщи тъжната вест.
Както вече споделих, избягвам да мисля за всесилността на съдбата в нейните митологични измерения като предопределеност в живота на хората. Но и не мога да отрека, че има, наистина има, моменти в земната ни участ, които тежат със силата на провидение. Които са съдбовни.
Безсребърникът
Не познавам в колегиалната ни общност друг толкова безкористен човек – не само спрямо богатството и материалната изгода; човек, който се раздава безусловно, безрезервно в името на духовните блага. Литератор, чиято мисъл се издига над текущото и преходното, в пространствата на трансценденталните блянове, в мечтаните „други брегове”. Притежаващ „цялото знание на света“, Св. Игов беше напълно безразличен към съблазните на „Златний телец“. Разбиращ литературата като създаване на светове, смисъл и ценности, а критиката като човекознание, професорът до последния си дъх на естетически съдник не спира да се вълнува, възхищава и оценява литературата „според критерии, които съчетават истината, красотата и доброто, колкото и подобни понятия да изглеждат абстрактни, многозначни и неясни. Самият факт, че калокагатията е създадена още в античността показва, че хората са имали съзнание за някои идеали, към които трябва да се стремят. Тези хуманистични идеали никога няма да загубят смисъла си”[7].
Многобройни са случаите, които повечето му приятели могат да потвърдят, разкриващи го като човек на „благородната щедрост“[8]. Събираше около себе си съмишленици, най-често слушатели, в почти всички литературни средища на България, за да ги дари със своите духовни богатства. Защото проф. Игов притежава могъщ, философски осмислящ света ум, който го прави равностоен партньор в интерсубективния диалог с класическите и модерните хуманисти, в нестихващия му разговор с колосите на човекознанието и миропознанието. Оттук и влиянието, което Св.-Иговата мисъл упражнява върху съвременниците – не само принадлежащите към професионалната литературоведска общност, но върху много по-широки слоеве – от ученици до академични изследователи, от тесни литературни и философски образовани специалисти до юристи, лекари, инженери. Винаги е изповядвал и „практикувал” убедеността, че „Хората трябва да бъдат равнопоставени дори за да разберат, че не са равни”[9]. Убедена съм, тъй като лично съм го изпитала, че глобалността на визионерството му, „крилатостта” на мисленето му не потискат, не комплексират околните, а преди всичко будят възхищение.
„Да даваш, значи да покажеш превъзходството си, да си нещо повече, да си отгоре, магистер (magister )…“. Но Игов, като същински благородник, никога не демонстрираше това превъзходство, даваше дискретно, „между другото“.
Няма да забравя почти дефинитивно звучащата характеристика, която Георги Чобанов (светла му памет) направи: „За разлика от много други, Светлозар Игов винаги кани на масата си, но никога не сяда непоканен на чужда маса“…
Игов не познаваше изкушенията на изгодата, ползата, утилитарния нагон на днешните времена. Затова и отвъд ресторантските трапези блестеше неизчерпаемата енергия на ерудита и мислителя, чийто дух властва над събеседниците. Наистина беше безсребърник, чието слово лекува, изпълва, въздига.
Magister dixit (учителят говори)
На въпроса има ли своя школа от ученици и последователи Св. Игов ще отговори с поредната си неординерна „деконструктивистка” формула: „Мисля, че разпадането на една школа е много по-важно интелектуално събитие от създаването й”[10].
Самият той никога не се е подчинявал сляпо на един учител, на един метод, на една идея, на една общност. Привлича го поливалентността, полифоничността на знанието за човека и света – вечното откривателство. И все пак за няколко поколения, може би без сам той да го иска, се явява и в ролята на напътстващия magister. Оня, който осветлява пътя, провокира ума.
През 2012 г. след конкурс във Великотърновския университет получих научното звание „професор“. Същинското сдобиване с това звание обаче се случи във времето, когато създавахме заедно в продължение на пет години книгата „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“. В самото начало на подготовката, държейки в ръце някои от трудовете на професора, „неусетно почти” пространството около мен се изпълни с книги – негови собствени и на наши и чужди писатели, критици, хуманитаристи, но и с редица енциклопедични справочници, интернет справки и какви ли още не „записки”, „бележки”, „отметки”. Този автор действително въвлича още с първите редове на рецензиите, статиите, студиите, монографиите си в световната хуманитарна култура. В трудовете му всякакви регионални, национални, „континентални” граници са преодолени, претопени от глобалната работа на ума му, от философско-интелектуалната напрегнатост на духа му.
Изчитането на книгите му и проумяването на тяхната фундаменталност е равносилно на завършването на няколко паралелни университетски образования. Нещо повече, неговите книги, независимо как се четат, в тяхната последователност като хронология на издаването им или според случая и повода, но всички, в тяхната кохерентност и целокупност, въвеждат в друг, алтернативен, духовно безграничен, философски сгъстен, афористично мъдър свят. Свят като никой друг в българската хуманитаристика, който ни води към най-същинското, към корените на „думите“ и „нещата“, към изворните истини за човека и света.
Самият мащаб на Св.-Иговата литературоведска и хуманитаристка мисъл няма аналог в съвременното ни духовно поле. Погледът на този литератор е открояващ се спрямо всички останали. Но различните тълкувателски оптики при него са не само плод на спонтанни хрумвания или експромптни находки, а и на трайни културноисторически и философскотеоретически натрупвания, които прерастват в собствена концепция за света, в цялостна философия, свързана с изкуството и екзистенцията, в лична духовно-интелектуална визия за човека и историята. Разсъжденията му са изпъстрени с имена на автори и заглавия на книги – от Античността до така наречената „модерна класика“ от първата половина на ХХ в., а и до днес, които трудно могат да бъдат персонално обозрени. Това не важи обаче за интелектуалния заряд и ерудиция на Игов, който чете националната и световната литература процесуално, но и като единен, мъдро нареден надвременен свят.
Разбира се, за да бъдеш събеседник на Св. Игов, е нужно наистина да се въз-дигнеш, да се по-строиш: „Тоест изисква се онова, което означава немската дума Bildung – построявам се, устроявам се, сам себе си строя за такава култура“[11]. И аз изминах своя път, убеждавайки се отново и отново, че внушителният корпус с негови текстове впечатлява като обем и като смисъл, като мащаб и глъбина, като широта на погледа и дълбочина на прозренията.
„Разговорите“ със Светлозар Игов са съотносими с онова, което са философските школи от епохата на Античността до наши дни, от времето на Сократ, Платон и Аристотел до Шопенхауер, Хайдегер и Рикьор например. Размишленията, разпръснати в трудовете му, са образец за философскоисторическото визионерство не толкова на литератора или социолога, на обществено-политическия коментатор или културния антрополог поотделно, а на националния мислител от световна величина. Над 40-те му книги ни съприкосновяват с десетки скъпоценни формулировки, с класически звучащи определения, христоматийно отлети дефиниции, защото Св. Игов притежава дарбата да именува явленията, да постулира законите на литературното развитие, на човешкото съществуване въобще.
Казвам го напълно убедено, превъзходната степен не е нито куха реторика, нито помпозна патетика, тя е най-съответна за ръста на Светлозар Игов – една от най-средищните фигури в съвременното българско литературознание и модерна хуманитаристика, сред най-дълбоките и извисени умове на българския духовен живот, воден от желанието да тълкува отново и отново литературата като „висша ценност и инструмент за хуманизация на света“.
Няма по-цитиран и препрочитан български литератор у нас и в чужбина от проф. Игов. Името му тежи по всички етажи на съвременното ни хуманитарно образование и култура като никое друго. Въпреки всички трудности, с които е принуден да се сблъсква, плод на държавно-партийните режисури преди, но и на културнополитическите конюнктури след 89-а година, духовното влияние на Св. Игов не може да бъде унищожено, тъй като неговият залог е човекознанието, светопознанието. Оценките и размишленията му добиват силата на универсална валидност, на аксиоматична истинност. Толкова са те базисни, фундаментални.
Сред най-ярките представители на нерегламентираната институция на третата, духовната аристокрация в съвременна България, чиито заслуги не са нито наследени, нито купени, а се дължат на собствения творчески труд, с живота си творчество Светлозар Игов ни показа, че знанието е свят, но и път, състояние, но и търсене на смисъла и „последните основания” на човешкия живот.
Светъл да е пътят му!
Поклон!
[1] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 295.
[2] Неделчев, М. Апология на литературната история. С., 2011, с. 35.
[3] „Ако може да се каже, че имам някаква ценна колекция, това са книги с автографи. Но те съвсем не са събирани като „колекция“, а просто са се натрупали естествено и постепенно в хода на моите критически занимания. Притежавам книги с автографи от почти всички значими съвременни български писатели от 60-те години до днес – от Иван Хаджихристов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Иван Мирчев, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Иван Мешеков, Христо Радевски, Славчо Красински, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Валери Петров, Блага Димитрова и Радой Ралин до най-младите, някои от които родени след 1989 г. Всички те са ми били подарявани или изпращани от самите писатели. Никога не съм искал от писател да ми надпише книга. В това отношение имам един забележителен, дори куриозен случай. От 1966 г. до смъртта му бях близък с Емилиян Станев, писал съм доста за него, самият той нерядко ме е викал на гости у дома си, за да говорим. През 1967 г. дори ми даде ръкописа на „Сибин“, за да напиша статия още преди повестта да излезе в книга (статията ми „Актуалният смисъл на вечните времена“ излезе в сп. „Септември“, 1968, кн. 7). Но нямам автограф от Емилиян Станев, той е може би единственият от по-значимите писатели, които познавам, от когото нямам автограф. Дори не го бях забелязал докъм средата на 70-те години, когато изведнъж открих, че нямам надписана от него книга. Въпреки изкушението обаче да му поискам автограф, не го направих.“ – В: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов, с. 56.
[4] „От покрива на дома, в който щеше да премине животът ми, се виждаше прекрасна гледка. На север в ниското се разстилаха покривите на София, сред които се извисяваха куполите на „Александър Невски“, а в далечината се виждаха контурите на Стара планина, на юг се открояваше по-близката едра снага на заспалия вулкан Витоша с Камен дял и Копитото, на изток над Парка на свободата изгряваше слънцето, но най-красиви бяха залезите над Люлин. Едва преди десетина години на мястото на няколкото къщички с градини около нас бяха построени високи нови сгради, които скриха гледките към залеза от прозореца на мансардния ми кабинет.“ – В: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов, с. 12.
[5] Елиаде, М. Сакралното и профанното. С., 1998, с. 16.
[6] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов, с. 134.
[7] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов, с. 304.
[8] Мос, М. Дарът. С., 2001, с. 180.
[9] Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов, с. 173.
[10] Пак там, с. 175.
[11] Бояджиев, Ц., К. Янакиев, Г. Каприев, Вл. Градев. Професорско каре. С., 2022, с. 337.
