Иван Цанев
Триптих за посветени
Едно ранно стихотворение
На Светлозар Игов,
преди „Призори“
Началото му пò подхождаше за край:
„…живей навярно нашата присъда
в сигнал на влак, във писък на трамвай,
след който безразлично ще ни бъде…“
Стоп! Други мисли ме връхлитат днес
…и след фаталистичното начало
вместо да сложа край с отчаян жест,
бих подменил поантата изцяло.
Подведе ме самоубийствената рима,
но… ще ѝ сложа кръст, ще взема чист
хартиен лист, все още поправима
е всяка грешна стъпка във творбата.
…Не мога да поправям само върху лист,
където сложена е точка от съдбата.
От призори до привечер
Високо при извора! Там, от рилския вододел
Светлозар Игов съзря кръстопътна основа
и обоснова теоретико-историческия модел
на българската литература (стара и нова).
Във високи води се заслуша от призори там
и до привечер беше причул той навярно,
че е длъжен да досътвори литературата сам,
щом иска четенето му да е светлозарно…..
Светлозар-Иговото „Мълчание“
Поетическото изкуство ни сприятели в годи-
ните, през които аз замислях тази книга*, без да
знам кога и как ще я завърша. А след „Критика
на думите“ той вече бе автор на няколко завър-
шени стиха (кредо на Отсъстващ Поет).
Преоткрих ги в „Ранният край на лятото“ и ги
намерих съвършени, неподлежащи на поправя-
не. Непоправимо късно е да ги напиша, но бих
могъл да ги заема за епиграф на автоепитафия.
Повтарям ги наум (насловът е „Мълчание“):
Това не е онази тишина, която думи още не
познава. Тя ги е надживяла, затова без думи най-
добре се обяснява. (Без думи? Най-добре? Ни-
ма в мълчание? Според приятеля критик един-
ственият отговор на всичко е мълчанието.)
*Все още незавършените „Посвещения и епитафии“
