Пламен Дойнов
Документалният филм „Ваймар експрес“ на Милена Фучеджиева отново отвори кутията с неотговорени въпроси – за връзката между творчество и езиково поведение, между биография и библиография, между художествена творба, публицистичен текст и обществен ангажимент на писателя, за границите между таланта и морала, за изкушенията на парите и славата в играта на признание, за дилемите между честното и пристрастното споделяне на истории, за тънката нишка, свързваща опазването на морала с патоса на морализаторството… Въпросите нямат край.
„Ваймар експрес“ се опитва да даде отговор на поне част от тях – последователно, професионално, без лъжа. Показва как главните герои на филма Фани Попова-Мутафова, Кнут Хамсун и Робер Бразийак в един момент от живота си са извършили избор – всеки в различен контекст и с различни мотиви – да станат привърженици на Хитлер, да пропагандират военната агресия и културната политика на Третия райх в Европа. И съвсем логично се нареждат сред учредителите на създадения под патронажа на Гьобелс през 1941 г. Европейски писателски съюз. Разбира се, никой не може и не се опитва да зачеркне романовата мощ на Хамсун, нито да подцени магнетизма и влиянието на историческата проза на Мутафова. И никой не твърди, че Народният съд в България не е машина за производство на зло. И трябва да сме наясно: Фани Попова, както и всеки пишещ човек, не заслужава каквато и да е (лека или тежка) присъда от такъв съд.
Раздразнението от „Ваймар експрес“ на някои зрители (както и на хора, които само са чули за него) се корени в друго. То се намира извън филма. Струва ми се, че извира от пустинята около нас, образувала се от навеяни във времето пясъци от мълчание и неразработване на толкова много истории и теми от културното ни минало. Тези истории очакват своите документални разкази. Например: биографични филми за ревностни служители на сталинизма сред писателската общност и за техните преобразявания през годините; за прочистването и превземането на Съюза на българските писатели през 1944/1945 г. от БРП (к); за въдворяването в комунистически лагери на десетки писатели и журналисти; за международните писателски срещи след 1977 г. като продукт на легитимацията зад граница на живковизма – обновена версия на същия модел на културна политика, използван първо от Сталин през 30-те години и после от Гьобелс през 40-те…
Нека признаем обаче, че за тези липси „Ваймар експрес“ няма вина. Филмът е свършил своята работа по своята тема както трябва. Вината е у всички нас, които знаем достатъчно, понякога работим прилично, но все още не сме направили кой знае какво, за да прогоним пустинята.