Срещу пустинята в историята

Популярни статии

бр. 36/2023

Пламен Дойнов

 

Стопкадър от филма „Ваймар експрес“

Документалният филм „Ваймар експрес“ на Милена Фучеджиева отново отвори кутията с неотговорени въпроси – за връзката между творчество и езиково поведение, между биография и библиография, между художествена творба, публицистичен текст и обществен ангажимент на писателя, за границите между таланта и морала, за изкушенията на парите и славата в играта на признание, за дилемите между честното и пристрастното споделяне на истории, за тънката нишка, свързваща опазването на морала с патоса на морализаторството… Въпросите нямат край.

„Ваймар експрес“ се опитва да даде отговор на поне част от тях – последователно, професионално, без лъжа. Показва как главните герои на филма Фани Попова-Мутафова, Кнут Хамсун и Робер Бразийак в един момент от живота си са извършили избор – всеки в различен контекст и с различни мотиви – да станат привърженици на Хитлер, да пропагандират военната агресия и културната политика на Третия райх в Европа. И съвсем логично се нареждат сред учредителите на създадения под патронажа на Гьобелс през 1941 г. Европейски писателски съюз. Разбира се, никой не може и не се опитва да зачеркне романовата мощ на Хамсун, нито да подцени магнетизма и влиянието на историческата проза на Мутафова. И никой не твърди, че Народният съд в България не е машина за производство на зло. И трябва да сме наясно: Фани Попова, както и всеки пишещ човек, не заслужава каквато и да е (лека или тежка) присъда от такъв съд.

Раздразнението от „Ваймар експрес“ на някои зрители (както и на хора, които само са чули за него) се корени в друго. То се намира извън филма. Струва ми се, че извира от пустинята около нас, образувала се от навеяни във времето пясъци от мълчание и неразработване на толкова много истории и теми от културното ни минало. Тези истории очакват своите документални разкази. Например: биографични филми за ревностни служители на сталинизма сред писателската общност и за техните преобразявания през годините; за прочистването и превземането на Съюза на българските писатели през 1944/1945 г. от БРП (к); за въдворяването в комунистически лагери на десетки писатели и журналисти; за международните писателски срещи след 1977 г. като продукт на легитимацията зад граница на живковизма – обновена версия на същия модел на културна политика, използван първо от Сталин през 30-те години и после от Гьобелс през 40-те…

Нека признаем обаче, че за тези липси „Ваймар експрес“ няма вина. Филмът е свършил своята работа по своята тема както трябва. Вината е у всички нас, които знаем достатъчно, понякога работим прилично, но все още не сме направили кой знае какво, за да прогоним пустинята.

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img