Калина Николова
Как се снима документален портрет за човек, който отказва да бъде сниман? А когато този човек не е случаен герой, а бащата на режисьора, то липсата на въпросния субект предвещава ако не артистичен провал, то поне крайно безинтересен финален продукт. Но не винаги това е задължително. Или поне не и когато Вит Клусак е режисьор. „Оцет“ или “Jazz War” (2001) както е преводното му заглавие от чешки, е първият късометражен филм на един от най-интересните съвременни документалисти – чеха Вит Клусак.
Роден през 1980 г., той израства в семейството на Яна Клусакова – преводачка от руски и съпруга на известния чешки джазов и оперен композитор Емил Виклицки – бащата, който не е част от живота им (вероятно затова Вит решава да приеме фамилията на майка си), но към когото Клусак решава да обърне поглед, докато е студент в документалния департамент на Филмовата академия в Прага (FAMU). По време на следването си, през 2001 г. той снима “Jazz War” – дебютният му късометражен проект, отличен с награда за най-добър документален филм на Академията. Малко след това основава Hypermarket Film заедно с Филип Ремунда. Да бъде продуцент на филмите си освен режисьор, той решава заради „рисковете, които предприема по време на снимки“, които друг продуцент едва ли би бил склонен да поеме, но които са така нужни за документалните филми, които така или иначе се раждат в процеса на общуването с героите и никой не би могъл да предположи колко време (и пари) този процес би отнел.
Режисьорът обича да провокира и да вдига булото от теми табу, както в „Белият свят, според Далиборек“ (2017), който разказва за художник, любител на филми на ужасите, музикант, живописец и радикален неонацист. Противоречивият герой е видян едновременно със страхотна емпатия към човека, както е и с дистанция към неонацистката му същност. Понякога филмите на Клусак говорят за толкова очевидни неща, за които никой не би се захванал да направи филм, какъвто е случаят с първия му пълнометражен проект „Чешка мечта“ (2004), който изследва влиянието на рекламата и масовата психоза, която тя оказва върху хората – тук той проследява отварянето на нов хипермаркет, предлагащ най-ниските цени в Прага. Българските зрители вероятно познават Вит Клусак и от последния му проект „В капана на Мрежата“, който беше част от документалната програма на София филм фест през 2020 г. Не просто документален филм, а социален експеримент в реално време, в който три млади актриси (Тереза Тежка, Сабина Длуха и Анежка Питартова) в продължение на десет дни се представят за дванайсетгодишни момичета в мрежа за запознанства, за да проверят ужасяващия феномен на социалните мрежи от последните години – злоупотреба и изнудване на деца чрез публикуване на голи снимки. В рамките на десетдневния снимачен период с трите момичета се свързват 6000 мъже. След премиерата на филма за три седмици в киносалоните го гледат близо 330 000 зрители, което го прави най-успешният филм в Чехия.
Но да се върнем отново в началото на неговия кариерен път, който започва от “Jazz War”. “Jazz War” е филм за човек, който дори не участва в него. Портрет без субект. Разказ в разказа. Едно кратко, но голямо абсурдно произведение, решено в черно-бяло и облечено в пародийни сцени, под повърхността на които може би все пак дреме болезнената травма от липсата на баща, но вместо по милозливо-наивен начин, тя е разгледана през поредица от комични ситуации и интервюта, в които самият режисьор не спира да се намесва, за да си общува със зрителите. Пред младия режисьор седи въпросът – как да запознаем публиката с човек, който липсва на екрана (а също и от личния му живот)? Малко след привидно започналия разказ, в сумрака, някъде в далечината се чува сигнал за стоп на снимки. Пред зрителите се разкрива целият снимачен екип, включително и Вит Клусак, който обикаля нервно и рязко прекъсва процеса: „Да пробваме отново. Аз правя филм за баща ми, когото не познавам!“.
Черно-белият 23 минутен проект не цели да проследи сближаването между баща и син, нито пък е опит за каквато и да е било проява на близост или опознаване между двамата. Дори в началото Клусак да е имал такова намерение, надеждата му бързо изчезва, след като композиторът заявява, че е твърде млад, за да се направи филм за него и отказва да участва. Това не е предистория, описана в синопсиса на филма, а реална сцена и впрочем единствената, в която виждаме истинският Емил Виклицки. През останалото време той е „изигран“ от негов двойник, който Клусак намира чрез обява във вестника: „Търсим мъж, който прилича на този човек (посочвайки снимка на баща си) за роля в студентски проект“. Миньорът Ота се отзовава и гледайки право в камерата, ни убеждава, че визуалната прилика между двамата е поразителна, че той е най-добрият избор, на когото екипът би могъл да се спре, най-вече заради предварително вложеното от негова страна старание да оформи прическата си като тази на Виклицки, още преди да изпрати своята снимка. Филмът е динамичен, изграден от смешни и нелепи диалози, които само привидно потискат цялата сериозност на конфликта, но и които не отменят наболелите въпроси, които напират у зрителите, а най-вероятно и у самия Клусак: Защо композиторът скъсва връзката със семейството си? Защо по време на единствената среща между двамата той пита сина си на колко години е станал, за да пие кафе?!, когато той е вече на 19 години. Дори тази сцена е пресъздадена в характерния пародиен тон, в който се движи филмът. Вит Клусак разговаря през прозореца с двойника на Емил Виклицки, който се намира в личния му кабинет в операта, докато режисьорът е застaнал на вишка, издигаща се на 50-ина метра височина, подсказвайки му репликите, които двойникът трябва да произнесе, за да се разиграе тяхната неотдавнашна среща.
И все пак как да разберем повече за човека Емил Виклцки? Като разгледаме боклука, който оставя след себе си например, казва си младият режисьор и събира трима специалисти – философ, човека, отговорен за събирането на боклука в Прага и експерт по екология. На маса пред тях Клусак изсипва плик с отпадъците от коша от дома на баща си. Тримата мъже започват сериозен анализ, разглеждайки внимателно отпадъците, което води до заключения за хигиенните навици на композитора: „яде предимно йогурт и пие фрешове – това говори за здравословен начин на живот“; за начина, по който се храни: „изглежда като човек, който се храни предимно навън“; дали събира боклука си разделно: „бутилката е смачкана – това е човек с отношение към разделното събиране“.
Толкова за човека Виклицки, видян от режисьора през собствения му боклук. Въпреки това синът му успява да разкрие повече за композитора Виклицки. Музиката от авангардните му оперни композиции озвучават филма. Включени са и кратки откъси от негова опера, а огромната стълба, от която слизат пасажери от самолет, която е част от декора на музикалното произведение, напомня на монументалните постройки от „Метрополис“ (1927) на Фриц Ланг. Това, в допълнение със стилистичното решение за черно-бяло и непрестанната игра на контраст от сенки и светлина, прави “Jazz War” да изглежда като филм от епохата на немското нямо кино по време на експресионизма, което явно силно повлиява на Клусак. Филмите от този период са авангардни, нарушавайки правилата на линейния повествователен разказ, а актьорите трябва да преиграват. В “Jazz War” вместо преиграване наблюдаваме тотален отказ от игра. Вит Клусак настоява за дистанциране от сюжет, превръщайки тази липса сама по себе си в център на филма. Режисьорът непрестанно чупи четвъртата стена, като изразява своята гледна точка и едновременно с това насърчава зрителите сами да допълват картината, която са видели на екрана, правейки ги активни автори в неговия изграден от отсъствия разказ.
На финала “Jazz War” придобива все по-сюрреалистичен облик, особено в последния кадър на празното пиано, свързано с прахосмукачка насред поляна, чиито клавиши свирят сами, докато на заден фон се чува говорът на нетърпелива зрителка, присъствала на опера на баща му, която мърмори: „вече приключи, хайде да си тръгваме“. А пианото продължава да свири самотно, точно както Вит е продължил сам напред с живота си въпреки усещането за пустота, което само подобна липса може да остави след себе си.
Късометражният “Jazz War” може да бъде гледан безплатно в онлайн платформата Vimeo или срещу цената на един билет за кино в сайта за документални филми dafilms, където са качени и останалите филми на Вит Клусак.
“Jazz War”, Чехия, реж. Вит Клусак, 21 мин., 2001 г.
