Емили Диш-Бекер, Бен Ратскоф, Майкъл Ротберг, Юрген Цимерер
Някъде през 2000-те години група предимно турски жени от имигрантската организация „Квартални майки“ започват да се срещат в берлинския район Нойкьолн, за да научат повече за Холокоста. Техните уроци по история са част от програма, подпомагана от членове на „Действие за помирение“ – християнска организация, посветена на германското изкупление на Холокоста. „Квартални майки“ са ужасени от това, което научават по време на тези занятия. „Как може едно общество да стане толкова фанатизирано?“, спомня си по-късно една от участничките в групата на име Назмие. „Започнахме да се питаме дали не биха могли да направят същото и с нас… дали няма да се окажем в същото положение като евреите.“ Но когато споделят този си страх по време на посещение в църква, организирано от програмата, немските им домакини изпадат в ярост. „Казаха ни да се връщаме обратно в страните си, ако това е начинът ни на мислене“, спомня си Назмие. Сесията била внезапно прекратена и жените били помолени да напуснат.
Сблъскваме се с редица подобни анекдоти в книгата „Подизпълнители на вината“ на антроположката Есра Йозюрек, наскоро публикувано изследване на германски образователни програми за Холокоста, посветени на интегрирането на арабските и мюсюлманските имигрантски общности в етоса на отговорността и изкуплението за нацистките престъпления в страната. Както Йозюрек показва, хората, които преминават през тези програми, често правят връзки, които техните водачи не са и предполагали – с нативисткото насилие в съвременна Германия например или с кървавите обстоятелства в Сирия, Турция и Палестина, от които самите те са избягали. За много германци тревогите, които тези исторически уроци пораждат у мигрантите, са, по думите на Йозюрек, „погрешни емоции“. Един германски екскурзовод в концентрационни лагери си спомня „раздразнението си“ от членове на имигрантски туристически групи, които изказвали страх, че „следващия път тях ще изпратят там“. „Усещаше се, че те не принадлежат в тази страна и че не бива да се занимават с германското минало“, казва екскурзоводът. За да бъдат истински германци, те би следвало да играят ролята на разкаяли се извършители, а не на потенциални жертви.
Това очакване се е превърнало в основа на явлението, което учените Майкъл Ротберг и Ясемин Йълдъз наричат „двойна обвързаност на мигрантите“. В тази парадигма сърцевината на съвременната „германскост“ се намира в определена чувствителност към антисемитизма, предоставена чрез пряка, вероятно семейна връзка с Третия райх. От мигрантите и расизираните малцинства се очаква да поемат наследството на извършителите; когато не успеят, това се приема като знак, че те всъщност не принадлежат на Германия. Иначе казано, в парадоксално преобърнатата динамика спрямо евреи, араби и германци в съвременна Германия един съмнително замислен анти-антисемитизъм се е превърнал в механизъм за поддържане на арийска идентичност.
Тази динамика до голяма степен отсъства от основния разказ за културата на паметта в Германия, която през последните десетилетия затвърди репутацията си на образец за национална равносметка. В заглавната статия на „The Atlantic“ от декември 2022 г. поетът и учен Клинт Смит пътува до Германия, за да разбере лично какво могат да научат от процеса на изкупление там Съединените щати, за да се изправят срещу собствената си история на расистко насилие. В заключителния ред на статията той сякаш поставя на германците шестица за усилията им: „Самият опит да си спомним е най-могъщият мемориал“. Смит далеч не е единственият, който е впечатлен от примера на Германия; наблюдатели от Канада, Великобритания и Япония гледат на Германия като на модел за това как да се справят с престъпленията на собствените си нации. Както отбелязва Андрю Силвърстийн в същия този брой, активисти на паметта в Испания, които искат да дадат тласък за вътрешна равносметка на страната си за насилието на фашистката диктатура на Франко, са възприели германската практика да поставят по улиците „Stolpersteine“ или възпоменателни камъни.
Ангажиментът на Германия към паметта е безспорно впечатляващ; никоя друга световна сила не е работила толкова усилено, за да осъзнае миналото си. И все пак, докато светът възхвалява нейната култура на разкаяние, някои германци – по-специално евреи, араби и други малцинства – алармират, че този подход към паметта е до голяма степен нарцистично начинание със странни и тревожни последици. Ляво настроеният германски еврейски писател Фабиан Волф твърди в едно нашумяло през 2021 г. есе, че привързаността на Германия към миналото е свила пространството за еврейски живот в настоящето. Той пише, че германците нямат място за „еврейски живот, който съществува извън тяхното зрително поле и техния начин на познание“ или за „еврейски разговори по еврейски въпроси, които имат значение отвъд и извън това, което самите германци мислят или биха искали да чуят“.
Полемиката на германския еврейски поет и обществен интелектуалец Макс Чолек срещу германската култура на паметта, „De-Integrate!“, излезе на английски език тази година. Книгата се опира на концепцията на германския еврейски социолог Ю. Михал Бодеман за „Театър на паметта“ – понятие, което има за цел да опише ролята на германските евреи в един разказ, в който става дума не толкова за обезщетение на жертвите на геноцида, колкото за изкупление на извършителите и техните потомци. Както Бодеман пише през 1991 г. за очакванията, които се възлагат на евреите в наскоро обединената германска държава: „Независимо от личната си ориентация, убеждения или история, евреите в своето физическо присъствие трябваше да представляват новата германска демокрация и като такива да извършват идеологически труд“. Евреите са изиграли тази си роля твърде добре, твърди Чолек, позволявайки на германците, които преди са се стеснявали от проявите на национализъм, страхувайки се от това, което могат да направят с него, да почувстват, че са заслужили завръщането му. Резултатът е либиден взрив на националистически настроения, който Чолек съзира в различни събития – от обезпокоителния успех на дясната популистка партия Alternative für Deutschland (AfD) в парламента през 2017 г. до привидно по-благоприятната страст за развяване на знамена около домакинството на Германия на Световното първенство по футбол през 2006 г.
Че тези въжделения за национална идентичност след обединението се сблъскват с имигрантското население на Германия – особено с арабите и мюсюлманите, – не е изненадващо. С нарастването на броя на търсещите убежище от Близкия изток през 2010 г. нарасна и крайнодясното насилие срещу тях; най-смъртоносната подобна атака до момента се случи през 2020 г., когато въоръжен мъж застреля девет души от имигрантски произход в град Ханау, целейки се изрично в места, за които е предполагал, че са посещавани от негерманци. В манифест той призова за „пълно изтребление“ на многото „раси или култури сред нас“. Въпреки че германската държава осъжда подобен екстремизъм, тя допуска небели „други“ в своята държава при силно ограничени и подчинени условия. В момента, в който пишем този текст, берлинската полиция отново се позовава на опасения за антисемитизъм, за да наложи превантивни забрани на протестите в подкрепа на палестинските затворници и в почит на Деня Накба, в който палестинците отбелязват прогонването си от ционистките сили по време на създаването на Израел. (Неотдавна полицията призна, че арестуваните по време на забранените протести миналата година са били набелязани за носене на кефии или показване на цветовете на палестинското знаме, което напомня за подобни репресии срещу знамето в Израел.) Това, което е ясно, е, че германците строго контролират формата на еврейството и палестинството в рамките на своите граници – състояние, което опровергава предполагаемо хуманизиращия ефект на паметта за Холокоста.
Ние не сме нито първите, които обсъждат тази динамика, нито пък се намираме директно в нейния взривен обсег. Но пишем в знак на солидарност с германските левичари евреи, които – защото вчерашните германци са ги избили, а днешните ги заличават – са маргинализирани в опитите си да се организират, както и с малцинствените групи от населението, които са изправени пред санкционирани от държавата репресии под прикритието на отговорно историческо управление. Пишем, за да уведомим нашите читатели за начините, по които Германия се е превърнала в основно политическо бойно поле в борбата за това какво означава еврейството сега – и как това се отразява на палестинците по целия свят. И пишем в опит да говорим директно с германците, за да споделим как тези въпроси са засегнали редакторите на едно еврейско списание (Jewish Currents, б.пр.), посветено едновременно на живота на евреите, свободата на палестинците и паметта за Холокоста – списание, в което У. Е. Б. Дюбоа публикува своята депеша от Варшавското гето през 1952 г. и в което ловецът на нацисти Чарлз Р. Алън-младши пише разкрития за членове на Райха, укривани от правителството на САЩ. Накратко, сегашното състояние на германската култура на паметта ни изглежда като двустранна монета от фарс и трагедия.
ГЕРМАНИЯ търпеливо се превърна в икона на разкаянието и помирението. Първоначално, докато нацията се опитва да се възстанови след войната, цайтгайстът, особено в Западна Германия, клони към отричане: Писателят В. Г. Зебалд приписва забележителното възстановяване на страната на „добре пазената тайна на труповете, вградени в основите на нашата държава, тайна, която свързва всички германци в следвоенните години“. В този период и Източна, и Западна Германия трябва да се справят с ужасяващо неудобния факт, че подкрепата за нацистката партия е останала висока сред населението до самото поражение на Хитлер. Основната реакция на Западна Германия е да замете проблема под килима, да „реабилитира“ повечето нацисти и ги реинтегрира в обществото. Източна Германия не бяга от наследството на нацистите, като често отбелязва публично техните престъпления, но до голяма степен следва практиките на Съветския съюз – главния политически и икономически спонсор на младата страна, – като почита жертвите на фашизма като цяло, а не признава конкретно геноцида над евреите. Тя също така приветства бивши нацисти с по-нисък ранг в лоното на по-новата антифашистка идентичност на републиката. По-късните поколения германци, включително някои радикали от 60-те и 70-те години на ХХ в., измиват ръцете си от проблема по друг начин, създавайки си чиста от вина политическа идентичност благодарение на простия факт, че са родени след възхода на нацизма.
От 80-те години на ХХ в. обаче, на фона на нарастващия световен интерес към мемориалите и възхода на „изследванията на паметта“, германските активисти започват да настояват за по-голямо признаване на Холокоста. Изправени пред сдържаното си консервативно правителство, левите организират драматични акции като окупиране на бивши концентрационни лагери и символични археологически „разкопки“ на мястото, където някога се е намирала централата на Гестапо, за да накарат Германия да осигури обществено образование по тези места. По време на процеса на обединение в края на десетилетието това, което тръгва като гражданско усилие, се превръща в официална държавна политика.
Тази национална прегръдка на мемориала не е без личен интерес: за да покаже, че е годна да влезе в общността на западноевропейските нации, една нова, обединена Германия се заема да докаже през следващите две десетилетия, че се е покаяла достатъчно. Германците дори измислят нова дума – „Vergangenheitsbewältigung“, – за да назоват процеса на „приемане на миналото “, който се превърна в свързващо звено за германската национална идентичност. В стремежа си да укрепи претенцията си за покаяние, новообединената страна тръби за „еврейски ренесанс“, движен до голяма степен от имиграцията от бившия Съветски съюз – приток на евреи, който, както се изразява изследователката Хана Цубери, се е превърнал в „най-ценния гарант за демократичния, либерален и толерантен характер на [Германия]“. През 2005 г. нацията направи този ангажимент видим и материален, като издигна Мемориала на убитите евреи в Европа, огромно поле от ярки бетонни плочи в центъра на Берлин. (Мемориалът до голяма степен е резултат от лобирането на Леа Рош, германка, която сменя първото си име Едит с еврейско и която по късно е критикувана, че е откраднала зъб от концентрационния лагер в Белжец, за да го вгради в колона на мемориала.) В резултат на тази обширна демонстрация на общественото разкаяние, „Германия най-накрая е подготвена да поеме ръководството на ЕС; защото дори отвъд икономическата си хегемония, тя е поставила къщата си в ред и от гледна точка на правата на човека“, саркастично отбелязва историкът Енцо Траверсо в списанието „Jacobin“ миналата година. „Днес [паметта за Холокоста] се е превърнала в знак за нова политическа нормативност: пазарно общество, либерална демокрация и (селективна) защита на правата на човека.“
Но германското покаяние има своите граници. Те не се простират например до геноцида, който германската колониална армия извърши в Намибия срещу народите хереро и нама между 1904 и 1908 г., убивайки десетки хиляди. Германия не се извинява официално за тези кървави действия до 2021 г. и все още не се е съгласила да плати смислени репарации на потомците на жертвите. Ако новата германска идентичност разчита на изолирането на Холокоста като срамно отклонение в националната история и заличаването му чрез тържествени чествания, за спомена за колониалното насилие няма особено място в личната митология на нацията. Изследователят на геноцида Дърк Моузес нарича този подход „германския катехизис“ в есе от 2021 г., което предизвиква разгорещен дебат. „Катехизисът предполага изкупителна история, в която жертвата на евреи в Холокоста от нацистите е предпоставка за легитимността на Федералната република“, отбелязва Моузес. „Ето защо Холокостът е повече от важно историческо събитие. То е свещена травма, която не може да бъде осквернена от профанни такива (т.е. нееврейски жертви и други геноциди), които биха опорочили нейната жертвена функция.“
Съответно Германия в момента вижда мандата си след Холокоста не като обхващащ по-широк ангажимент срещу расизма и насилието, а като специфична вярност към определена еврейска политическа формация: Държавата Израел. Германия разчита на близките си дипломатически отношения с Израел, за да подчертае отричането си на нацизма, но връзката ѝ с еврейската държава отива още по-далеч. През 2008 г. тогавашният канцлер Ангела Меркел се обръща към израелския Кнесет, за да заяви, че гарантирането на сигурността на Израел е част от германския „Staatsraison“, самата причина за съществуването на Германия. На въпроса защо си струва да се запази германският национализъм, произвел Аушвиц, Германия сега има приятен, исторически симетричен отговор – той съществува, за да подкрепи еврейската държава.
За тази цел през последните години похвалният апарат на Германия за публично финансиране на културата се използва като инструмент за приемане на резолюция на Бундестага от 2019 г., в която се заявява, че движението за Бойкот, Дивестиции и Санкции (БДС), насочено срещу Израел, е антисемитско. Въпреки че резолюцията е технически необвързваща, нейното приемане доведе до безкраен поток от уволнения и отмяна на събития и до ефективното включване в черния списък на изтъкнати учени, културни работници, художници и журналисти за престъпления като покана към известен изследовател на постколониализма да изнесе лекция, критики в Twitter към резолюцията на Бундестага или някогашно участие в палестински митинг за солидарност. Мрежа от комисари по антисемитизма има специалната цел да наблюдава такива престъпления. Тези комисари обикновено са бели германци християни, които говорят от името на евреите и често се преструват на евреи на обществена сцена, позират за фотосесии в ярмулки, изпълняват еврейска музика, носят униформата на израелската полиция и издават укази за това кой да е следващият наказан. Когато имат работа с леви евреи в Германия, отменяйки техните събития и атакувайки ги като антисемити на страниците на различни вестници, те предполагат това, което германският комисар по антисемитизма Феликс Клайн е казал директно: че евреите не са достатъчно чувствителни към това, което антисемитизмът означава за германците, – че всъщност тези евреи изобщо не разбират антисемитизма. В перверзен обрат, фактът, че германците са били най-успешните антисемити в историята, тук е превърнат в позитив. Превъплъщавайки се в крайни защитници на евреите, германците толкова добре са усвоили моралните уроци, дадени от еврейското мъченичество, че вече нямат нужда от евреина освен като символ; по логиката на този странен суперсесионизъм германците са станали новите евреи. Това не е само въпрос на реторика по еврейската тема, а съвсем буквално явление, като този саморефлексивен филосемитизъм довежда до вълна от германци, приели юдаизма за своя религия. Според Цубери: „Еврейското възраждане е желано именно защото е германско възраждане“.
Ако евреите са отречени в тази формулировка, палестинците са демонизирани от нея. Миналата година, когато германската държава забрани демонстрациите на Деня на Накба само дни след убийството на палестинската журналистка Ширин Абу Аклех, полицията оправда това действие чрез познат расистки образ, като заяви, че протестиращите не биха могли да контролират агресивната си ярост. Всъщност в Германия палестинската идентичност сама по себе си се е превърнала в маркер на антисемитизъм, за който едва ли може да се говори на глас – въпреки че страната е дом на най-голямата палестинска общност в Европа, с население от около 100 000 души. „Всеки път, когато споменавах, че съм палестинка, учителите ми бяха възмутени и казваха, че трябва да наричам [палестинците] йорданци“, споделя гимназиалния си опит една палестинска германка пред репортера Хеб Джамал. Ето така палестинската идентичност като такава е заличена от германския обществен живот. В „Моралният триъгълник“, антропологично проучване на палестинските и израелските общности в Германия от 2020 г. с автори Саед Атшан и Катарина Галор, много от интервюираните палестинци казват, че да говорят за болката или травмата, която израелската политика им е причинила, означава да зачеркнат собственото си бъдеще в Германия. „Палестинското колективно тяло е вписано като онтологично антисемитско до доказване на противното. Палестинците в този смисъл са косвени жертви на засилващото се германско желание за пречистване от антисемитизма“, пише Цубери.
Вечно бдителните германци са прави, че антисемитизмът е във възход в Германия – но източникът му са десни, бели германци. Както и в САЩ, данните потвърждават, че никоя друга група не се доближава до същото ниво на антиеврейска дейност. „Алтернатива за Германия“ все още е в парламента, където настоява за спиране на възпоменанието на Холокоста. Пандемията от Covid-19 предизвика силно конспиративно антиваксърско движение, което обвинява знаете кого. Междувременно все повече десни екстремисти пълнят редиците на германската полиция, въоръжените сили, разузнавателните служби, дори Бундестага. Това изглежда не тревожи германските антисемитистки кръстоносци. За тях това е нищо в сравнение с БДС, което прави палестинците – и мюсюлманите изобщо – фокусна точка на разговорите за антисемитизма. Длъжностни лица говорят небрежно за „внесения антисемитизъм“, пристигащ с мигранти от Близкия изток. Както твърди Йозюрек в „Подизпълнители на вината“, германците са прехвърлили общия германски социален проблем на антисемитизма върху близкоизточните малцинства. Похвалната либерализация на законите за гражданството в Германия, която улеснява даването на паспорти на имигранти, допринесе за тази динамика, предизвиквайки безпокойство за „германскостта“, което пък доведе до гореспоменатото „двойно обвързване на мигрантите“, при което белите германци (или „био-Дойч“, както разкриващо се наричат на немски език) заявяват своята принадлежност чрез специфична демонстрация на анти-антисемитизъм. Методът на отричане на расисткото минало се е превърнал в механизъм за оцеляването му в бъдеще.
ГЕРМАНИЯ НЕ Е ЕДИНСТВЕНОТО МЯСТО, където усилията срещу антисемитизма са придобили такава изкривена форма. Всъщност еврейски обществени организации по целия свят предприемат подобни мерки със сходни нелиберални резултати. За философа Елад Лапидот, автор на „Евреи извън въпроса: Критика на антисемитизма“, подобни кампании са по своята същност ограничаващи. Лапидот твърди, че добронамереното желание за борба с идеята за евреите като отделна раса с присъщи биологични характеристики е довело до табу върху обсъждането на евреите като споделящи каквито и да било характеристики, независимо дали са религиозни, културни, политически или други. „Еврейската колективност, дефинирана от анти-антисемитския дискурс, представлява съществуване без същност, общност без качества“, пише той в Tablet през 2021 г. „Анти-антисемитизмът се опитва да се бори с антисемитизма, като отрича, че юдаизмът съществува.“ Трябва да се признае, че в световен мащаб евреите най-често са двигателите на тази самоунищожителна работа, както и на произраелската политика, която почти винаги я придружава; ако Zentralrat der Juden in Deutschland, най-голямата федерация на евреите в Германия, бяха основните двигатели на политиката срещу анти-антисемитизма в Германия, нещата вероятно нямаше да са по-добри. Струва си обаче да се разгледа страстта, с която германците са поели задачата, как субстанцията на еврейството и палестинството се изцежда активно през феерията на анти-антисемитизма. Само германците – тяхната вина, техният срам, тяхното преодоляване, тяхната тайна гордост – са триизмерни фигури в тази схема. Немският филосемитизъм се разкрива като още едно средство за надмощие, предпочитано именно заради антирасистката си фасада. Задушаващата за еврейската общност прегръдка на Германия, със или без участието на евреи, осигурява собствения германски образ на морален арбитър, като същевременно хвърля вината на държавата върху арабите и мюсюлманите. Това функционира по подобен начин на международно ниво, където германското Staatsraison е обвързано със защитата на еврейската държава. Ненапразно Матиас Дьопфнер, главен изпълнителен директор на медийната и технологична компания „Axel Springer“, наскоро създаде, без намек от ирония, фразата „Zionismus über alles“ – ционизмът над всичко. Тези думи ни отправят към някогашния първи стих на германския национален химн „Deutschland Über Alles“, който сега официално е заличен от песента поради връзката му с нацистка Германия. Можем да се позовем на тази форма на изместен национализъм (при която германците осъществяват националните си стремежи чрез евреите и Държавата Израел) като заместващо надмощие: процес, чрез който националното надмощие се запазва чрез проекцията си върху сурогатна държава.
Изводите от този анализ очевидно заплашват германското национално самосъзнание. Освен това сме наясно, че тези изводи ще бъдат трудни за приемане в Германия отчасти защото включват критика към израелската държава – позиция, която вече е дълбоко маргинализирана. Дори Чолек, който си създаде име, като се изправи срещу германския национализъм, активно отказва да включи критика към Израел в своята схема, позиция, която със сигурност помогна да се осигури топлото му приемане в германския културен живот. Ще е необходима смелост както за германските граждани, така и за лидерите им, да опитат да прекроят контурите на германската култура на паметта – не въпреки нещата, което дължат на жертвите на нацистите (еврейски и други), а точно заради тях. Такова преразглеждане може да започне да възстановява някакъв смисъл на еврейството и на човечността на отделните евреи в германската психика. То може да направи същото и за палестинците, чиито семейства остават под игото на израелското потисничество дори когато тяхната идентичност е изтрита от германската политика. Само чрез предприемането на такова усилие Германия може да опита да отхвърли не само собствения си националистически импулс, но и етнонационалистическия проект, който проектира в момента върху Израел. В края на краищата еврейското превъзходство, което в момента отеква от заселниците по върховете на хълмовете до залите на Кнесета, е отчасти германско наследство, извратен урок на Шоата.
Всичко това ще изисква различен начин на ангажиране с паметта и нейните предписания за настоящето. В „Преосмисляне на репарациите“ философът Олуфеми О. Тайво предлага алтернатива на фиксираната идея за миналото, за да се определи как изглежда справедливостта сега. Тайво призовава за „конструктивен поглед“ върху репарациите, които „отговарят както на днешните несправедливости в разпределението, така и на натрупания резултат от разпределителните несправедливости в историята“. Той пита: Ами ако изграждането на справедливия свят е репарации?“. Тази ориентирана към бъдещето рамка изисква преди всичко пренастройка към властовите структури и осъзнаване, че техните цели и изразяване могат да се разширят или променят. През 80-те и 90-те години германците призоваха за равносметка. Организираха бдения със свещи, сформираха исторически изследователски групи и окупираха сгради от нацистката епоха, за да се уверят, че те ще са запазени като доказателство. Днес един приобщаващ германски народ трябва да впрегне този дух наново, като грабне тези процеси от държавата и финансираните от държавата институции, ако е необходимо, и ги пренасочи в борбата срещу доминацията във всичките ѝ форми. Работата по паметта никога не е завършена. В процес, фиксиран към отдалечаващо се минало, това може да започне да се усеща като воденичен камък; германците може разбираемо да се изкушат да го обявят за приключил. И все пак може би има не само задължение, но и освобождение в откритието, че паметта може да бъде и терен за изграждане на света.
Превод от английски: ДИМИТЪР КЕНАРОВ
