Тодор П. Тодоров
На празничния Шабат, 7 октомври, бележещ края на Сукот, „Хамас“, съвместно с други терористични групировки, извърши брутално нападение срещу Израел. Този акт, без никакво съмнение, е чудовищно престъпление срещу израелския народ, както и срещу самото човечество. За планираното хладнокръвно убийство на деца и цивилни граждани, независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност, няма и не може да има оправдание. Атаката, още повече, е престъпление и срещу палестинския народ. Не само защото мнозина от убитите са араби и в частност палестинци, но защото този акт на терор компрометира тяхната справедлива борба за права и независимост. „Хамас“ не представлява палестинците само защото държи властта в Газа – тъкмо напротив, хората там са заложници на една безскрупулна, престъпна организация, която системно потъпква правата им. Аргументът, че те сами си ги били избрали и значи всички, до нероденото още дете, са виновни и заслужават смърт, е сам по себе си безчовечен и пропуска факта, че в Газа никога не е имало изградена политическа система, публичност, партии и въобще демокрация в обичайния за нас смисъл. Там, където насилието е закон, няма свобода. Терорът изличава правото.
Израелската държава има естествено основание да отговори на този удар, има задължение да защити своите граждани и националната си сигурност. Нека по този въпрос не остава колебание. Логиката на терора обаче прилича на пинг-понг, тя рикошира между две крайни точки, между два замаха и отказва всеки смисъл, който не е елемент от същата механика. Отказът да се мислят условията на възможност за този терор буди основателни подозрения. Избирателната солидарност е пропаганда, не състрадание. Терорът всъщност не различава свои и чужди. Когато убиваш деца, няма никакво значение дали си „Хамас“ или израелската държава. Насилието не е добро и лошо, то изравнява, обезчовечава всяка страна. Десетилетия на репресии, лишаване от права, терор и дискриминации над палестинското население от Израел, политиката на фактическо изличаване, минимизиране на условията на живот на една социална група, естествено произвеждат радикален отговор, сам той ситуиран извън правото и хуманността. Терорът ражда терор, насилието изисква насилие. Въпреки това изключително важно е да се съпротивляваме на всяко плоско, опростяващо разбиране, колкото и лесно и удобно да е то. В никакъв случай не бива да се отъждествяват „Хамас“ и палестинският народ, както не може да има знак за равенство между израелското правителство (особено в този момент) и Израел. Нека не забравяме, че само допреди два месеца стотици хиляди израелски граждани излязоха на улиците, за да протестират срещу политиките на властта. Без критическо разграничаване и анализ на ситуацията, сами се отказваме да мислим и буксуваме в лозунги и елементарни идеологии. Атаката на „Хамас“ компрометира палестинците и тяхната кауза, но отговорът на Израел – фактически геноцид над населението в Газа – събужда антиеврейски настроения по целия свят. В същото време двата терора взаимно се легитимират. Терорът се затваря, става тотален. Възможност извън неговата логика не се вижда.
В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк твърди, че в тероризма отношението към врага стъпва на постмилитаристична основа. Докато в традиционната война обект на атаката е тялото на врага, независимо дали това се случва директно („кръстосване на мечове“) или балистично, от разстояние (артилерия, ракети), то тероризмът е нацелен към средата, към условията на живот на противника. В този смисъл това вече не е конфликт между армии, а насилие над всички. Терорът, твърди Слотердайк, предполага несъизмерност на противниците. Предпоставя конфликт, който не може да се реши в класическа форма на война, тъй като военно-техническите средства не са в еднаква степен достъпни за двете страни. Казано по-просто, войната вече не се води на бойното поле, тя атакува средата, условията, настроенията и състоянията на обществата. Терорът не е просто сблъсък или акт на насилие, той е култура.
Има сякаш и нещо ново, което допреди години изглеждаше немислимо. След Втората световна война и Холокоста мотивът да изличиш, напълно да унищожиш Другия, да му отнемеш възможността да бъде субект, да го лишиш от собствено право, а най-накрая и от физическо съществуване, беше недопустим. Тази ситуация обаче приключи и нейните последствия заразяват обществата на всички равнища. Терорът и абсолютното отрицание на Другия се превърнаха в легитимна форма на конфликт, който определя атмосферата и възможностите на нашето съсъществуване. Не само „Хамас“ иска да ликвидира Израел (защото това е тяхната същинска цел, а не освобождението на Палестина), не само Израел извършва етническо прочистване на арабската част от населението (спирането на достъпа до вода, храна и електричество на 2,3 милиона палестинци очевидно ги поставя в режим на биологическо оцеляване), а тази постановка въобще се представя като легитимна форма на отношение. Войната като категорично отхвърляне и зачеркване на Другия се превърна в рамка за възможностите на всяко общуване. Карнавалът на социалните мрежи унищожи дългогодишни приятелства, връзки, професионални отношения. Саморазбира се, че има неща, за които не бива или не може да се говори. Толерантността се обръща в нетърпимост. Няма друга гледна точка, истината е неприкосновена и единствена – тя може или да се преповтаря, или в противен случай – да се мълчи. Най-сигурно е да се мълчи. Несъгласието води до изключване. Публичността се сви до скандиране, до прости обиди и лозунги. Светът стана плосък. Категориите, в които се помества разбирането на всяка ситуация, са биполярни, при това в приказния, фолклорен регистър на доброто и злото, красивото и грозното. В този спектър липсва сложност и нюанс. Самото мислене е излишно, доколкото то се опитва да улови именно онова, което все още не е очевидно. Мисленето предполага, че има нещо оттатък или покрай непосредствено видимото. Но ето, когато всичко се показва ясно и очевидно, мисленето е излишно, дори опасно, тъй като може да изопачи, да постави под съмнение еднозначността на очевидното. Затова всяка идеология и всяка диктатура се опитват да опитомят, да подчинят мисленето, заскобявайки го и удържайки го в някакви неоспорими предпоставки.
Постановката, при която се оказваме винаги вече в конфликт, тоест ситуацията на война е винаги изначалната ни позиция, изключва диалогичността – отсъства точка на възможно съгласие, която е изнесена от конфликта и позволява действие отвъд насилието. Постановката „винаги вече в конфликт“ указва своеобразна захвърленост и безсилие спрямо условията на всяка проблемност и възможност да се мисли. Мисленето още в първото си, начално движение, когато тематизира коя да е социална ситуация, винаги вече заварва, оказва се въвлечено в безусловен конфликт, във война на живот и смърт. Това положение представя мисленето като риск, като престъпване на забрана, заобикаляне на все още необмислени, но абсолютно категорични в своята истина императиви. Така мисленето не може да обходи онова, което следва да се яви в него едва след известно усилие да се про-ходи, да се открие пролом в иначе затворения кръг. Това усилие е парализирано, осакатено, доколкото всяко „но“ – необходима предпоставка на търсещото пролом мислене, на всеки смислен разговор – е изначално „виновно“. Как реагира племенната публичност, когато започне война? „Забождат“ се знамена – идентификатори и индекси за принадлежност към една от двете страни. Така заявената принадлежност естествено не се нуждае от мислене, няма нужда от „но“, тя изисква безусловна лоялност. Когато си зачислен в армията, не поставяш под съмнение дълга си, а просто го изпълняваш. Но ако казармените императиви структурират публичността, значи всяко изказване извън зададената команда е вече провинение. Публичността не се изгражда като инклузивна сфера на дискусия, а като поле на окопи и демаркационни линии, като място за война. Онзи, който говори тогава, когато не бива да се говори, ще бъде осъден, означен като враг и диверсант.
Публичността не е публична, тя е усвоена, винаги вече принадлежна на една привилегирована позиция и нейния дискурс. Такъв дискурс изключва останалото – онова, което се оказва излишно. Той отваря поле, където Врагът може да бъде единствено екзекутиран. В такъв режим, разбира се, публичността не е публичност, тя е марш, кръстоносен поход. Мобилизирането на подобен режим минава през ситуацията на извънредност – нещо или някой заплашва нашата сигурност и съществуване, което изисква да изоставим „добрите обноски“ и да се заявим на фронта. Така публиката и публичният дискурс се мобилизират в казармен модус. От гледната точка на властта пък това означава възможност за приемане на серия от извънредни мерки, често директно засягащи демокрацията, свободата на словото, човешките права и личното пространство. Извънредната ситуация въвежда правила, които иначе биха били невъзможни, и тези правила скоро се превръщат в норма, налагат се като естествени и приемливи. Самият режим на извънредност, от друга страна, се поддържа през опасността на кризите, на постоянно витаещия риск, докато не се превърне в перманентно състояние. „Витаещият риск“ е призракът, призоваван от говорителите на т.нар. от Стенли Коен „морална паника“. Внушението, което се прави, е, че някакво зло застрашава обществото, от което произлиза масов страх, усилен до ирационална паника. Подобна ситуация, от своя страна, позволява промяна в законодателството и изключителни мерки, насочени към контрол на обществото. На 11 октомври Израел премина в извънредно положение, назначи се военен кабинет, чиято задача е ликвидирането на врага и окончателното овладяване на Газа, при което явно всякакви средства са допустими.
Така „строената“ публичност обаче изисква известна прикритост. За да се съхрани привилегироваността на привилегированата позиция, налага се определени неща да не се казват, да не се показват, да останат прикрити. Ако защитаваме Израел значи, не бива да се говори за трагедията на палестинците. Това би компрометирало привилегированата истина, би хвърлило съмнение върху нейната еднозначна правота. Затова сложността и контекстът са неудобни. Освен това тази прикритост скрива от нас самите онези предразсъдъци и „мрачни територии“, които изграждат собственото ни възприятие. В прикритостта ние винаги сме прави. Когато у нас пристигнаха украински бежанци, те бяха настанени в хотели и почивни станции, солидарността бе категорична, тъй като те са едни „от нас“. Не беше същото отношението към афганистанци, сирийци и т.н., които бяха представени като заплаха и съответно затворени в лагери при мизерни, нечовешки условия. Защото са чужди, не са „от нас“, черни са. А черното не е само цвят на кожата, то е вече оценка, присъда. Расизмът, разбира се, е отречен, той е ужасна част от нашето минало. И все пак едните са „бели“, а другите „черни“. В прикритостта това не се казва, с което тази позиция става легитимна. Онова, за което не се говори, произвежда невидимо, скрито съгласие. В конкретната ситуация израелците са „белите“, от „нашите“, палестинците – „черните“. Много е неудобно и страшно да се каже това. Подобно признание нарушава прикритостта, оголва мрачната територия, в която сме се озовали. Изтребването на индианците в Америка от „белите“ колонизатори е безспорно и отвратително престъпление, осъдено и т.н. В случая на Израел обаче, макар да не става дума за нов свят, а за завръщане у дома, пак има едно заварено, местно население, за което този свят също е дом. „Индианизирането“ на това население при все това далеч не буди подобно несъгласие. В режим на прикритост тази аналогия е невалидна. Това просто не може да се каже. Напускането на прикритостта незабавно вписва напусналия в регистъра на изключените. Изключванията достигат връх в обвинението в антисемитизъм. Мнозина, изрекли забраненото „но“, подкрепили недвусмислено Израел и отрекли терора във всичките му проявления, но обърнали внимание на трагедията на палестинците, на системния терор, упражняван върху тях и хуманитарната катастрофа, причинена им в този момент (потвърдена от ООН, Червения кръст, Червения полумесец и др.), бяха обвинени в антисемитизъм. Обвинителите в своята прикритост лесно забравят, че семити са и другите, арабите. Че в този смисъл антисемитизъм е и политиката на Израел.
Когато се отнема правото на другия да има своя история, свое разбиране и преживяване на случилото се, когато собствената ни история е само декор, бутафория, запълваща учебници и книги, но лишена от разбиране, когато мълчаливо се съгласяваме с изличаването на другия, който не е „от нас“, ние сме същите като „тях“. И нямам предвид конкретно тези или онези, а „тях“, срещу които се разпознаваме именно като хора, като човешки същества. Онези, които не са граматически, а онтологически „тях“ – името им идва от повика на съвестта и от нищо друго. Онези, уви, които прикриваме. Защото знаем, че ние също сме от тях.
