Разговор на Северина Станкева с Миглена Николчина
Северина Станкева: Струва ми се, че ситуацията в Газа за пореден път оголи някои вътрешноприсъщи за дискурса на толерантността противоречия и лицемерия. Както казва Спивак, подчинените нямат глас, те говорят умирайки. Смъртта им очевидно остава нечута от политкоректността и псевдопробудената глобална култура, която се кълне, че защитава онеправдания, а всъщност, нека продължим фигурата на оголването, носейки царската мантия, не посмява и да помисли, че не носи нищо. Другият, който бива приет, отново се оказва онзи, който е удобен, а всеки апел за нюансираност веднага бива потушен с еднакво интензивно възмущение и от двата полюса. Как се стигна дотук според теб?
Миглена Николчина: Толерантността, която предполага, че някои са толерирани от някои, които ги толерират, та дори и да е взаимно, винаги ме е усъмнявала. Толерантността не предполага диалог. А това, което описваш – някой държи картата на толерантността и я раздава според както прецени, – традиционно се нарича пропаганда. Има три признака, по които може да бъде разпознато заменянето на агората като място на свободен граждански обмен от пропагандата. Първо, цензурата (по това трябва специално да говорим). Второ, формулният език (ако не се ваксинираш, ще убиеш баба си, ще убиеш мен, повтаряно ad nauseam от медиите и от техните безплатни глашатаи по социалните мрежи). Трето, мяткането на етикети при всяко отклонение от формулния език: ако не припяваш формулите, ти си антиваксър, конспиративист, антисемит, расист, напоследък и феминист. Не мога да се насмея – от обидния регистър на ретроградния патриархат етикетът „феминист“ мина директно към обидния регистър на ултранапредничавия трансджендър.
Все пак намирам за показателно, че отваряш този разговор тъкмо с Газа, защото тъкмо около този сблъсък се появи чуваемост за повече различни гласове. Нямам предвид България, а публичното поле на централните западни медии – на особения български случай ще се спра отделно, ако искаш, ние за известно време минахме метър. Преди Газа имаше теми, на които даже не беше прилично да се изразява различно мнение, ако не ти стиска да изпаднеш от доброто общество, а и да загубиш работата си или нещо по-лошо. Днес някои от доминиращите дискурси по тези теми се изсулват по терлички и се надяват да бъдат забравени, като удрят барабана на следващите. Да си припомним как низвергнаха Агамбен от върха на популярността му поради позицията му по ковидните мерки – а тя беше солидно фундирана от цялостната му работа като философ, преди това изобилно харесвана. Или безобразния терор, на който е подложена Роулинг, авторката на „Хари Потър“. Така че дори съм учудена от говоренето около Газа, аз мислех, че публичното пространство е напълно умряло по средата, с малки мехурчета по периферията, които бодигардовете на технофеодалите (за да използвам тук една дума на Варуфакис) неуморно пукат. И може би то е наистина мъртво, просто около израело-палестинския конфликт се намесват силови и идеологически полета с голяма давност. Това е рана, която гноясва от десетилетия. В нея има изразени политически страни: острата реч на един Ердоган няма как да не бъде отразена. (За сравнение: колко души проследиха съдбата на предишния президент на Танзания, Джон Магуфули, който си позволи не просто да се опълчи на СЗО, но и да направи за смях нейния генерален директор Тедрос, когото очевидно добре познаваше от предишни негови превъплъщения? Магуфули умря при загадъчни обстоятелства. Тъкмо обмислях да емигрирам в тази последна свободна страна на света…)
И докато никой от известните философи, с които Агамбен се е познавал и непосредствено общувал, не се намеси в негова подкрепа, та дори и разграничавайки се от позицията му, във връзка с Газа някои от тях се обадиха. Жижек произнесе яростна реч на Франкфуртския панаир на книгата. Джудит Бътлър, която от години алармира за геноцида над палестинците, e сред група еврейски интелектуалци, подписали писмо до Джо Байдън за прекратяване на огъня. Ноам Чомски открай време заема пропалестинска позиция. Имаше и поредица от високопрофилни оставки (не че оставки и уволнения липсваха по време на ковида). И пр. Както отбеляза единият от синовете ми, алгоритъмът се обърка коя политкоректност е по-коректната. Няма да споменавам протестите, тъй като и по време на пандемичните мерки имаше огромни и напълно безрезултатни такива: биха ги, заливаха ги с вода през януари, на канадските шофьори им блокираха сметките, орда полицаи подгони немски лекар, който се опита да се изкаже на легендарния ъгъл на свободното слово в Хайд Парк…
Палестинският проблем обаче, колкото и ужасяващо кървав и нерешим вид да е придобил, е все пак, така да се каже, традиционен. Нeщо ново, прицелено право в тревожностите и хипохондриите на съвременните западни общества, към което повечето философи се оказаха неподготвени, се прояви в срастването на претендиращата за жречески статут „Наука“ и неуморната и при това напълно безвъзмездна дейност в социалните мрежи на крепостните селяни на технофеодализма. Това ново разчита на виртуалността, на телесното ни изключване от общността, на свеждането на сетивата ни до двете, които подлежат на технологичен надзор. Тъкмо на този фон, струва ми се, трябва да мислим парадокса на кървавите конфликти днес: за да цитирам Светлана Събева, свидетели сме на „завръщане към световете на крайния и болезнен физически контакт versus илюзиите за дигитално всемогъщество“. Мога да разгърна тази мисъл и съвсем конкретно, но засега ще я формулирам абстрактно така: войната на машините срещу човеците, толкова пъти предричана от научната фантастика, е вече в ход.
С. С.: Тъкмо затова започнах от Газа – свидетели сме на учудващо разпластяване на фронтовете, което, от една страна, умножи възможните в публичното пространство позиции, но от друга, умножи етикетните инстанции и адресатите им (самите етикети си останаха същите). И двете, струва ми се, доведоха до объркването на алгоритъма, което също изглежда неочаквано и дори леко съмнително. Нека продължим в такъв ракурс. Популярното въображаемо като че ли си представя войната с машините по твърде наивен начин, обвързва я с определена телесност и индивидуалност – роботи ще се разбунтуват, изкуственият интелект Х ще пороби човека и пр. В същото време технологичният сектор работи почти необезпокояван в тази посока и с активната безвъзмездна помощ на „потребителите“ си, значителна част от които не осъзнават, че са всъщност негови продукти. Спорадичните апели за регулации идват твърде късно и често имат пазарно-конкурентни корени. Процесът по изваждането на човека, който описваш в „Бог с машина“, като че ли се представя от научната фантастика доста по-фино, но в същото време вече дори фантастиката не може да догони действителните „иновации“. Има ли човекът шанс в тази борба и ще остане ли нещо от него накрая?
М. Н.: За да цитирам Великия инквизитор на Достоевски, човечеството винаги в своята цялост се е стремило да се устрои непременно всемирно. „Имало е много велики народи с велика история, но колкото по-високо са стояли тия народи, толкова по-нещастни са били, защото са съзнавали повече от другите потребността от всемирно съединение на хората“… В името на този стремеж малцина избраници трябва да останат, а останалите слабосилни същества в щастливо неведение да бъдат водени към своята гибел… У Достоевски обаче срещу Великия инквизитор стои Христос, който му отговаря с целувка. Добре би било днес да има един Христос, един Лев Толстой, един Ганди. Един Фродо, който успява да захвърли пръстена на властта в горнилото на мрака именно защото е проявил жалост. Не че такива гласове липсват, те просто не се чуват в достатъчна мяра. Опасявам се, че такива гласове стават чуваеми, след като се пролее много кръв. Въпреки неуморното говорене днес за жертви и за емпатия аз виждам много малко истинска загриженост за човека. Идеята е, че с технологии всичко ще се реши, че срещу технологиите човешките тела нямат шанс, като освен дроновете и промивките през социалните мрежи да не забравяме биологичните оръжия – всъщност само огромните надежди, които се възлагат на тях, могат да обяснят ирационалността на ковидните мерки. Технологиите обаче не дават смисъл, а лишен от смисъл, човек умира. При това заличаване на хуманитаристиката днес трябва ли да се учудваме, че хората се обръщат към подръчните средства на втвърдени отломки от религии и етноси?
И тук виждам проблема на западната цивилизация, в чиято периферия с толкова любов сме кръжили и продължаваме да кръжим. Тя е престанала да задава смисъл. Може би е момент някакъв, не знам. Ще дам още един литературен пример, „Симулакруми“ (1964) на Филип Дик. В някакво пост-ядрено-катастрофично бъдеще избухва гражданска война, в основата на която е сблъсък между производителите на роботите (симулакруми), които населението мисли за човеци и избира за президенти, и фармацевтичните компании, които, така да се каже, химически подсигуряват успешното протичане на тези избори. Междувременно в недрата на новоизникнали джунгли своя ред чакат посттрадиационни мутанти, генетически регресирали до неандерталци (в онази епоха много се говори за войнствения хомо сапиенс като изместил миролюбивите неандерталци)… Като разбират какво се случва, лицата на тези неодревни човеци се озаряват от надежда…
Искам да кажа: може би някой чака своя ред.
С. С.: Все пак можем да говорим за места на съпротива вътре в тези технофеодални структури. Интернет например не е загубил субверсивния си заряд. Една от най-ефективните стратегии по справянето с персонализираните реклами е не скриването им, а напротив – използването на софтуер, който отваря всичко предложено и по този начин замърсява събираните данни до степен, че те стават неизползваеми. Такива програми обикновено са и безплатни. Отделно от това все още има и изкуство, което успява да постигне преобръщане (détournement), макар и масовите заглавия все по-успешно да го имитират. Ситуационистите са смятали киното за най-пригодната за целта форма, но на мен ми се струва, че това вече са видеоигрите. Как се вписват те в сложния пейзаж, който обсъждаме?
М. Н.: Очаквах в горната връзка да кажеш нещо за „Хагабула“, този взрив на въображението и езика, какъвто, струва ми се, не сме имали на български. Романът на Тодоров завършва с нашествие на изтласканите от съвременната цивилизация култури и същества, реални или фантастични, исторически или потенциални. Като цяло, като ново изкуство, видеоигрите може би правят точно това: през тях нахлуват сънища и фантазии, опасения и надежди, минали и бъдещи светове. Все пак, за да се опитам да се върна към първоначалния ти въпрос по по-оптимистичен начин, може би всичко, което наблюдаваме – поляризацията, ожесточаването, оглушаването към нюанса и другата гледна точка – е следствие именно от улеснения достъп на всеки човек до участие в публичното пространство. Взривът на новите комуникационни технологии е фундаменталният фактор, ако трябва да посочим един-единствен. Включват се гласове, които никога преди не са имали глас. Резултатът плаши и поражда видими с просто око опити за въдворяване на ред, на централизиран контрол. Мисля, че тези опити са обречени, но няма да се мине без тях и разбира се, кошмарът е, когато те се материализират в осакатен и унищожен живот.
С. С.: Разбира се, „Хагабула“ е конкретното неназовано в моето говорене. Идването на Другото, ако можем така лековато и безотговорно спрямо различието да го обобщим, е хоризонт не само на изкуството, но и на определен клон на хуманитарната мисъл от последните век-два, който упорито устоява на контрола и реда като техен несмилаем остатък. Хоризонт, който изглежда утопичен. Но може би днес имаме нужда именно от утопии и предлагам с една такава да завършим.
