Огнян Касабов
назад е мрак и неотменна гибел
„Бежанци“ (1924)
Сред последните публикации на поета Никола Фурнаджиев е пътепис за Чили, където той е официален участник в празненствата за завръщането на Пабло Неруда от изгнание през 1952 г. От страниците изскача образът на пъстра интернационална култура и на странна, но все пак не напълно чужда природа; социалните контрасти са резки, а хората на словото – обществено ангажирани, включително проправителственият печат с неговите мистификации против бъдещия Нобелов лауреат. Както и да оценяваме този късен идеологически период от творчеството на Фурнаджиев, безспорна е трептящата нишка на търсене, на самоовъпросяване. Поетът знае, че завоеванията на свободата са несигурни и навярно затова така се вълнува от социалните борби отвъд границите на родината си.
Иронията на историята понякога е жестока. През 1973 г. Чили е пометена от вълна на насилие, с която на власт идва военната хунта на ген. Аугусто Пиночет. Неруда умира при съмнителни обстоятелства дни след преврата. Военният диктатор става първият, приложил на дело политикономическата философия, издигаща в култ индивидуалната свобода (неравенствата нарастват отвъд това, на което е бил свидетел Фурнаджиев две десетилетия по-рано). Съюзник на Рейгън и Тачър докато е на власт, преди да настъпи есента му, патриархът на неолиберализма попада под ударите на международното право в знаково дело за престъпления против човечеството.
Самото понятие изгрява – добре е известно – в резултат от чудовищните събития на Втората световна война. На мястото на круширалата вяра в историческия прогрес идва идеята за човешкото достойнство, кодифицирана в основополагащи правни норми и охранявана от сложна система от международни институции. Последните няколко десетилетия, показали до каква степен ценността на живота не струва пред цената на парите и колко успешна може да бъде високотехнологичната хибридна война, заплашват да изпратят тази идея на бунището на историята.
Превърнала се в окопна касапница без изход, агресията на Русия срещу Украйна въплъщава упорството, с което новият империализъм е готов да мачка под своя ботуш всичко на пътя. Колективното наказание, наложено от израелската армия върху жителите на Газа след терористичните изстъпления на „Хамас“ от 7 октомври, внушава, че масираното насилие срещу цивилни е допустимо, стига огневата мощ и фабрикуваното съгласие да са на твоя страна.
Съгласието разчита и на безгласността: мълчанието е сянката, която се спуска върху моментите на катастрофа. Тя позволява насилието да започне; тя прави невъзможно да се мобилизира съпротива и дори да се артикулира протест, щом то веднъж е в ход; тя оставя бели петна в паметта, когато то приключи.
През май 1925 г., след кървавия атентат в църквата „Св. Неделя“, Фурнаджиев е задържан; дни наред близките му нямат вест от него. Година по-рано той е публикувал малка стихосбирка за кървави конници, за сватба и смърт. Властите виждат в нея съпричастност към жертвите при потушаването на Септемврийското въстание – нарушение на цензорския Закон за защита на държавата. Фурнаджиев не споделя съдбата на други непричастни към атентата хора на словото като Гео Милев и Йосиф Хербст, които не се завръщат.
Литературната общественост пропусна да отбележи 120-годишнината от рождението на Фурнаджиев, и може би по-добре. Преди година текстовете, излезли в авторитетни културни издания (включително ЛВ) за същия юбилей на неговия отколешен съратник Ангел Каралийчев, го редуцираха до приказния му колорит, омаловажавайки неговите идейни залози. И все пак някога фигури като Каралийчев и Фурнаджиев са били събитие именно с отказа си да замълчат.
Изрично заявен е този отказ в сп. „Пламък“, чиято пилотна книжка излиза същия януари, в който „Държавен вестник“ обнародва ЗЗД. Страниците му прогърмяват отново след първото конфискуване: „Гинат хора, гине народ в тъмнината; престъпно е мълчанието – и ние говорим“. Тъй като всичко това е до голяма степен забравено, напразен изглежда настоящият опит по-голямата днешна катастрофа да се онагледи с по-малката, но по-близка, век по-рано. Но тъкмо с това той показва как работи мълчанието, интернализирано като норма от хората на словото дори без да е наложено от репресиите на властта.
Думите в действителност са само фантастична съпротива. Но те все пак носят залог за справедливостта. Характерът на това, което се случва пред очите ни, трябва да бъде изказан: на война ли сме свидетели, или на специална операция, на масово убийство, или на самоотбрана? Гласът на жертвите трябва да бъде чут. Днес той е удавен в удобния консенсус на медийния поток, отнет от набиращата сили дехуманизация, твърде слаб заради крехката им възраст.
Ето как израелският журналист Гидеон Леви съобщава на страниците на опозиционния вестник „Хаарец“[1] за поредната спечелена битка на израелската армия:
Терорист от „Хамас“ е изваден из отломките на ръцете на баща си. Лицето му е покрито с прах, тялото се поклаща като торба, погледът е празен. Не е ясно жив ли е или мъртъв. Той е дете на три-четири години и отчаяният му баща го понася към Индонезийската болница в ивицата Газа, вече преливаща от ранени и мъртъвци.
От срутените сгради вадят друг терорист. Този път това е момиче и очевидно е живо; светлата му къдрава коса е побеляла от прах; то е на пет или шест, баща му го носи. Момиченцето се оглежда на двете страни, сякаш пита откъде ще дойде помощ.
Мъж в прокъсана жилетка ситни напосоки, отчаяно размахвайки бял покров, обвил тялото на младенец. Трупът на новородения му син. Това дете нямаше шанса да се присъедини към военния щаб на „Хамас“ в бежанския лагер Джабалия. То поживя само няколко дни – вечност за една пеперуда, – и бе убито.
Този глас не е единствен. Огромно шествие от Тел Авив до Йерусалим изрази гнева на близките на заложниците към службите, позволили атаката от 7 октомври, както към военната операция, освободила едва един пленник преди примирието[2]. Отново се надига брожение срещу това най-крайнодясно правителство в историята на Израел, опитало се да превземе съдебната система, покривайки антикорупционното дело срещу премиера Бенямин Нетаняху, и включващо екстремисти като Безалел Смотрич (отдавна лансирал план за „доброволно изселване“) и Итамар Бен Гвир (поощряващ ескалиращото насилие на Западния бряг)[3].
Днес в Газа над 2 милиона цивилни, 40% от тях деца, са на практика без убежище, без инфраструктура, без медицински грижи, без основни жизнени потребности – обградени в капан, тесен 350 кв. км, от вода, стена и огъня на четвъртата най-голяма и модерна армия в света. Изчезналите под развалините са хиляди, за осакатените вече няма статистика, ежедневно расте рискът от избухването на епидемии.
Внушават, че всяка критика на Израел означава антисемитизъм. Тогава антисемити са хилядите американски евреи, излезли по улиците с възгласа „Не в наше име!“ и окупирали обществени сгради във Вашингтон и Ню Йорк. Антисемити са и израелските интелектуалци, разказали кървавата история и репресивното настояще на своята страна[4]. Психологът Габор Мате, самият той като съвсем малък преживял Холокоста, не се колебае да посочи контекста на случващото в режима на сегрегация и потисничество, налаган от Израел десетилетия наред. Посветил живота си на изследването на личната и колективната травма, той споделя[5]:
Думите ми са слаби. В определен дълбок смисъл това е най-лошото нещо, което някога съм виждал. Никога не съм бил свидетел такива зверства да се извършват толкова публично и при това жертвите да бъдат представяни като извършители, а цялото това скверно и отвратително зрелище да бъде извинявано и подкрепяно от всички големи медии и политици.
Словото в България е все още свободно. У нас не е налице нещо подобно на опитите за забрана във Великобритания и Франция, още по-малко на параноидните намерения за криминализиране на критиката срещу Израел в Германия. Същевременно медиите ни често звучат като рупори на израелската армия; ако ги слушаме, протестите в София за примирие и солидарност с Палестина не са се провели.
Седмица след началото на войната 800 учени, специалисти по международно право и изследователи на Холокоста публикуваха отворено писмо за опасността от геноцид в юридически строгото значение на понятието[6]. В последните седмици предупреждението беше подновено с нова сила от експерти на ООН и други международни правозащитни организации. Човеконенавистните изказвания на израелските лидери са твърде многобройни, за да бъдат систематизирани тук. Понеже вестникът е литературен, уместно е да отпечата прословутия библейски цитат[7], произнесен от Нетаняху: „Иди сега и порази Амалика и изтреби всичко негово; не го щади, а предай на смърт от мъж до жена, от момък до кърмаче, от вол до овца, от камила до осел“.
Смущаващо е дискурсивното господство на разказа, че това е легитимна самоотбрана. Съчетано с дехуманизацията и военната асиметрия, то създава усещането за исторически прелом. „Преизподнята се е разширила и безмерно е разтворила устата си.“ Газа бива превърната в пустиня от последни модели умни ракети и дронове под аплодисментите и с финансовата помощ на лидерите на свободния свят. В тази зловеща компютърна игра се издават заповеди за евакуация, които (когато изобщо могат да бъдат изпълнени) само демонстрират на хората, че безопасно място за тях няма. Израел вече обяви, че ще обстрелва и южната част на ивицата, както бездруго правеше от самото начало, и обеща, че след краткото примирие ще продължи с нова сила масирания огън.
Не може предварително да бъде определено нивото на насищане, отвъд което количеството приемливи убийства ще отмени неотменимото: „признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, [което] представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света“. Но такава граница има. Колкото философски издържана или хуманистично възвишена и да е, всяка идея има нужда от реални сили на своя страна, за бъде действена. Народът на Газа и бездруго е така далеч от цивилизацията. Варвари, недостойни да смущават единствената демокрация в Близкия изток. Изобщо хора ли са тези, които мрат като мургави мравки, разчленени под развалините?
Екстремните обстоятелства невинаги са кратковременно изключение: те могат да ни помогнат да привикнем към ново ежедневие. По думите на ВБВ от един преден брой на този вестник: „Ако това, към което се приспособяваме, е зловещо, то ние самите се превръщаме в еволюционни чудовища“. Забележително е как и Нетаняху, и Путин мобилизират спомена за Втората световна война, за да оправдаят агресията. Тази злоупотреба с най-болезнената историческа травма на двата народа задава чудовищен хоризонт за онова, което има да става.
Когато пророк Исаия ни казва как Господ обещава да изтреби Вавилон, той говори не от позицията на силата, а от тази на безнадеждната надежда, че справедливостта все пак ще възтържествува въпреки беззаконието на собствения му народ; гласът на викащия в пустинята се възправя срещу архетипа на цивилизацията и бездушното ѝ мнимо превъзходство.
Когато Милтън представя старозаветния Самсон „безок във Газа, в мелницата роб“, той може само слабо да подозира, че машината, към която героят е прикован, ще се превърне в символ на фабриката; днес символ на безизходния плен и високотехнологичното осакатяване на слабите е самият им дом – Газа.
За християните делата на Самсон и думите на Исаия предвещават идването на Иисус, „презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи“. Талмудът отрежда на пророка участта на мъченик, убит по заповед на израилския цар, слугите на когото разрязват устата му, отсичайки ливанския кедър, в чийто дънер той се е укрил. Разказът е възприет и от ранноислямските богослови.
Фурнаджиев не пътува до Близкия изток. Във времена на злощастна антитурска параноя у нас, той пише стихотворения за поробените от империализма турски деца. Днес империята на претенциите за цивилизационно превъзходство заплашва да пороби всички – не само умовете ни, а и бъдещето на телата ни в една система, чиято единствена цел е собственият ѝ растеж. В условията на асиметрична война и медийна хегемония, за абсурдните претенции на дехуманизацията решава силата. Силата на словото е малка, но точно заради това нямаме право да се отказваме от нея.
[1] https://www.haaretz.com/opinion/2023-11-02/ty-article-opinion/these-are-the-children-extracted-after-the-bombardment-of-gazas-jabalya-refugee-camp/0000018b-8c23-d46b-a18f-8cfb57690000
[2] https://www.timesofisrael.com/thousands-walk-alongside-families-of-gaza-hostages-on-final-leg-of-march-to-jerusalem/
[3] https://www.972mag.com/smotrich-decisive-plan-israeli-public/; https://www.nytimes.com/2023/11/05/us/politics/israel-us-weapons-west-bank.html
[4]https://www.thenation.com/article/world/jewish-left-israel-protests/; https://www.faz.net/aktuell/feuilleton/debatten/nahost-konflikt-apartheid-ist-unsere-realitaet-in-israel-19120442.html
[5]https://youtu.be/yxensYM2R40
[6]https://twailr.com/public-statement-scholars-warn-of-potential-genocide-in-gaza/
[7]https://www.npr.org/2023/11/07/1211133201/netanyahus-references-to-violent-biblical-passages-raise-alarm-among-critics
