Пламен Дойнов
Две загуби – на 29 ноември и на 1 декември – сполетяха българската литература и култура. Първи си тръгна проф. Ивайло Знеполски, а малко след него – поетът Владимир Попов. Две личности, които на пръв поглед може би изглеждат отдалечени една от друга, несводими под общ културен знаменател. Но съдбата направи така, че опелото на двамата се състоя в един и същи ден, макар и в различни храмове. Небето над София плачеше почти през целия неделен ден, а словото не можеше да си поеме дъх след тежките удари.
Зная, че проф. Знеполски и Владо Попов се познаваха по-скоро „служебно“, най-малкото бяха си сътрудничили около редакторските анжименти на Владо в седмичника „Литературен форум“ и в издателство „Просвета“. Сега обаче двете загуби отекнаха заедно тъкмо във въобразеното пространство на българското слово. От паметта за двамата започнаха да се ронят думи, които се нареждат една до друга и се свързват в общи изречения.
*
След Ивайло Знеполски не просто културната среда в България изгуби едно значимо присъствие, не. След него зейнаха не една, а толкова много липси в толкова различни пространства. Не един свят осиротя – осиротяха множество български светове: историята на киното и културата; философията и културологията; семиотиката и медиазнанието; историята и теорията на комунистическите режими… Може ли да бъдат изброени всички!
Това е ефектът на вече липсващото множествено присъствие на Ивайло Знеполски. Той беше човек на няколко науки, няколко изкуства, няколко изследователски времена… В тях той не само се чувстваше у дома си, не само работеше и правеше открития, а приемаше и въвличаше други хора – студенти, съмишленици, опоненти, дискутанти, следовници. Проф. Знеполски знаеше, че да създадеш среда и общност е също толкова важно колкото да си силен индивидуален играч – виртуозен професионалист и проникновен учен. Затова около своята авторитетна фигура той изграждаше работни екипи, конструираше общности, вдъхновяваше и убеждаваше, критикуваше и насърчаваше, за да създаде мрежи от хора и дискусионно поле, в което културата искреше от смисъл. Лично видях всичко това поне на три места: при колегиалното насърчение на научната програма за литературата на НРБ на департамент „Нова българистика“ на НБУ; в подкрепата за устояването на „Литературен вестник“; около общата работа в Института за изследване на близкото минало… Това е един от големите му завети: да действаш като честен професионалист така, че да събираш около себе си други умни и честни хора.
*
Владимир Попов – късният дебютант сред т.нар. „тихи лирици“, издал книгата си „Тайна“ едва през 1979 г. – успя да влезе навреме в живота на толкова много млади поети от всички следващи генерации. Щедро напътстваше невръстните сътрудници на сп. „Родна реч“, деликатно критикуваше неупешните им словосъчетания, но неизменно помагаше – с добри думи, с коригиращи, понякога иронични реплики, но и с жестове на човешко съпричастие. После проявяваше същата грижа в сп. „Пламък“, „Литературен форум“, „Просвета“… От неговата поезия към всекидневната му работа и обратно протичаха енергиите на добрия човек: вниманието към Другия; свързванията в стиховете между лично и глобално, между индивидуално и общочовешко с онези нишки от деликатност и доброта, които осигуряват крехкото равновесие на света. Това ми се струва най-силният завет на Владо Попов: да живееш и пишеш така, че да превърнеш душевната щедрост в етическа и естетическа норма, чрез която да направиш своята чиста поезия равна на достойния ти живот.
*
В началото, колкото повече осъзнавах как Ивайло Знеполски и Владимир Попов вече не са тук, толкова повече усещах, че откъм празнините, оставени от тях, вее безмълвие. Напоследък обаче – вместо безмълвие – все по-често чувствам, виждам прииждането на гласове. Това е реката от техни думи, запомнени завинаги в българския език, а в нея се вливат и други притоци от нови гласове – на техни ученици, на близки и далечни колеги и приятели, на подражатели и продължители. Двамата създадоха творчество, но и хора, които да продължат нататък… И това е последният голям завет.
