Старобългарските апокрифи и класиката

бр. 43/2023

Христо Трендафилов

В старобългарската литература напълно отсъстват образците на старогръцката и латинската литература и философия, героическият епос, трагедията, комедията, лирическата поезия, историографията на Херодот и Тукидид, античният роман, философските диалози на Платон. Причината е липсата на висша образованост, квадривиум, в която се е изучавал така необходимият за усвояването на античните шедьоври класически гръцки език. Спорно е дали е имало и средна образованост. Всички цивилизационни възходи на славянството до  XVII в. се дължат на личности, завършили или учили в Константинополския университет, Константин-Кирил Философ във Велика Моравия, Цар Симеон и Йоан Екзарх във Велики Преслав, Климент Смолятич в Киев, Константин Костенечки в България и Сърбия. Усвояването на елинската образованост е било одиозен факт в биографията на книжовниците и те са го криели старателно. Единственият жанр с полуантичен, полувизантийски характер, който намира разпространение, е дидактическият епос, представен от „Шестоднева“ на Йоан Екзарх Български (около 915 г.), почиващ върху едноименното съчинение на Василий Велики. Дидактическият епос е паралелен, но и противопоставен на героическия и неговото начало поставя Хезиод (VIII  в. пр.Хр.) с двете си поеми „Теогония“ и „Дела и дни“. Хронологически следват поемите на старогръцки философи с название „За природата на нещата“: Парменид (515-470) и Емпедокъл (483-423). Рим също  сътворява два забележителни дидактически епоса: „За природата на нещата“ на Тит Лукреций Кар (99-55 г. пр.Хр.), „Георгики“ на Вергилий (70-19 г. пр.Хр.).

Главните мотиви, залегнали и в апокрифите, и в част от световната литературна класика, са следните.

1. I. Мотив за слизане в ада. „Ад“ на Данте Алигиери е първа част на трилогията „Божествена комедия“, в която, както е известно, влизат още „Чистилище“ и „Рай“. На български език е превеждана много пъти, но се открояват преводите на Константин Величков (1906) и на Кирил Кадийски (2022), времевата дистанция между които е 116 г. В основата на „Ад“ е залегнал апокриф:
2. Ходене на Богородица по мъките. Апокрифът е публикуван на няколко пъти от руски слависти. Възникнал е на гръцки език през V в., преведен е на старобългарски през X-XI в. Разпространен е в повече от 40 преписа в три версии, българска, руска и сръбска. Повествува за посещението на Богородица в задгробния свят, където архангел Михаил развежда Божата майка и показва страховитите страдания, които търпят грешниците и многото им прегрешения, заради които са наказани. Състрадателната и милостива Богородица успява да измоли, макар и трудно, от Господа почивка за тях през времето от Велики четвъртък до Спасов ден.

Апокрифът е повлиян от други близки по дух неканонични съчинения като „Видението на апостол Павел“ от IV в. Според Августин Блажени редица автори преди Данте са се влияли от него. На него му влияе Никодимовото евангелие със своята втора част – в нея Иисус слиза в ада и извежда на белия свят старозаветни герои. На балканска почва творбата се битовизира, намира отражение в народната песен и в храмовата живопис, в Русия въздейства на т.нар. духовни  стихове. Достоевски е познавал  апокрифa и това се доказва от споменаването му в т.нар. Легенда за великия инквизитор от романа  „Братя Карамазови“ (1879-1880). В тази част Иван Карамазов описва пред по-малкия си брат Альоша своята „поема” за Великия инквизитор. Иван се оттласква от апокрифа за Богородица и започва да излага своята поема за Великия инквизитор, наричана още притча, а от Василий Розанов насам – Легенда. В своите „Записки“ Захари Стоянов нарежда с ирония този апокриф между любимите четива на котленските овчари: „…книжка, в която се описват мъките на грешните, които не са станали, когато преминувал свещенникът, които не са давали за “бог да прости“…

2. Видение на апостол Павел, който бе въздигнат от ангелите на третото небе. Създадено през IV-V в., има гръцка, латинска, коптска, арменска и славянска версия, кoято е разпространена в повече от 100 преписa. Характерно е, че апостол Павел посещава и рая, и ада, като пребиваването му в ада кореспондира със споменатото Хождение на Богородица, където мъките на грешниците изглеждат по-изобретателно жестоки.
3. II. Мотив за записа, за договора, сключен между човека и дявола. Има стари дуалистични корени и е възникнал в Персия. В свещенната за маздеизма книга „Зенд –Авеста“ злият демон А(х)риман предлага на пророк Заратустра договор, вследствие на който ще намери щастието на земята. „Зенд – Авеста“ заема средищно място между юдео-християнската Библия и индийските Веди. В европейски план виждаме мотива в народните легенди за д-р Фауст (за едни гений, за други – шмекер), в стихотворението „Момчето и дяволът“ на майстерзингера Ханс Закс (1567). Главни герои в литературната разработка на мотива са Фауст и Мефистофел. Виждаме ги вече превъплътени в класически творби на световната литература, при което водеща се оказва фигурата на Мефистофел

1. Кристофър Марлоу (1564–1593) – „Трагичната история за живота и смъртта на д-р Фауст“. Първата постановка на трагедията е през 1592 г. в Англия. Написана е в бял стих и се състои от 13 сцени. Дяволът е представен в три ипостаса: Мефистофел, Луцифер и Велзевул. Договорът на Фауст е за 24 г., след което умира и душата му е отнесена в ада. Бълг. превод: Александър Шурбанов, 1975.
2. Йохан Волфганг Гьоте (1749–1832), трагедията в стихове, която авторът пише почти през целия си творчески път, едно от най-великите творения на човека изобщо. Българските преводи са много, обикновено са дискутирани и Боян Пенев ги разглежда през 1906 в специална критическа статия. За най-сполучливи се приемат преводите на Александър Балабанов и на Димитър Статков, заради който той получава Хердерова награда за 1966, първият българин, удостоен с този приз.
3. Томас Ман (1875–1950) – романът „Доктор Фаустус“, 1947. Героят е композитор, у когото са вложени черти от живота на Ницше, преплетени със съдбата на автора и на Германия, изправена пред нова катастрофа. Бълг. превод: Страшимир Джамджиев, 1967.
4. Михаил Булгаков (1891–1940) – романът „Майстора и Маргарита“. Написан е през 1928-1940, но е публикуван през 1967. У нас излиза през 1968 в превод на Лиляна Минкова. И тук главна фигура се оказва дяволът Воланд, заедно със своята камарила. Маргарита дава запис на дявола, за да може любимият ѝ да завърши романа си за Иисус.

В съвременната българска литература фаустовската тема разработват Блага Димитрова в пиесата „Д-р Фаустина“ (1999) и Георги Марковски в новелата „Повест за Истатко Бирков“ (1975), където се появява и Сатаната, въплътен в образа на нацисткия професор Сатанаил Пфайфер, който сключва договор с героя.

Мотивът за записа се среща в някои от най-старите български апокрифи, възникнали през X в., при управлението на цар Петър.

1. Тивериадското море – разпространен е в южнославянски и руски версии, създаден е в България през втората половина на X в. Сатаната е представен като водоплаваща птица, гмурец (гогол), с която Господ Саваот отначало си сътрудничи. Мотивът за записа се разиграва между Сатаната и Адам. Заставен, Адам дава искания от него запис, за да може да му бъде разрешено да оре земята:

И написа Адам запис за себе си и за целия си род и го даде на Сатаната. И се зарадва Сатаната и го занесе в ада.

2. Слово за Адам и Ева. Познат е в гръцка, латинска и славянска версия, която също е създадена в България през втората половина на X в. Главната част възхожда към староеврейската Книга на юбилеите, датираща преди Христа. Принуден от дявола, но и знаейки, че един ден Господ ще го ликвидира, Адам му дава запис с лелеяните думи:

Който е господар на Земята, негов ще бъда и аз и моята челяд.

В тези съчинения събитията се развиват на земята. Според мястото на действие обаче  апокрифите се делят на три вида:

1. В небесата – видения, откровения, Бог и Рай: тип възвисяващ се праведник, пророк, апостол. Представители: Енох, Исай, Варух, Павел. Тук модерната литература е най-безпомощна да сътвори адекватни творби. Ако го направи, това са или сатири (Суифт), фантастика, или утопии. Така тя пародира невъзможните човешки пътувания до Бог и до небесата.
2. На земята – започва се с прения, сключват се заробващи договори с дявола. Типът Фауст трябва да е основен, но господства Мефистофел. Много превращения на демоничното и инферналното, тази сфера е най-позната за творците на Новото време.
3. Под земята – хождения, страдания, ад. В апокрифите властва тип на милосърдна Богородица и обективно-студен водач в лицето на архангел Михаил. В литературата доминират типове на Поет визионер и Поет предводител (Данте и Вергилий в „Божествена комедия“). Адовото пространство е различно – „Мъртвият дом“ на Достоевски, „Остров Сахалин“ на Чехов, „Наказателната колония“ на Кафка, „Градът и кучетата“ на Льоса, „Малкият Содом“ на Георги Стаматов.

III. Диалог между цар и философ. Вариант: диалог на мъдрец идеалист и хитрец прагматик. От него в началото на XVII в. се ражда двойката Дон Кихот и Санчо Панса. Типът има своите митологически предшественици и литературни следовници.

1. Повест за Соломон и Китоврас – преведена през X в. в България. Повествува за чудноватото и мъдро същество Китоврас, кентавър. След много перипетии то помага на цар Соломон в строителството на Йерусалимския храм. А Кентавърът намира място и в неомитологичната проза на XX в. в романа „Кентавърът“ (The Centaur) на Джон Ъпдайк, издаден през 1963, бълг. превод: Кръстан Дянков, 1967.
2. IV. Ужасно дете (L’enfant terrible). Типът е със сирийски произход и датира още от II в., познати са две гръцки, латинска, арменска, грузинска и арабска версия. На старобългарски език е преведено през X в., битуват руска и сръбска редакция, които произлизат от българската. Пет (или две, четири) годишният Иисус е представен като високоталантливо, но немирно дете, което върши пакости и дава морални уроци на другите деца и на възрастните. Независимо от крайностите в поведението си, Иисус е борец за Доброто и враг на Злото. Апокрифът е бил на голяма почит при манихеи и гностици, така е било и при богомилите, с които го сродява и култът към Словото, и противоюдейската тенденциозност, и драматично-занимателната, но и достъпна за простолюдието форма на изложение. Отнасяно към второстепенните богомилски съчинения. В световната литература има немалко даровити пакостници, но те са късно явление и нямат никаква връзка с детето Иисус. Ще си припомним някои: Том Сойер и Хъкълбери Фин, Маугли, Пинокио, Буратино, Ян Бибиян. Знаменателно е, че Ян Бибиян си сътрудничи с дяволчето Фют, така както и Сатанаил бива съучастник на Господ. И тук мировата литература стои далече от апокрифния праобраз на Ужасното дете.

За изводите няма да правим уговорка, че са предварителни, най-малкото защото са доста закъснели. Апокрифната книжнина се заражда в Азия и Близкия изток, откъдето през  V в.  преминава в Европа. В Източна Европа запазва своя първоначален характер, докато в Западна Европа се влива бързо в напиращата съвременна литература и се подлага на преработка и промени в духа на местните традиции и новите идеи и явления. От тях един ден ще се родят образците на световната класика. Аналогично явление се наблюдава и във философията – на Изток тя попада в един застоенно0вото  и алергичен към мистицизъм, на Запад се развива и ражда обобщаващи суми на рационалното знание. Във Византия и България апокрифите застиват на изначалното си равнище, а през XVI-XVIII   в. се битовизират и онародняват. През втората половина на XIX в. у нас почват да се превеждат тези европейски шедьоври, които процъфтяват, тръгвайки и развивайки се от апокрифи, замръзнали в България. Поривът към хубави преводи на тези шедьоври у нас е много взискателен и критичен и за превода на „Илиада“ на Григор Пърличев Ботев смята, че на преводача му се полага лобут. Ранобудна, ала несбъдната, вкаменена, травестирана и одомашнена класика, това е за българската литература апокрифната  книжнина.