ИВАН ТЕОФИЛОВ, поет
Наградата „Букър“ на Георги Господинов. Поклон!
КРИСТИН ДИМИТРОВА, поет
Литературното събитие на 2023 беше избрано от журито на Международния „Букър“. Честито на Георги Господинов и Анджела Родел!
Сега към моите избори.
Останало от 2022: стихосбирките „Преди да измият кръвта“ от Йордан Ефтимов и „:беше…“ от ВБВ. Първата свива стомаха със суровата си, плашеща прямота. Втората е възможна за четене като това, което е, или като геометричен палимпсест от идеи. И двете книги са необикновени.
„Старецът трябва да умре“ от Чавдар Ценов и „Оловна тишина“ от Ивайла Александрова.
От 2023: „Наши хора“ от Вили Лилков и „Когато големите станат малки“ от Алберт Бенбасат. „Ще произнасям само гласните“ от Цочо Бояджиев. „Бай Тошо“ от Иво Сиромахов – никой не споменава хумора, а трябва.
Новият „Макс и Мориц“ в превод на Любомир Илиев. Тетка Грета вече си е леля Болте.
За да е новина, провалът трябва да е от могъщ автор. Провал № 1 за мен беше „Април в Испания“ от Джон Банвил. Тегаво и ненужно продължение на „Елегия за Април“. Не заслужава прекрасния български на Иглика Василева.
ПЛАМЕН АНТОВ, писател, литературен историк и критик, Институт за литература – БАН
Сигурно е едно – че 2023 ще остане в историята на българската литература като годината, в която от този свят си е отишъл Светлозар Игов.
(Исках да посоча и романа „Хагабула“, но видях, че е излязъл през миналата година; да, но аз го прочетох през тази…)
ДЕЯН ЕНЕВ, писател
„Рязко“ бих откроил книгата „Избрано“ на Людмил Станев, съдържаща цели сто и двайсет разказа, разположени в цялата гама на емоционалния спектър чрез едно писане, което е далеч отвъд нормите и суперлативите. Тук е и любимият ми световен разказ „Криле на желанията“.
После бих обърнал внимание на завръщането като писатели на момчетата от моето поколение, които мълчаха трийсет години – Красимир Димовски, Костадин Костадинов, Тодор Костадинов, Цанко Лалев. Шлифовали десетилетия перото си като редактори, в книгите си сега те показват наистина висше майсторство както в стила, така и в разказваческите си умения.
Също така непременно трябва да се споменат двата тома от и за режисьора Иван Черкелов, които се появяват година след смъртта му по идея на непоклатимия по отношение на истинските стойности Боян Папазов.
И накрая, малко поезия – стихосбирката на Златозар Петров „Отдалечаване на ангела“, стихосбирката на Любомир Николов „Ангелът на виното“ и стихосбирката на Ралица Райкова „Фигури от сол“.
ИРЕН ИВАНЧЕВА, литературен критик и историк, университет на Синсинати
Повод за радост е едно голямо признание на съвременната българска литература – присъждането на международната литературна награда „Букър” на романа „Времеубежище“ на Георги Господинов, награда заслужено споделена с преводачката на английски Анджела Родел.
Искам да отбележа като събитие сборника „Университетът на бъдещето“, по повод 135- годишнината на СУ, със съставители проф. Амелия Личева и доц. Дария Карапеткова, в който имах честта да участвам. Сборникът анкетира възпитаници на Софийския университет, канейки ги да разсъждават за това какво са пренесли през времето от знанието и духа на Алма Матер, а също и как си представят неговото бъдеще в контекста на дигиталната култура и предизвикателствата на съвременния свят. Сборникът е сполучлив опит за опазване и неспиращ градеж на колективната памет на една от най-значимите български институции – Софийския университет „Св. Климент Охридски“!
Друго събитие за мен е сборникът „Литературни анкети. 18 поети от 80-те“ на издателски център „Боян Пенев“ с анкетираща д-р Боряна Владимирова. Този сборник се явява четвъртата книга с анкети след възобновяването през 2022 г. на важната поредица „Литературни анкети“ на Института за литература. Да припомним, че поредицата е започната през 1974 г. по идея на проф. Иван Сарандев, който ни напусна през 2020 г. Неговите литературни анкети с Емилиян Станев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Валери Петров бяха незаменим източник на информация за тези важни фигури на българската литература. В „Литературни анкети. 18 поети от 80-те“ анкетираните поети са Йордан Велчев, Златомир Златанов, Едвин Сугарев, Кирил Мерджански, Наталия Андреева, Миглена Николчина, Ани Илков, Владимир Левчев, Ангел Ангелов – Джендема, Румен Денев, Виргиния Захариева, Бойко Ламбовски, Балчо Балчев, Иван Ненков, Мирела Иванова, Цанко Лалев, Антон Баев, Александър Секулов. През индивидуалната перспектива на тези толкова различни авторски гласове се очертава и един в някаква степен колективен портрет на това значимо за нашата литература поетическо поколение, което сътвори една богата на почерци и стилистики нов тип поезия, носеща белезите на постмодерното заедно с предчувствието за прехода и необходимостта от създаване на по-различни хоризонт за българската поезия. Надявам се, че поредицата ще продължи, за да запази индивидуалните гласове на важни за нашата литература творци.
Тъжни новини – на първи декември тази година ни напусна поетът и литературен редактор Владимир Попов, който публикуваше също уникалното литературно списание „Думите“ във Фейсбук. За себе си ще го помня с поетическите му книги „Нежната глутница“, „Отсъствие“, „Епилог“. Друга тъжна новина е загубата на Ивайло Дичев, писател и професор по културна антропология, един от големите съвременни български интелектуалци. Ще го помня с романа му „Идентификация“, за който писах някога рецензия, а той се обади по телефона да ми благодари и така се запознахме. Да ги почетем с мълчание и мисъл за тях…
МЛАДЕН ВЛАШКИ, литературен критик и историк, доцент в ПУ „Паисий Хилендарски“
Литературната 2023 г. в България бе белязана от наградата „Ман Букър Интернешънъл“, присъдена за английския превод на „Времеубежище“ (Георги Господинов и Анджела Родел). Това събитие раздвижи литературното ни поле – и по посока на провинциалните нрави в него, и по посока на преводаческите политики, т.е. изправи ни пред огледалото на т.нар. „световна литература“.
Понеже наблюдавах и тази година литературните събития в България отвън, не мога да съм изчерпателен, но в областта, която следя – прозата, ми прави впечатление, че въпреки появата на хубави романи – „Вулкан“ (Жанет 45) на Елена Алексиева, „Когато големите станат малки. Вехтошарски роман“ (Колибри) от Алберт Бенбасат, „Дом за начинаещи“ (Жанет 45) от Емануил Видински и в края на годината „Рана“ (Сиела) от Захари Карабашлиев и „Домът на пчелите“ (Хермес) от Цанко Лалев, литературната 2023 в прозата отрежда предимство на разказите – „Шейсет разказа“ (Жанет 45) от Деян Енев, „Избрано“ (Пи Букс) от Людмил Станев, „Нови и избрани разкази“ (Сиела) от Алек Попов, „Обикновени чудеса“ (Жанет 45) от Иванка Могилска, „Хората са нежни“ (Жанет 45) от Любов Кронева, „Мед от оси“ (Ерго) от Владислав Христов и съвсем в края на годината „Луничави разкази“ (Жанет 45) от Здравка Евтимова и др.
За мен бяха и остават интересни и два симптома на полето: завръщането чрез впечатляващи прозаични творби на автори от поколение от осемдесетте години на ХХ век (Костадин Костадинов, Красимир Димовски, Цанко Лалев) и случаите писатели с доказано присъствие (Недялко Славов, Людмил Станев), както и от най-младото поколение (Росен Карамфилов) да посягат към „самиздатски и саморазпространителски“ практики.
РОСИЦА ЧЕРНОКОЖЕВА, литературен критик, БАН
Елена Алексиева, „Вулкан“ (Жанет 45). Наричам романа, като Мопасановия разказ „Един живот“, и то облъхнат от полъх на ангелско крило. За нещата от живота – с милост. Палми Ранчев, „Хаосът в играта на джаги“ (Жанет 45). Homo ludens ли е човекът? Романът е като срез и представителна извадка на политико-социалните характеристики на обществото ни през годините на демокрация с реминисценции във времето. Теодора Димова, „Не ви познавам“ (Сиела). Сюжет за машинациите в тридесетте години демокрация, но препратка и към миналото – деветосептемврийските събития. Роман, конструиран върху едно „разместване на пластовете на съзнанието“. Емануил Видински, „Дом за начинаещи“ (Жанет 45). Книгата е много умело балансирана – собствената история на автора, но и фикционална постройка. Амалгама от викториански роман и актуален роман за Германия след падането на Стената. Захари Карабашлиев, „Рана“ (Сиела). Разгърнат роман епопея за война, където са въвлечени български, румънски, турски, руски и немски военни части. Българският войник ще употреби жестоки думи срещу врага и същевременно ще разсъждава върху Ницше или прокълнатите френски поети.
МИТКО НОВКОВ, литературен наблюдател
Събитието безспорно е наградата „Букър“ за Георги Господинов и Анджела Родел за „Времеубежище“. Българската литература отдавна имаше нужда от такава енергийна инжекция, за да повярва в себе си. А и публиката да ѝ повярва. Което стана – като видях опашките за „Времеубежище“ на Пролетния панаир на книгата, просълзих се. Честно, без лъжа. Тоест получи литературата ни признание, сега на ход са държавните органи, администриращи културата, дано успеят да използват инерцията.
Антисъбитието обаче дойде тъкмо от тях, администраторите – напълно късогледото намаление на финансовата подкрепа за преводи на български книги в чужбина, съпроводени и с ограничения за преводачите извън ЕС. Да, така е, трябва да си вдигаме имиджа пред общото ни европейско семейство, ха дано отпадне унижението Шенген, ама страни като Сърбия, Швейцария, Великобритания даже, които не са в ЕС, как да ни превеждат без подпомагащи субсидии?! Пълна бюрократична тъпня!…
Антисъбитие е също помията от хули, изляла се върху Георги Господинов заради „Букъра“. То бива жлъч и завист, ама нашего брата надмина себе си! Кой ли не, откъде ли не: ревностни читатели от Красно село, homo invidious-и като Владимир Сабоурин, галванизираните жаби и жабоци от склерозиралия Съюз на писателите… Легион, дето се вика, отгде изпълзяха толкоз – да им се учуди човек?! Ще излезе май вярно, че и след атомна война, и след награда „Букър“ хлебарките защъкват най-пъргаво…
Събитие за мен са и грандиозните „Прочити на Данте“, осъществени от проф. Владимир Градев: три тома плътно следване на „Божествена комедия“ във философски, богословски, културологичен, исторически, естетически план – колосален труд, четящ се обаче с лекота, с удоволствие, с възхита… И може би най-важното: проф. Градев доказва с това, че цялата днешна глобална тенденция на отказ от хуманитаристиката е напълно погрешна: подплатеният с хуманитарен хъс човек не го плашат нито пандемии, нито путинисти – стои в света здраво и солидно.
Както солидно стои и българската литература, между другото, която и през 2023 г. показа, че е в цветущо здраве. Романите: „Дом за начинаещи“ на Емануил А. Видински, „Корабът на сирените“ на Александър Секулов, „Екстазис“ на Радослав Бимбалов… И един от 2022 г. – „Троянските музиканти“ на Диана Маркова. И друг дебютен – „Лавандуловото момче“ на Бюрхан Керим. Поезията: „Светлият край на тъгата“ на Виолета Христова, „Отдалечаване на ангела“ на Златозар Петров, „Последният Буенос Айрес“ на Георги Гаврилов, „Сърце и липи“ на Веселина Ангелова, „Портокал“ на Нинко Кирилов, „Пробуждането на Евридика“ на Ренета Бакалова, „Вечночервено“ на Ева Гочева, „Веднъж през август“ на Илко Димитров, „Ще произнасям само гласните“ на Цочо Бояджиев, „Детска стая под наем“ на Анна Лазарова… Нонфикшънът: „Незабравена София“ на Тони Николов, „Диктатори, трактори и други приключения“ на Димитър Кенаров, „Живот по неизбежност“ на Кирил Топалов…
Стига да иска човек да чете, има какво… Бол!
НОЕМИ СТОИЧКОВА, СУ „Св. Климент Охридски“
Моите хиляда знака от впечатления за настоящата литературна година са подчертано субективни и може би затова по-тесни.
В годината на българския „Букър“ не би могло да се започне с друго. Но за мен огромният читателски интерес, който медийно и статистически се афишира към „Времеубежище“ поставя два въпроса: за разбирането и мотивацията за четенето. Защото срещам все повече хора, които системно четат, но споделят трудността при четенето на този роман. Срещам хора, които рядко четат, но „Времеубежище“ демонстративно им става настолна книга. Защитават се бакалавърски тези върху него, но остават и въпроси без отговори. Та в този смисъл много радушно бих отбелязала инициирания от Културния център на СУ професионален дебат върху творбата с част от водещите литературоведски имена – Албена Хранова, Димитър Камбуров, Инна Пелева, Кристиан Фос, Мари Врина-Николов, Николай Аретов. (Изброявам конкретно тях, тъй като пиша тези редове преди случването на събитието и прочитите на тези колеги са предварително публикувани на страницата на Центъра.) Контра на тенденциите, ми се иска академичните критически гласове да влияят повече върху по-широки кръгове публики.
Що се отнася за преводен текст – личното ми предпочитание е „Социология на литературата“ от Жизел Сапиро. В рехавата българска традиция (на проф. Яни Милчаков и доц. Емил Димитров) в тази сфера книгата на докторантката на Пиер Бурдийо запълва празно и актуално интердисциплинарно поле, което пресича литературна история и социология на изкуството и въобще на културата, включвайки проблеми на социопола, „расата“, професиите, медиите, издателската дейност, превода. Монографията за мен е важна именно в тази посока, която се очертава – на все по-дълбинно интегриране на проблемите на хуманитаристиката със социалните науки.
Ще споделя и по-общото си усещане, че като цяло в последните години има една, за мен, позитивна промяна в качеството на детската литература. В предколедния тур през книжарниците ми направи впечатление обилието на интересни детско-юношески енциклопедии, с деликатното снемане на границите между отколешния дебат за „детска литература“ и „литература за деца“, с качествените илюстрации и атрактивното оформление. И за да завърша кръговата си композиция – това е важно именно за култивирането на четенето от доста ранна възраст и за отношението към него.
ИВАН ГЕОРГИЕВ, СУ „Св. Климент Охридски“, МП „Литературознание“
Кое е моето литературно събитие за 2023 година? Литературната 2023 година е белязана не от събитие, а от събития. Изброяването е непосилно и минава през всички новопоявили се заглавия във и около областта на българското литературознание. Две имена от потока на книгоиздателските течения изплуват в личната ми 2023-та. Това са дългоочакваният официален превод на Лакановите „Écrits“, за който трябва да благодарим на Ангелина Даскалова, Красимир Кавалджиев, Теодора Павлова и Дарин Тенев, както и появата на „Видеоигрите. Опасната муза“, за която са отговорни Миглена Николчина и издателство „Versus“. И двете заглавия са знакови за българския литературен процес – първото огласява натрупваните психоаналитични вибрации, а второто авангардно поставя на академичната маса въпроса за сериозността на видеоигрите. Невъзможно е да се подминат и двете големи награди, които окичиха два големи романа (колкото български, толкова и световни) – „Хагабула“ на Тодор Тодоров и „Времеубежище“ на Георги Господинов. Само маркери в българската литературна динамика.
КАЛИН МИХАЙЛОВ, СУ „Св. Климент Охридски“, преподавател по западноевропейска литература
Първоначално мислех да кажа само, че езиковата и културна среда, която ни заобикаля напоследък, не предразполага да се говори за „събития“, защото когато сме склонни да наричаме всичко събитие, изглежда вече нищо не може да Е събитие. Все пак ще се опитам да откроя няколко книги, срещата с които е имала характер на лично събитие за мен, с потенциал да бъде такова и за други. Две от тях са художествени, а другите две имат съществено отношение към литературознанието. Сред поетическите книги на годината бих откроил „Чуден свят“ на Людмила Миндова, с нейния пределно деликатен и в същото време буден за всичко съществено в картината на живота поглед, който прави възможно да бъдат преоткрити, изречени наново и споделени с трепет житейски и поетични впечатления, превръщащи се в неочаквани, но близки на сърцето на читателя находки. В художествената проза ще посоча преводна книга, която се появи неочаквано за мен на българския книжен пазар – „Изкупителна любов“ на американската романистка Франсин Ривърс (Francine Rivers), от чийто дебют в България изминаха повече от две десетилетия, когато четири от романите ѝ бяха издадени от неизвестното за широката четяща публика добричко издателство „Менора прес“ – едно силно завръщане на тази авторка у нас, на което интересуващите се от качествена християнска проза (Christian Fiction) би трябвало да обърнат внимание. Останалите две литературни събития са трилогията на Владимир Градев „Прочити на Данте“ – огромен, уникален за дантезнанието опус за бавно четене и усвояване, посветен на „Комедията“ на великия флорентинец и колективният труд със заглавие „Видеоигрите. Опасната муза“ – в него съжителстват текстове на български и чуждестранни автори с различни професионални хоризонти, зад които стои общата амбиция хуманитарното поле да се отвори сериозно и задълбочено към проблематика, която – поне що се отнася до литературознанието – досега е разглеждана като маргинална.
ТОДОР П. ТОДОРОВ, писател и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“
Художествена литература: Олга Токарчук, „Емпузион“ във фантастичния превод на Крум Крумов, изд. ICU. Тед Чанг, „Издихание“, изд. Колибри. Тодора Радева, „Едно възможно начало“, изд. ICU. Не мога да не спомена и новата книга на един от най-вълнуващите гласове в съвременната литература, Колсън Уайтхед – „Crook Manifesto”. Очакваме превод и публикация на български догодина.
Хуманитаристика: „Видеоигрите. Опасната муза“, сборник. Автори: Миглена Николчина, Еньо Стоянов, Северина Станкева, Николай Генов. Фундаментален и провокативен поглед към едно ново за България изследователско поле. Дарин Тенев, „Три лекции върху Хайдегер. Модалност и индексичност в „Битие и време“, изд. Изток-Запад. Димитър Божков, „Марксизмът в месианизма“, УИ „Св. Климент Охридски“.
АНТОАНЕТА РОБОВА, СУ „Св. Климент Охридски“
Трудно е обективно да се посочат литературните (анти)събития на 2023 накратко. Затова ще си позволя да отговоря повече емоционално, отколкото рационално. Събитие, изненадало ме приятно, бе признанието за високото ниво на симбиоза писател-преводач: „Времеубежище“ на Георги Господинов в превода на Анджела Родел бе удостоен с наградата за преводна литература „International Booker Prize“. Стойността на труда на преводачите на художествена литература придоби видимост благодарение на отличията на увлекателния и многопластов роман с характерен авторски почерк. Сега следва да споделя и най-меланхоличното си читателско преживяване – под знака на раздялата – защото за всеки верен читател усещането за загуба е неизбежно при кончината на значим писател. На 11 юли в Париж почина Милан Кундера и за мен това бе най-тъжното литературно съ-битие за 2023. Вероятно защото четенето е и форма на съ-битийност, своеобразна съвместност при общуването между автор и читател. Непосилната лекота на битието стана някак по-плътна.
ИВА АНАСТАСОВА, докторант по западноевропейска литература, СУ „Св. Климент Охридски“
Несъмнено това е спечелването на „Букър“ от Георги Господинов и Анджела Родел, които направиха най-хубавия подарък, който човек може да си пожелае за 24 май. Радвам се, че тази победа, която помага българската литература да излезе от полето на „малките литератури“, се усети като огромно постижение не само в литературните среди. В този контекст можем да посочим за антилитературно намаляването на бюджета на Национален фонд „Култура“ за превод. Прекрасни събития имаше и на Софийския международен литературен фестивал, на който се проведоха срещи с Франко Морети, Нарине Абгарян, Ия Йенберг и Лейла Слимани.
АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГАЙДАРЖИЕВА, литературен историк и критик
Откакто съществува, критиката е същинската канонформираща литературна институция и тя върши своята работа дори и във времена на крещящи ценностни стълпотворения. За да открои, оцени и интерпретира и днес „60 разказа“ на Деян Енев или „Рана“ на Захари Карабашлиев, „Ще произнасям само гласните“ на Цочо Бояджиев или „Дом за начинаещи“ на Емануил Видински, „Случаят живот, или сънят на света“ на Сашо Серафимов или „Десет пиеси“ на Яна Борисова например.
Но тук, като литератор, изследващ „световете на критиката“, ще посоча някои от литературоведските книги, с които съм се съприкосновила през изминалата година: Изключително ценният том за оценъчно-естетическото познание „Изящното изкуство на критиката“ от Хенри Джеймс в превод на Мариана Неделчева. Есета за критиката като най-сложното и най-взискателното изкуство, което идва „от дълбоко“, съчетавайки опита и проницателността; за критика като дебатиращ наблюдател, подтикващ ни към размисъл за „най-важните неща“; Милена Кирова, „Българската литература през XXI век, част I“ – след средищната за литературната ни наука тритомна История на българската литература от Освобождението до Първата световна война, проблематизираща смисъла, типологията, форма́та на литературноисторическите наративи, Милена Кирова се осмелява да „разкаже“ буквално съвременната нам, текущата литература. Да се инвестират усилия върху тук и сега течащите художествено-естетически процеси, когато литературната история дори не е критика от дистанция, тъй като „нейното вчера все още е днес“ – е равносилно на професионален подвиг. Надмогнала двете крайности (по Св. Игов) – на традиционния историзъм и на истористичния нихилизъм авторката конструира фактологично плътен, идейно пълноводен, методологически плуралистичен, но и концептуално-систематизиран, интерпретаторски проникновен разказ за българската литература на нашето време – отвътре на неговата разнопосочна и разнолика действителност. И е сътворила освен всичко друго един интердисциплинарен труд не само с литературноисторическа канава, но и със социологичен и културологичен заряд. Тази „нова история“ на изследователката е шансът на десетки творби, които носят различността на почерка, новаторството на идеята, зародиша на тенденцията, ако не да влязат в литературноисторическия голям наратив, то поне да станат част от бъдещи литературноисторически сюжети; Борис Минков, „Висящите полета на българската литература“ – книга, която археологизира, проверява, проблематизира българското литературно наследство, но и литературната съвременност, чийто най-голям залог е читателската активност, рецептивната институция. Изследване, което засреща прочита на сегашните художествени произведения с тези от миналото; което „пресява“ и „набавя“ мотиви, тенденции, заглавия, персони във вечната борба между канонизаторски и деканонизаторски тенденции. Но най-важен е „патосът“ на разбирането, на диалога във и със българската литература от преди и сега; Мариана Тодорова, „Иконичността на думите“ в две части. Книга, която отстоява идеята за критически откроените творчески светове и фигури в съвременната българска литература; която аналитично и концептуално съгражда ядрото на съвременния литературен канон, но и повдига на степен вярата в иконичността на българските думи. Вяра, без която не можем; Калин Михайлов, „Християнство и литература. Фигури на (не)благородното“. Имайки наум Б.-Пеневата критическа утопия за българската литература, която да се издигне до непостижимото, великото и безграничното, много ми е близка като литературоведска и човешка нагласа в тази книга чувствителността към метафизичните въпроси; към религиозното като светоглед, като структура на съзнанието и състояние на душата, но и към благородството, осмислено като по-широкото понятие от свещеното благочестие. Книга и за поривите по благородното в българската литература в контекста на световната. Едно литературоведско пътуване от времето на Историята към вечността, „слязла“ във времето; от предела на човешката низост към търсенето на трансцендентната красота; от Виктор-Юговата епископия към Деян-Еневата „малка домашна църква“… Пенчо Славейков, „Немски поети“. Луксозно двуезично издание, станало факт благодарение на Гизела Линднер и Бисера Дакова. След прочита на „Двете антологии на П. П. Славейков“ в „Златорог“, 1928 г. от В. Пундев – изпитвам особена почит към „Немски поети“ на концептуалиста и антологиста Славейков. Изданието от 2023-та е текстологично прецизно, аналитично проницателно, визуално изящно. „Разкошно“, както са ги наричали в онази епоха. „Немски поети“ не като „апендикс“ към „На Острова на блажените“, а като автономна книга, в която немските оригинали са моделирани по „свой образ и подобие“. Бойко Пенчев, „Прогресисти и консерватори“. Сериозно изследване, което провокира българската критика и литературната история отново и отново да проблематизират и сюжетират провокациите и безпокойствата на модерността; да дешифрират парадокси, случили се в сърцето на социалистическата култура като консервативния поврат през 60-те към „родното“ и „органичното“, за да се изкове и влезе в концептуален оборот терминът „автохтонизъм“. Книга, взряна – категориално-понятийно, теоретико-методологически, тълкувателско-философски – в променящото се човешко съзнание за време. Времето, което литературата ни вдишва и издишва в драматичния сблъсък между корените на вечното българско Село и съблазните на ефимерния Град. И още: Владимир Градев, „Прочити на Данте“; Николай Гочев, „Трагедията“; Ивайло Знеполски, „Тоталитаризмът“; Иван Теофилов, „За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов“. Поздравления за днес достигналия до мен двоен, много силен брой на сп. „Страница“ и заради посветените на Светлозар Игов топлочовешки и изпълнени с неприкрит възторг от „извънмерността“, „многоликостта“, „феноменалността“ на фигурата му (Клео Протохристова) „пловдивски“ думи . Тепърва надигащата се посмъртна почит и памет към „по-големия брат, към по-големия приятел, към по-големия“ (Мл. Влашки), за чиято „непосредственост, с която книги заговарят други книги“ (Б. Минков) „разказът трябва да продължи“ (Г. Кръстева)!
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, литературен историк и критик
Не съм в състояние да обхвана цялата панорама на значими заглавия, а виждам, че се появяват много интересни неща. Според моя опит тази година: една и документална, и литературна книга с автори Зейнеп Зафер и Нурие Муратова, „Тюркология в изгнание. Мефкюре Моллова. Биографично изследване“. Преводът на поезията от Моллова е на проф. Зейнеп Зафер. Потресаваща история за едно от големите имена в тюркологията, с които България е разполагала, и които по човешки е наранила в непосилна дълбочина. Също документалната книга на Марин Георгиев „Камъчета под езика“ – твърде остра, оголваща тъмните страни на персонажите до неприятен психологизъм. Но в съществото си вярна относно користта на човешките характери. Ценя „Критически портрет на писателя Георги Гроздев. Интерпретации на творчеството му (2000–2023)“. Това е книга, от която литературоведите могат да получат значими отпратки.
Важна книга в „йовковиадата“ е „Йордан Йовков. Изкуство на разказването“ от Александър Панов. Тя допълва „базата“ на литературознанието в аспекта „Йовков“ и по отношение на съвременната наратология. Имам специален интерес към „Тоталитаризмът. Хана Арент, Ерик Вьогелин, Реймон Арон“ от Ивайло Знеполски, чиято кончина е значителна загуба за културата ни. Също и към новото издание на „Куциян“ от Йордан Вълчев.
От белетристиката с радост прочетох разказите на Антон Баев „Змията“, очаквам срещата си с новия роман на автора „Мария от Охрид“, както и с току-що излязлата книга на Захари Карабашлиев „Рана“.
Считам, че много важно издание е това на Пенчо Славейков „Немски поети. Отбор песни и характеристики на поетите“. Съставител и превод на немски: Гизела Линдер. Послеслов: Бисера Дакова. Двуезично издание. Бих казала – добра работа във всяко отношение.
Две смърти ме разтърсиха: на Светлозар Игов, чието тръгване от нас смятам за голяма липса в културата ни; и на Владимир Попов – много стойностен поет от 70-те години на миналия век и прекрасен мой приятел. Утешавам се с това, че те са с нас чрез творчеството си.
МАРИАНА ТОДОРОВА, литературен критик
Времето за жанрова моногамност на българската култура свърши: доказателства са ценните книги на Тони Николов „Незабравена София“ (очаквано продължение на „Спомнена София“, 2021, „Бленувана София“, 2022); смелите прогнози в „Прогресисти и консерватори“ на Бойко Пенчев за явления в българската литература от края на 40-те до 70-те години на ХХ в.; „Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия“ на Бохенски в превод и съставителство от Георги Каприев; „Романите на Димитър Димов“ с автори Ю. Стоянова и Св. Стойчева. Изброените творби са без жанрова стагнация и са в плюс за формиране на същността ни като хора от ХХI век. Защото, освен че се набляга на прецизността във фактологията и на самите базови извори, авторите ни примамват с незлонамерена забавност и лекота за текстуални възприятия (в по-широк план могат да се добавят „Несвършващо време“ от Петър Стоянович, „Истории от ръчния багаж“ на Георги Милков). В този смисъл панорамата на културата ни през 2023 няма да е пълноценна без виртуозно поднесените анализи на Митко Новков за оригинални културологични явления („Портал Култура“); това са и изящните къси разкази на Деян Енев със силни хуманистични послания (пак там); можем да добавим и новите романи на Елена Алексиева, на Боян Биолчев; а в по-широки граници – романът „Той носи моето мълчание“ на Здравка Евтимова, публикуван в САЩ, или пък обратното: забележителното обновено издание на „Между действията“ на Вирджиния Улф в превод от Иглика Василева. Особено ценно за нас е системното представяне на българската култура в електронни варианти: чрез списание „Море“, Бургас, чрез пловдивския Диаскоп комикс (литературните скици на Ивойлова за Ставри Калинов, на А. Василева за Луиз Глик), а още по-ценно е обстойното място по страниците на „Литературен вестник“, където млади поети, белетристи, театроведи, киноведи, художници демонстрират нова стилистика и тематична дързост. И тук именно младите представители на художествените гилдии успяват с удивителна ловкост да хвърлят затягаща примка върху ширещата се, необезпокоявана в обществото ни „пазарна“ консуматорска стихия, да я демаскират. Имат подкрепящи ги примери, макар и поединични, в рязкото нахлуване на модерна стилистика в българското кино (напр. филмът на Командарев, номиниран за „Оскар“). Казано накратко: не само жанрово „моноезичната“ българска култура сериозно се разчупва, и то за добро… Най-пълноценното събитие за българската култура през 2023 е присъдената награда „Букър“ за български роман; най-негативното – пълната деградация и опошляване на езиковия регистър в НС сред „народните“ избраници.
АЛЕКСАНДЪР БАЙТОШЕВ, поет и художник
Голямото събитие на литературната 2023 г. е, разбира се, наградата „Букър“ за романа „Времеубежище“ на Георги Господинов. Също така книгата на Иван Ланджев „За неизбежната случайност“. В поезията моето събитие за годината е „Отдалечаване на ангела“ на Златозар Петров, която получи и Националната награда за поезия „Иван Николов“.
СЕВЕРИНА СТАНКЕВА, докторант по философия, СУ „Св. Климент Охридски“
В рамките на художествената литература – светкавичното българско издание на „Емпузион“ на Олга Токарчук във великолепния превод на Крум Крумов. Безмилостна и в същото време фина книга. В хуманитаристиката – „Марксизмът в месианизма“ на Димитър Божков, осмисляща важната връзка между две на пръв поглед самостоятелни светогледни линии, и „Три лекции върху Хайдегер. Модалност и индексичност в „Битие и време“ на Дарин Тенев, която не само осигурява опора в зашеметяващата мисъл на Хайдегер, а и предлага поразителен ключ към осмислянето є. Като антисъбитие бих определила смъртта на Кормак Маккарти.
НИКОЛАЙ ГЕНОВ, БАН
Вероятно най-значимата книга, с която мога да свържа 2023 година, е Zone Theory: Science Fiction and Utopia in the Space of Possible Worlds – впечатляващата монография на д-р Александър Попов, публикувана от издателство Peter Lang в Оксфорд; истинско събитие в полето на научната фантастика и жанровата теория. За съжаление, „антисъбитията“ и този път бяха многобройни, но това, което сякаш успя да ги обедини, бе подчертаната им склонност да „насърчават четенето“ – една иначе благородна кауза, която все по-често се изражда под влиянието на нарцисизма и лошия вкус.
БОЙКО ПЕНЧЕВ, литературен историк и критик
На първо място, разбира се, удостояването на „Времеубежище“ на Георги Господинов с International Booker Prize. Част от българските реакции след връчването на наградата могат да се класират и за антисъбитие на годината.
Малко в сянката на „Букъра“ обаче остана фантастичният роман на Тодор Тодоров „Хагабула“. Той спечели наградата за роман на „13 века България“, но сякаш не получи подобаващо внимание. Радикално ляв като послание, консервативно изпипан до последната буква. Не сме имали такъв в българската литература. Роман, сбъдващ някои от мечтите за роман на 90-те.
В полето на литературознанието и критиката ще отбележа „Световна литература. Космополитизъм. Изгнание“ на Галин Тиханов – книга, появила се в самия край на 2022 г., чието значение все повече нараства.
