Алекс Кларк
Титулуваната писателка споделя защо бойкотира най-големия онлайн търговец в света и говори за любовта си към езиците
Лидия Дейвис е миниатюрист, който си поставя големи цели. Нейните кратки разкази, някои от които се състоят от два реда, са затворени в тесни рамки единствено като обем; темите и обектите на интерес в творчеството ѝ са твърде разнообразни – момент на семейна дисхармония, строител, покачил се на стълба, консерва с шунка, неизбежното наближаване на смъртта.
Писателката има множество почитатели – сред тях са Али Смит, Колъм Тойбин и Дейв Егърс – и е получила редица награди, които включват международната награда „Букър“ (2013), както и стипендията „Макартър“ през 2003 г., често определяна като „стипендията за гении“. Създала е няколко сборника с разкази, един роман, „Краят на историята“, два сборника с есета, получили възторжени отзиви, превела е творби на Пруст, Флобер и на нидерландския автор А. Л. Снайдърс.
Новият ѝ сборник с разкази Our Strangers съдържа 144 разказа, които варират от минимималистични „гравюри“, състоящи се от два реда и представящи привидно банални случки или прозрения, до разточителни текстове, като „Зимно писмо“, където жена споделя с децата си спомен за провалено от лошо време пътуване. При заглавия като „Интересни персонални зеленчуци“, „Тревоги за ръката на татко“ и „Човек ме попита за лишеи“ читателят бързо разбира, че се е озовал в пространство на комичното, което е твърде ексцентрично. Понякога заглавията са по-дълги от самите разкази, като „Зряла жена към края на разговор за шлифери по време на обяд с друга зряла жена“. Двата реда на самия разказ са следните: „Тя каза разсъдливо и спокойно: „Не е нужно да бъде „Бърбъри!“.
Трябва да прочетете този сборник. Няма да успеете обаче да го закупите от „Амазон“. Встъпителна бележка обяснява, че книгата ще бъде налична само във физически книжарници и няколко избрани сайта. След това четем: „Дейвис е силно обезпокоена от монопола в продажбата на книги и се надява, че решението ѝ ще бъде ясен знак за солидарност с независимите търговци и стимул за по-нататъшна дискусия по въпроса за значението на една разнообразна екосистема в издателския свят“.
Въпреки че не е първият писател, който бойкотира „Амазон“ – Егърс например направи това през 2021 г., – Дейвис се отличава със своята последователна принципна позиция от началото на кариерата си до днес. Предпочита да публикува своите текстове първо в малки списания и въпреки признанието от страна на критиката и вниманието, на което се радва след наградата „Ман Букър“, остава извън радарите на мейнстрийм културата.
„Славата не ме вълнува“, казва 76-годишната писателка по време на разговора ни по Зуум от къщата си в северната част на щата Ню Йорк. „Не ме интересува дали книгите ми ще бъдат публикувани от най-известните издателства или от тези, които дават най-голeми хонорари. Началото на всичко това е в ранните 80-те, когато водех курс по творческо писане и някои от моите студенти започнаха да издават списания. Те ме молеха за текстове за техните издания. Разбрах, че там мога да публикувам експериментални и нестандартни неща, които, да кажем, „Ню Йоркър“ никога не би приел“.
Все пак никой писател не е способен да направи лесно този избор – да се дистанцира от най-големия глобален онлайн търговец. Как се е случило това? „Трябваше ми време да събера решимост… Дълго време дори моята агентка не беше запозната с решението ми – това щеше силно да я засегне. Сблъсках се и с контрааргументи. Мой близък приятел ми каза: „Амазон“ прави книгите по-достъпни, предлагайки ги на по-ниски цени. Така могат да достигнат до хора, които иначе не биха си ги позволили“. Но аз не отстъпвах от позицията, че не желая да поддържам този бизнес. Решението ми беше емоционално и искрено“.
Дейвис добавя, че агентката ѝ приела нейния избор. Писателката подчертава, че не желае да изглежда твърде самодоволна и одобрява поведението на автори, които в началото на своята кариера се стремят да достигнат до максимално широк кръг от читатели. Дейвис вече не пътува със самолет, не яде месо и не влага парите си в банки, които инвестират в бизнеса с изкопаеми горива. Попитах я дали смята, че действията на отделни хора биха могли да окажат въздействие. „Запознати сме с проблемите, свързани с околната среда, от около 50 години“, отвръща тя. „Иска ми се всеки от нас да започне такава своеобразна стачка. Ако всички го направим, то тогава никой отделен човек няма да страда“.
Когато не пише, влага голяма част от енергията си в дейността на комитета по климата в нейното селище и в проекта за създаването на парк, приютяващ птици и опрашващи насекоми. Говорихме известно време и за ползата от бурените и за събудения ѝ интерес към почвените култури. „Постепенно опознаваш себе си… разбрах, че обичам да уча“. Тя не се шегува: учи норвежки, препрочитайки роман на Даг Солстад. Определя това като „славна авантюра“, която я кара да мисли, че „начинът на преподаване на език в училище е изключително погрешен и е ужасна загуба на време за всички“.
Бракът ѝ с Пол Остър бил кратък. Двойката има син – Даниел, който почина миналата година от свръхдоза. От втория си съпруг, художника абстракционист Алън Коут, писателката има друг син, Тео. В новия сборник, който включва хумористични писма с оплаквания до корпорации и поредица от тривиални семейни проблеми, срещаме и текстове, които изследват болезнените отношения между родители и деца. „Бих жертвала дясната си ръка, за да го видя благоденстващ и щастлив“, четем в един от най-кратките разкази със заглавие „Майчина преданост“. „Е, може би не дясната. Но със сигурност лявата“.
Голямото майсторство на Дейвис се корени в способността ѝ да извлича най-същественото от всеки момент и ситуация. Разказва ми за писането на разказа „Будна до толкова късно“. В него жена, която чете книга до късно вечерта, в един момент забелязва малка буболечка. Разказът се състои само от шест реда, но извиква цял един свят – свят на самота, която внезапно утешително е прекъсната, на възможно илюзорно чувство за общуване между видовете, свят, в който се появява моментът на свързване. И най-кратките текстове, казва тя, преминават през дълъг процес на внимателно преглеждане и редактиране – за да бъде намерена точната дума и верният ритъм. „Връщах се към този текст отново и отново, имах толкова много версии… Първо избрах думата „насекомо“, после се спрях на „буболечка“. Разказът е смешен. И все пак не е. Исках да налучкам подходящия тон“.
Чудя се как ще намери време за следващи книги при толкова много ангажименти. В момента работя върху два проекта, отговаря тя. Единият – „определено не е художествена проза“ – е посветен на монах от XIV век, който се сблъсква с испанската инквизиция. Другият отдава почит на нейни прародители. Става въпрос за морски капитан и неговата съпруга, които живеят в близост до Бостън в средата на XIX век. „Той бил чувствителен съзерцател, който признавал с неудоволствие, че жена му печели повече от него, а тя пишела разкази за вестници. Голяма част от текстовете ѝ са запазени. За мен те са твърде интересна двойка“. Можем да си ги представим, остроумно и елегантно пресъздадени в прозата на Дейвис, съхранени за следващите поколения от един ексцентричен и виртуозен наследник.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 30 септември 2023 г.
