Евдокия Борисова
Много често участниците в различните литературни конкурси се питат каква е мотивацията на дадено жури, за да награди една или друга книга. В този брой на ЛВ ви предлагаме текста на Евдокия Борисова, председател на журито на Националния конкурс за поезия „Иван Пейчев“, и с него поставяме началото на една рубрика, която да представя мненията на членове на журитата на националните конкурси у нас в името на една по-голяма прозрачност, а и на яснота по отношение на критериите за оценка.
Не е вярно, че поетите вече са написали всичко
и на теб ти остава само да циклиш
Йордан Ефтимов
Десетото издание на националния конкурс за поезия „Иван Пейчев“ в Шумен приключи на 14 декември, два дни преди рождения ден на поета, с връчване на голямата награда и грамотите на номинираните. Четохме усърдно, с надежда, че този път ще се разминем без скандал. Все пак две реални войни бушуват около нас, а ние говорим за поезия, класираме книги и сме подозрително мирни. Въпреки военните сюжети, но именно заради антивоенния патос на някои лирически книги в конкурса, ние решихме, че видимо се откроява една. И тя грабна голямата награда. Това „грабване“ обаче не беше лесно. Защото тази година решихме да се доверим – в индивидуалната класация на всеки от деветчленното жури – освен на продуктивния дебат на живо и на допълнителна точкова система. Какво означава това и кому е нужно? Веднага отговарям – в името на максималната прозрачност (и разбира се – с риск да ни обвинят, че правим бакалски сметки). Време е за промяна, за абсолютна видимост в правила и условия, в нагласи и възгледи, в принципи и отношения. Но каква обективност може да има в оценяването на художествена литература, особено на поезия? Да, оказа се, че вкусовете ни са много различни, че предпочитанията на журиращите относно стиха, метафората, ритмиката, римата са много различни, че познанията ни за поезията и историческия литературен процес не са константа, че изначалните аксиоми на стиховедския ни усет са подвластни на времето и възрастта, че идеологиите са в състояние да ни разделят в чистите територии на поезията. Ясно е – няма чиста поезия дори когато е любовна или пейзажно-импресивна, философско-екзистенциална. А литературата наистина се оказва неотделима от „злобата на деня“.
И така, всеки от журито (председател – професор Евдокия Борисова, членове – професор Добрин Добрев, основател на конкурса, доцент Надежда Цочева, доцент Юрий Проданов, всички от Шуменския университет, критикът писател и публицист Митко Новков, поетесата Мирела Иванова, носителят на предходната награда на конкурса поетът Тони Теллалов, поетът Антонин Горчев, представител на Сдружението на шуменските писатели „Иван Пейчев“, и Красимира Димитрова, представител на Община Шумен, организатор на конкурса) – трябваше да отличи по 5 от над 80 представени в конкурсната програма поетически книги и да ги точкува според собствената си подредба. Безпощадната аритметика посочи, че до финала в спор за първото място с по 20 точки отиват книгите на Йордан Ефтимов „Преди да измият кръвта“ (София, изд. „Лист“, 2022) и на Едвин Сугарев „Блудни синове“ (изд. Scribens, 2023). Последва балотаж – сега е модерно, а журито, което заседаваше на живо, имаше възможността дълго да дебатира. Развихреният спор по същество се превърна в динамичен разговор за литература, за поетически достойнства, за концептуални послания, за борба на стилове и поетически образи на двете толкова различни помежду си поетически книги, достойни да получат голямата награда.
Тазгодишният лауреат на конкурса е Йордан Ефтимов за стихосбирката си „Преди да измият кръвта“. Но освен победителя бяха отличени с грамота цели 25 класирани от журито (от общо над 80-те) имена и заглавия. Някой вероятно би казал, че напомняме малко на „Златният Орфей“, но това е максимално пъстрият избор на поетики и авторски гласове. Това са: Едвин Сугарев („Блудни синове“), Палми Ранчев („Под шапката на скитника“), Димитър Гачев („Създател на глобуси“), Златозар Петров („Отдалечаване на ангела“), Георги Гаврилов („Последният Буенос Айрес“), Людмила Калоянова („Номад“), Кръстьо Раленков („Смъртта разпитва вече кой си“), Валентин Дишев („Exodus Имена“), Галина Вълчева („Деветият облак“), Катя Димитрова („Плач по всички жени преди мен“), Крум Филипов („Писма до сина ми“), Татяна Карова („Високо“), Нинко Кирилов („Падане завинаги“), Веселина Ангелова („Сърце и липи“), Антина Златкова („Контражур“), Яна Монева („Всички опити да се извиним“), Теа Монева („Преводачът на света“), Ева Гочева („Съвсем друга история“), Преслава Виденова („Постоянна експозиция“), София Милева („Лошо настроение“), Маламир Николов („Въпрос на оцеляване“), Ива Иванова („Нещата, за които мълчим“), Теодора Лалова („В такива следобеди“), Иван Брегов („И сърцето тренира своята смърт“), Кристина Апостолова („Калима“).
Конкурсът предоставя истинска среща на поколенията, при това не две, а цели три поколения в съвременната ни лирика, които влизат в задочен лирически дует, също дуел, а гласовете им чуваме в равнопоставена хармония. Те се срещат и разделят там някъде в 90-те, където доайените са били в своята зрелост, средното поколение днес (моето, на 50-годишните) – тогава в невръстната си младост, а днешните най-млади, тепърва са се раждали. Истински поетически дарования са се родили в годините между 1993-та и 1998-ма. А днес в удивително хармонични ладове звучат поетически гласове от различните възрастови диапазони: Палми Ранчев и Маламир Николов; Едвин Сугарев, Йордан Ефтимов и Георги Гаврилов; Димитър Гачев и Людмила Калоянова; Крум Филипов, Преслава Виденова и Антина Златкова; Татяна Карова, Теа Монева и Ева Гочева.
Това издание на конкурса беше по-различно от всички останали. По-силно от всички останали. Издание, което носи добри новини за българската литература, вече родила и отгледала своето зряло младо поколение. Конкурсът в Шумен е преживял години и с повече заглавия, известни имена, скандални решения, медийни дебати и опровержения. Спомняме си казуса с „AдDicted“ на Петър Чухов и скандала, отекнал в периодиката и студиата на Българската национална телевизия. Всъщност литературните скандали са нещо твърде полезно, те раздвижват, подобно буйна река, застоялите води на мейнстрийма на естетическия вкус и поетическите моди. Скандалите действат превантивно против заблатяване на литературния живот, против ошлагеряване на поезията.
Шуменският конкурс е обладан от духа на своя Иван Пейчев, наричан Принца на поезията. Смелият поет красавец, пияница и скандалджия, покорител на женски сърца, харизматичният пръв сред равни, с достойна осанка, царствено достолепие и бунтарски дух, чийто сардоничен смях още кънти в ушите на провинциалните филистери с безсмъртните строфи:
На скучната поезия в леса / пикая спирт / и скитам се / пленен – / от тайната надежда, че ще съм / поне за пиенето оценен…
Не, Принца не е пророк в своето кралство. Той заминава от Шумен, за да не се завърне никога повече, но белязва пътя на идващите след него. Той е гласът на викащия в пустинята:
Не си отивай / ще ми бъде тъжно / без твоите ръце / пристанищата са най-мръсно доказателство / за липса на море / когато теб те няма…
Да, именно така е казано, и пристанищата не са шлагерно „пустинно тихи“, а са лирически „най-мръсно доказателство“. Пристанище ли е лириката, или не е? За чии души? И може ли конкурс на името на този поет да лансира скучна поезия? Невъзможно.
Пейчев е поет, комуто не е чужд и епатажният жест, и антинравоучителният патос, и егоцентричната поза, и дори самомнителният подтекст. Вероятно този дух също подклажда конкурентни нагласи, но нека не бъдем толкова суеверни все пак. Неговите гневни знамена, лаконично небе, далечни плавания, есенни брегове винаги са воювали с шлагерните атитюди и продължават да пледират за истинска, автентична поетическа индивидуалност. В нея трудно могат да се промъкнат конвенционалните нежни светлини, лунни отблясъци, печални звезди, разбити сърца, безутешни сълзи, островни самоти и всякакви женскости. Този конкурс явно е орисан да бъде такъв – гневен, бурен, полюсен и несъгласен, злободневно остър, медийно изкушен, космополитно неспокоен, скандален, ексцентрично артистичен… Но и ерудитски, благороден, категорично безпрекословен. На лауреатите на този конкурс им отива да бъдат ковачи на мълнии.
И все пак – защо именно Йордан Ефтимов и стихосбирката „Преди да измият кръвта“, родена в първите седмици и месеци на руската инвазия в Украйна? Разгръщаме книгата и виждаме един различен Йордан Ефтимов: стряскащ, дразнещ, провокиращ, късащ нервите ни, зомбиращ, скандализиращ, втрещяващ. Но и ироничен, издевателстващ с чувството ни за хумор, с познанията ни върху руската култура, медиите, политическите сюжети. Светотатстващ с митове и икони. И същевременно създател на митове. Излязъл от „Опера нигра“, минал през „Жена ми винаги казва“ и „Сърцето не е създател“ – това са малка част от заглавията му, като не съм склонна да прокарвам рязка жанрова граница и към онова, което той пише в научни студии, есета, епистоларии… – той винаги пише поезия. Някога Владимир Сабоурин го нарече „най-големият български поет от 90-те“. И ето го тук – в поетическа схватка с родените в същите тези 90-те. Сред конкурентите на настоящата награда поставям зад неговата книга Георги Гаврилов с „Последният Буенос Айрес“. Едва ли само заради антивоенната тема, която ги свързва, въпреки че войната на Гаврилов е друга. Никога не съм си падала особено по политическата поезия, защото не съм сигурна, че заемането на категорична политическа позиция е качество на добрата литература. Но факт – най-великата българска поема е политическа. И тя взема главата на своя автор. Далеч съм от помпозните сравнения между Гео Милев и Йордан Ефтимов – времето е различно, дискурсът е абсолютно несходен, стиловете са други, отстранението и отстоянието от събитията също, а те диктуват поетиката и съдбите на авторите. Но обвиненията висят заканително и със страшна сила – Ефтимов бил проукраински, той говорел с шаблоните на медийния дискурс. А там, в медиите, се размахват безогледни квалификации и се раждат зловещи неологизми, хвърлят се обвинения във фашизъм, рашизъм и прочия… Ефтимовата поезия е синтез между езици и медийни практики, новини и псевдоновини, филмови и литературни платна, плакати, анекдоти, фолклор, публицистични размисли – всичко това той премисля и премила в божествената мелница на своето въображение и ерудиция. Ето как звучи най-краткото стихотворение, именно то формулира най-неразрешимата дилема – съвременността ни я превърна в трилема: Кой ще победи: хладилникът или телевизорът? (Защото на танка не залага никой) („Хладилникът, телевизорът и танкът“ По Ювенал).
Това е антивоенна книга, категорично твърди в блърба на книгата Пламен Дойнов. И да, и не. Някой раздразнено би махнал с ръка – на когото не му харесва света и иска да го промени, нека бъде политик, а не поет. Поезията на Йордан в „Преди да измият кръвта“ е интелектуалско-политическа, тя е занимание съвсем не самотно, но затова пък твърде опасно, защото върви по острието на бръснача на настроенията. Настроения ту трагико-драматични („Гледка от люка на танка“, „Гробът на героя“, „Любов“), ту полемични („Това не е първата война“), ту цитатно-сатирични („По дирите на безследно изчезналите“, „Самолет воюва с трактор“, „Киевската домакиня“), ту профетични („Версии за края на войната“). Поезия, която, подобно свръхзвуков самолет, пикира между гротесковия потрес и гротесковата мелодрама: подобно киевска домакиня, която бомбардира врага с буркан кисели краставички или войници, прострели потниците си върху бронята на танка, подобно самолет, който воюва с трактор, войник се завръща у дома, за да се ожени за годеницата си, тя е изгубила краката си от касетъчна бомба и техният сватбен танц се води от един чифт крака – той я е прегърнал като кукла и се носи с нея по дансинга… Поезията на Йордан Ефтимов звучи в регистрите на футуризма („Война на дронове“) и на експресионизма: На какво прилича СУ 34, докато тлее? … На прахосмукачката, на която лети злият / маг Румбурак … На металическа акула с нарязани / от картечни изстрели хриле на муцуната? / На мрежа от казани… / На разпилени боклуци след цунами? („Свинолет на земята гори“). Стиховете на Ефтимов препращат към мита за войника Иван Чонкин (герой на прочутия сатиричен роман на руския писател Владимир Войнович), който в новата версия седи върху капака на дървената тоалетна в двора и чете „Московский комсомолец“: как в Украйна гейовете и лесбийките / са се прегърнали с наркоманите и нацистите / и са превърнали тази древна руска степ в Геена („По „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“). Тези стихове прокарват смели магистрали от лирическия към медийния дискурс, защото това е война на митове, на думи, на фейкове („Батальонът от доброволци „Тигър“; „Неканени гости в Буча“). Защо е нужно ли? Защото поезията трябва да казва истината, а това значи да умее да формулира, макар и с образи. Това е поезия на контрастите, в която се срещат и разминават метафори и буквални медийни образи, натуралистични щрихи и романтични асоциации като в платно, изрисувано с техниката сфумато и киароскуро: Това не е първата война, / мини от която ще плават с десетилетия / из океаните – като сплескани бутилки с писма. / Това не е първата война, / чиито потънали кораби ще са безценни / свидетелства / за мечтаните жени и за вълненията на войници, / живели някога. / Това не е първата война … оставяйки под руините хиляди ненамерени / уж непотърсени трупове, / тела, които не съществуват, но вонят („Това не е първата война“).
Това е жестока поезия, жестока като реалността на всяка война (която обикновено веднага бива дезинфекцирана в легенди за герои и изчистена от нелепостта). Войната е центрофуга, а в центрофугата като в Ада на Данте / се мятат забравени ръце и крака. („Центрофуга“). Истинска война на думите. И като език, и като патос, и като езиково майсторство тя предлага стилистични игри с белия стих, но и със свободната силаботоника, с моноримата, с белия стих, с постмодерната тъкан (защо не сюжет) на лирическия текст, с нонсенса и неологизмите. Митологично-ироничен е дискурсът на Ефтимов – неслучайно на церемонията той сподели, че най-силна е втората част на неговата книга, където се развихрят антични Омирови сюжети: „Къде е Терсит“, „Гневът на Андромаха“, „Диомед или хулиганът“, „Парис – жертва на тролове“. И със съжаление отбеляза, че издателското решение отхвърля неговото желание корицата да използва фрагменти от антична червено- и чернофигурна керамика със сцени от Троянската война. Но мисля, че точно корицата е едно от попаденията на тази книга. Именно корицата на Станислав Беловски (колажът с Христовото разпятие на фона на изтърбушена бомбардирана панелка от Бородянка, пред чиито руини безразлично преминава велосипедист) разголва смислите ѝ, патоса ѝ: това е точно тази война! Тези стихове рисуват днешния ден и ужаса от това, че вече безразлично свикваме с войната. Античната корица щеше да постави друг акцент – не по-маловажен, но друг. И това вече би била друга книга. Но какъв ти акцент, та Ефтимов отваря цял портал към митологичните значения и образи, към внушенията на паметта – историческа и митологическа. Там Андромаха е ревнивата съпруга, която преживява драмата на нелепо героическото свое овдовяване. Ахейците са одарени с висшия естетически вкус да се сражават и раняват не просто жени, а богини (Омировият мотив за ранената от тракиеца Диомед Афродита). А Касандра е гласът на пропагандата, може би и гласът на интелектуалеца в безизходицата му: Аз съм пророчица: не мога да не изричам истината. / А те искат от мен да съобщавам онова, което / трябва да е истината („Разпъването на Касандра“). Поезията на Ефтимов е поезия на акалофилията, на заиграването с цитата, на пародирането на цитата, на автопародирането, на перифразата и паратекстуалността. Поезия, която достатъчно убедително борави и с класическата силаботоника, и със свободната, и с белия стих, с точната, богатата и пародийната монорима. Това е концептуална, злободневна, смела, гневна, иронична книга, при това написана на един дъх, която носи печата на епохата. Поетът стреля с автомат и благославя с кръст, лекува и превързва, като предварително е сипал по малко сол в раните на естетическия ни вкус. По такива книги бъдещето ще ни помни, а потомците ще ни оценяват. Защото те са разпознаваеми за времето, в което живеем. Книга, която нямаше как да бъде написана по-рано или по-късно. И нямаше как да не бъде написана. Книга която сбъдва невъзможното – хем да бъде спонтанна, хем да бъде концептуална.
Втори в конкурсната програма остана Едвин Сугарев с „Блудни синове“ (Scribens, 2022). Само на пръв поглед тук ще констатираме познати и присъщи на поета звукови и образни тоналности и тематични ядра: търсения и изповеди, блуждения на духа, заблуди и възторзи, отчаяния и падения. Книгата е изградена от три цикъла: „Пеперудата“, „Светулка в дланите“, „Можем да будим Бог“. Не, това не е религиозна поезия. Това е изящно слово с епико-драматичен размах и хипермащабна чувствителност; екзотичност, но и неизмерима дълбина на преживяването. Това са стихове, пропити с преживяната и уталожена всемирна печал, облечени в смели, неочаквани метафори и носталгични образи от Борхесов порядък: Иде краят на библиотеките / и костите на слепия Борхес настръхват… – сред които са рухването на библиотеката-утопия и настъплението на виртуалните книги, които никога няма да прочетем докрай. Тук се мяркат познати образи и интонации, сред които разпознаваме Дон Кихот, Артур и Светия Граал, Исус, Ной, Блудния син. Стиховете на Сугарев са плод на мъдрост и богат житейски и естетически опит. Те звучат в ключа на Ханчевото „Жив съм“, такива са: „Дарът“, „Поезията“, „Завръщане“ и „Молитва“. Те казват нещо много просто и очевидно, затова и толкова мъдро – най-важното на този свят е човекът, а животът е самоценен и неповторим. В тази книга Едвин Сугарев звучи в тоналността и на Далчев, и на Ал. Геров, и на Андерсен дори. Щъркове, достигнати от зимата, / която се е върнала с носталгия… („Щъркели“), господи, не ме оставяй да отмина, / като пренареждам имената на нещата…(„Молитва“), И се завръща сърцето / старец, подпрян на тояжка… / никой не му отваря / и старецът / отминава („Завръщане“). Неговата поезия е интелектуалска, понякога стряскаща с употребата на „непоетизми“ като например думата ентропия (питам се какъв именно поетически образ вае?), но същевременно и дълбоко емотивна, без да прекалява с интертекстовете и цитатните откровения. Поезията на Сугарев ни кара да мислим и да мечтаем – за лично преживяното минало, за детството със зимата и щъркелите, за смъртта като нирвана. All we need is love. Вероятно това е логото на тазгодишния конкурс? Този рефрен на Ленън прозвучава поне в пет стихосбирки в това издание на конкурса, има го и тук: не иска да ме остави на мира / / тази стара битническа песен / Всичко, от което се нуждаем, е любов… („Всичко, от което се нуждаем“). Поезията на Сугарев задава металитературни въпроси – какво е всъщност поезията и кому служи? Но тя разсъждава и върху извечните проблеми на живота и смъртта в ключа на християнските, старозаветните и будистките метафори, според които умирането е кръговратно пътуване във времето към светлината и безкрая. Едно леко и хедонистично пътешествие на въображението, на духа, но и на плътта, която в прах ще се превърне, за да бъде замесена от нея глината на поредното сътворение. Именно този светъл хедонизъм и виталност е нещото, което завладява и изненадва читателя в тази поредна книга на поета Едвин Сугарев. Стихията на неговото сътворение е любовта.
Вероятно трябва да ни отрезви един цитат от книга на диаметрално различно от Едвин-Сугаревото присъствие, но едновременно и изключително плътно импониращо му. Това е младата поетеса Антина Златкова и нейната трета поред книга „Контражур“ (Пловдив, „Жанет 45“, 2022). Споделям личното си пристрастие към тази книга и нейната авторка. Антина е по-скептична в дефиницията си за любовта – тя е арабеска или изтъркан шлагер. Това момиче привидно е от породата на скептично-безгрижните млади хора, имали щастието да не преживеят прехода – исторически и географски. Защото е родена през 1990 г., но живее и работи във Виена, твори зад камера, обикаля света, а за нея България е дестинация на ваканционни носталгии и изобретяване на минало, преживявания и събития. С всичките си сетива тя гледа, слуша, докосва и помирисва света, моделирайки го едновременно с думи и със светлина през фокуса на своята камера. Една изящна, артистично неочаквана фотографска визуална концепция за лирическия текст ни поднася това прекрасно, сякаш преждевременно пораснало дете с име на антична мъдр-ица. Защо ли думата „мъдрец“ е само в мъжки род, протестирам срещу сексизма на думите? „Сенки в анфас“, „Пейзажът в рамка“, „Осветени ленти“, „На гърба на снимката“ – тези 4 цикъла на нейния „Контражур“ проникват отвъд фотографската плака, разлистват албума, влетяват в делника на аналоговия художник с камера, описвайки неговите несгоди. Стиховете ѝ, това са осветените ленти – хиатусите на паметта. Антина (на езика ми е все Йовковата Антица) преброжда фотографско-словесното изкуство в жанровете „портрет“ и „пейзаж“. В рамките на нейните портрети оживяват литературни, митологични, стародавни имена на хора и богове: „Ая“ – за Ая светът се измерва / в келвинови градуси и лумени, „Нено“ – …винаги в търсене / на нещо зад кадъра, „Магдалена“ – Магдалена / все е в черно/ и все е в очакване… / на врани, котки / и любовни нещастия, „Неда“ – Неда търси кой да я нахрани / с дъжд и хризантеми / с черно-бели / грамофонни /меланхолии… А още: „Лина“, „Сия“, „Петър, който пътува“. И (вероятно автобиографичната, не знам) „Зара, когато се връща“ – детството е само / допири и аромати / майка ми / дървесни прилагателни / и лайка / баща ми / дим да го няма. Типично младежкият непукизъм е примесен с болезнената сянка на чувството за изоставеност и безприютност. Не лично, а поколенческо.
„В поезията всички тези млади си приличат по носталгията… Спомнят си за родината заради детството, всеки е имал по една баба на село, която му е правила палачинки – и ето как се ражда клишето!“ – отсече раздразнено един от членовете на журито. Позволявам си да възроптая срещу това мислене. Де да беше толкова просто. И като че ли младите поети са много по-мъдри от всички нас. От всички вас. Старостта е безпощадна и като че ли мъничко завистлива към младостта, която има дори само биологическото преимущество да държи козовете в ръцете си. Съвсем по шекспировски. Но Антина би простила дори и тази завист на старостта в стиховете си. В старостта си / едни се изострят / други омекват / гледам прабаба ми – / синеока и нежна / как кокетничи / кикотим се / от двете страни / на мушамената маса, / пием мляко с мед / и си гледаме / на карти… И би флиртувала дори със смъртта, също като героинята си: накрая на колодата ѝ / поп / и той е купа / смее ѝ се („Карти“).
Антина, съвсем по умбертоековски, залага на хартията като на най-сигурния материал – хранилище на паметта. Само на пръв поглед това е женска чувствителност, защото и фотографията, и поезията са занаяти за мъже. Нейната стилистика е на визуалната поезия, на синестезията, на дежавюто. Ето, чуйте нейната почти магикореалистична „Сепия“: този град, към който се връщам / с цвят на канела и сепия / с бледожълти лимонадени улици / с бели котки и карамелени покриви – / в него винаги вървим към къщи / с прясна риба и ябълки от пазара, / сол и дим под мостовете и по краката ни / и по мустака на геврекчията / на пристанището / години по-късно ще разбера, / че този град не е бил мой / не е бил спомен, / а пощенска картичка – / на гърба си написал: / представям си те тук / щастие / но има правописна грешка / в името ми. От поетесите това го може Ахматова и може би Емили Дикинсън. И Багряна. Ето че се появява и една Антина-антична-Антица. Всъщност Антиците са две – тя и нейната баба. Младата поетеса мисли в неочаквани образи, тя майсторски борави с внезапните по детски уж наивистични хрумки, алюзии, но и дълбоко премислени митологични метафори. Тя разказва в стихове и с обектив, владеейки прекрасно изразните възможности на екфразиса и хипотипозата, при това в мерена реч. Владеейки стилистичните възможности на магическия реализъм, на алхимията на словото, на каламбура и екстраполацията („Гадамес“), тя предлага собствен лирико-фотографски наратив, хуманистки пристрастен към човека, портрета, лицето и името, но и спомена, пейзажа, асоциацията. Стиховете ѝ улавят динамиката и драматичността на цветовете, разлилавява се тишината, а изключително красивите ѝ неологизми са дишащи, пишещи, рисуващи и играещи на сцена метафори. „Контражур“ е поливалентна и многотемна поетическа книга, в която има всичко – поезия, фотография, изобразително изкуство, пътешествия, залези, спомени, лични истории и… голямата история („1992“). Има и война: още една армия / минава и тъпче / войниците обичат снимки / снимат се с танковете / и с пушките си / снимат се с труповете /…за майките и жените си / и защото са живи / фотографът си мисли / колко мрази войници / докато натиска спусъка („Армии“). Това е поезия, която носи гигантска естетическа наслада. Радост. Смирение. Светлина. Сълзи от светлина.
Другото младо име в богатата реколта на тазгодишния конкурс „Иван Пейчев“, което мисля, че видимо се откроява, е Маламир Николов с „Въпрос на оцеляване“ (Scribens, 2022). С риск да бъда обвинена във високопарност или не дай боже пристрастие, примесено с местен патриотизъм (впоследствие открих, че сме родени в един и същи град, а преди години дори съм му преподавала по стихознание), смело мога да го нарека „българския Рембо“. Маламир, младият поет с древно име, като че ли с третото си вътрешно око прониква отвъд видимата повърхност на битието, на нещата от живота, съзирайки границите, които не бива да бъдат преминати. Безпощаден и безмилостен е неговият лирически човек – отново някак преждевременно остарял – към всички, най-вече към самия себе си. Съвсем по мъжки, той се срамува от сълзите на премного живелия опит, обличайки ги в един от най-симпатичните образи на тъгата, с които човек може да се срещне: А сълзата е просто самотна мравка – някакъв заблуден Терсит.
„Лъвица“, с посвещение „на майка ми“, е етюд с жесток Софоклов драматизъм: Ляга при мен в леглото / диша във врата ми, / диша почти умряла, / забила лапи в корема ми. / Така сме сами в тъмното … Онзи, с когото е била… / я е оставил на другите… / Не искам да умирам – / казвам ѝ тихо през зъби – / не искам да ме изядат. / Не умирай тогава, / казва и ме стиска… / И аз разбирам / само тя може да ме направи ловец. Самоубийствено-празничен и светъл апломб носят стиховете му, пропити от скепсиса на дефиницията на любовта – нахапана ябълка. Той е бунтарят, сърдитият, както сам се определя: трън, отчупил се от короната, не дете, а паднал ангел, целият рана („Аутодафе“), но нищо трафаретно няма, нищо изтъркано в жестовете на неговия бунт заради самия бунт, в неговата драма заради самата драма. Нищо такова. Светло-иронично-болезнено усещане. Без грам фалшив патос. Без намек за поза. Истинско страдание. Затова се сещам за прокълнатите поети, когато чета Маламир. И така си представям първия поет, който ще се роди след последния човек, той вероятно ще изглежда така: Скрит във ябълката – катеря клоните, / настъпвам мравките, плаша врабчетата, / съскам по кучето, лая по котките. / С лък и стрела съм / с камъни в джоба… / с кал под ноктите / на седем лета и седем зими („Тотем“). Няма как да не си спомним за стилистиката на Борис Христов, отново и отново. Маламир майсторски жонглира с тонизма, а това си е висш пилотаж в поезията. И щях да забравя, той умее да говори с мухите една по една. Прекалено висок е за ръста на тълпата този наш старомодно дългокос Рембо. Неочаквано мъдри и дълбоки отговори дава на своите въпроси за оцеляване. Образността му е неочаквана: от мрачините на бездната, през ироничното отчаяние и маската на безразличието (а сам се бунтува срещу маските), до самочувствието на безсмъртен олимпиец. Но дори и тук той отново е неочакван: Няма да умра! Защото само боговете умират, / а аз бог не съм. / Аз съм оръжието („Аз, човекът“).
Маламир е откритие на Палми Ранчев, въпреки че първа ми разказа за този млад поет театроведката Весела Груева (съпругата на Никола Георгиев). И действително двамата определено носят от декадентския ореол на прокълнатите поети, напомняйки на тандема Верлен – Рембо.
И сигурно не е случайно, че и двамата носят спомена за Принца на поезията. Маламир – чисто виртуално: Вече нямам страх, Принце, нямам от никой / Принце, прости ми мъката и болката, / прости ми всяка сълза и всеки лош сън. / Принце… / Прости ми, че ще те убия („Прости ми“). А Палми – съвсем реално, запечатал младежката си сбъдната мечта от срещата с поета Иван Пейчев, която звучи като Микеланджелова Пиета: Поетът изглеждаше / по-възрастен / от своята майка. / Тя не го е раждала. / Поетът беше я родил. / В стихотворение. … Тя го обвиняваше, / че прилича на старец, / който скоро ще умре. / Не намираше сили / да му го каже. Той / не намираше сили / да се съгласи („Спомен, на Иван Пейчев“).
Палми Ранчев участва в конкурса с антологията си (подредена според вкуса и редакторския талант на младия Маламир впрочем) „Под шапката на скитника. Подреждане на уличните безпокойства“ (Scribens, 2022). Симптоматични, като за антология равносметка, са заглавията: „Голгота“, „Равновесие“, „Слънца“, „Крак над бездната“. Поезията на Палми е космополитна, с драматични метафори, неочаквани обрати и заредена с песимистичен оптимизъм; поезия като кръв, като кожа, като дишане отблизо. Палми Ранчев пише интимна поезия, заредена със социално чувство и обратното. На него му се удават и плътните обемни форми (романите), и миниатюрите, и разказите, и въздишките, и говоренето, и мълчанието, и декадентският патос и социалният гняв. Според тематичната си концептуалност и обем тази книга е несъизмерима с останалите книги в конкурса и въпросът за предефиниране на наградата за поезия „Иван Пейчев“ – за дебютна стихосбирка, за новоизгряващ талант и за утвърдени имена, вероятно не е лишен от основание. Той тепърва ще стои за решаване пред статута и правилата на конкурса. Палми ни предлага своята изповед на бродещия дух, в която е кодирано веруюто на свободния човек. Неговото е лирическото съзнание на поколението на родените в 50-те, преживелите епохи, а поезията му е и много българска, твърде „антилевчевска“ (всяка прилика с имена и субекти е неслучайна) и много „иванпейчевска“. Космополитно-екзотично е присъствието му в българската литература – точно като името му. Палми Ранчев е гражданин на Барселона („най-красивия град“, по собствените му думи) и света, той е човекът на Париж, Хавана и Ню Йорк. Той е скитникът по Медисън авеню или „Ла Рамбла“, който всеки ден пробягва своя десеткилометров тренировъчен джогинг и успешно катери кулите от слонова кост. Еднакво добре се ориентира из нюйоркското метро и в кривините на софийските улички. Той е боксьорът на българския роман и трубадурът на нежната лирика, повярвал в сензитивните души на силните боксьорски тела, в ритмиката и римата на този само на пръв поглед изглеждащ жесток и груб древен спорт. В него има дълбока мъдрост и светла, стаена Омирова печал – описание на боксови рундове има в „Илиада“, има и изображения на юмручни двубои по вазовата антична живопис още от геометричната епоха. По думите на Маламир, не можеш да спечелиш рунда с него лесно, защото владее до съвършенство словото в неговото преобилие, но и мъглявината на мълчанията. Палми е нежният лирик, който крие в пазвата си облаче. Той е вечният възвръщенец у дома. Поезията за него е досада, болест, наркомания дори, но думите – о, думите… Той е влюбен в тяхната истинност. Без да е Бог, Палми Ранчев действително създава вселени.
Една от книгите, направили впечатление на журито с открояващи се тезиси и дух, е „Отдалечаване от ангела“ на Златозар Петров (Пловдив: „Жанет 45“, 2023). Двама от членовете на журито го бяха посочили на първо място в своите лични класации. И вероятно имат своите дълбоки основания. Тази книга, впрочем с превъзходна корица от Христо Гочев, претендира за единност и монолитност на своето световъзприятие, с тъгата и болезнеността, но и с очевидните цитатни асоциации с поезията на Пейчев, боя се, леко спекулативни: Любима, нас ни съпровождат / далечни градове, тераси / пристанища и кораби с маслини, / отплували в жестокото море. … и уличките, свършващи внезапно, / и старите самотни дъждове („Малка елегия“). Или пък: Любима, / идват есенните дъждове. / …не зная как да ги разбирам, / затова / прониквам в тях и си представям, / че прониквам в теб… / Не знам какво да правя с тази есен („Проникване“). Смея да твърдя обаче, че не навсякъде автентичното звучене на Златозар Петров се е получило, а има определени творби, включително и едноименната, които изпращат твърде непрозрачни послания: Нямам повече работа тук / Не ме оставяй, имам да ти казвам толкова неща / Прощавай мили, трябва да вървя. / И сядаме да се напием за последно („Отдалечаване на ангела“). Автентичен и завършен е поетът в стиховете: Един делфин, красив като раздяла / изскача и играе над водата („Уличен телефон“) или в миниатюрата: къде си тръгнал мрак / нима ще ме оставиш… Но там, където иска да бъде бунтар, безпощаден съдник, той звучи твърде неубедително и дидактично, а когато се намеси и класическият стремеж към силаботониката, строфата и римата, резултатът е направо отчайващ: отново този вятър отново самота / квартали уморени щастливи българя / животът си минава но нищо не личи / и само телевизорът не спира да върви … юристи и актьори смрадта увеличават / но ти недей да казваш, че вече прекаляват… („Пролет“). Прилича на сатира, а не е. Не е и гротеска. Иска да звучи като социално ангажирана гневна поезия, а не е. Казва очевидни, при това твърде спорни неща, нещо като буря в чаша вода.
Кристина Апостолова с „Калима“ звучи в тоналността на елегантното минорно, мистично-сюрреалистично преживяване, а героинята ѝ е добре познатата скитница-бродница сред мъгла от пустинни пясъци, една дива лисица / с мастило по лапите… Това е женска, в добрия смисъл на думата, поезия на развихреното въображение и майсторските остроумни метафори и неочаквани ексцентрични мотиви: баби като гладиоли; на този плаж / поетът с ватенката среща Маяковски; Лорка целува Дали под небето, в което / луната е с вкус на нар; поле от мечки / с топли езици извайват от нищото / малките кафяви тела на мечетата; един крехък малък бог… / се люлее вътре в мен… Кристина Апостолова няма как да не ти хареса, вероятно трябва да се самопровокира и да открие неочакваната, непозната Кристина в потенциала на своето писане.
Валентин Дишев предлага интересни, макар и леко претенциозни (понякога до неубедителност) възможни изходи от екзистенциалните дилеми в своя “Exodus”. Има обаче и много оригинални контури и цветови решения като: Дръж се. / до жълто се дръж. / Падат до синьо листата… Или: Бръмбарите в бъзовия храст / блестящи, зелени жужащи слънца… Или: Историята е само нишка/ на носа на сфинкса…
Сред свръхдиалогичните и смело-старомодни концепции за поезия се откроява с някои доста сполучливи поетически решения Галина Вълчева в „Деветият облак“. Галина демонстрира колко умело се справя със строфиката и силаботониката – с тристъпния анапест, ту леймичен, ту спондеиран; дори флиртува (при това в 5-стъпен ямб!) с тези си способности и поетически решения: че цял живот така и не научих / без рими да живея в този свят / нечленоразделен и неблагозвучен / без рими и без думи на поети… Опитва се да бъде иронична, но не успява да избяга от шлагера. Получила се е една стихосбирка, която може да бъде четена като истинска цитатна и псевдоцитатна антология на българската поезия. Такива са нейните: „Фотописи“ в 3-стъпен хорей, „Дъх“ – в Далчеви цитати и перифрази („Ручей“); „Молитва“ – в редуване на дактил и анапест, полиметрични демонстрации на виртуозно класическо писане… почти; Ето дългите комини… – в 8-стъпен хорей а ла Смирненски; „Богоявление“ – в 3-стъпен амфибрахий. И отново стигаме до въпроса – поезията версификация ли е? Дали все още е? И какво, като я можеш?
Димитър Гачев е класиран със „Създател на глобуси“, но той участва в конкурса и с още една книга и това не е прецедент. Това е „Все повече ми харесва да се разхождам сам“. Отново имаме работа с философ и мъдрец, роден в зората на 90-те, дете на прехода, разбирай на Дявола и Бога, Гачев преоткрива вечните въпроси, но ги назовава по свой оригинален дълбоко промислен начин – през цитатите на Марк Аврелий и Тома Аквински, на Омир и Милтън, на Ницше, Хегел и Музил, на Хенри Джеймс… Най-ценното качество на този млад мъдрец обаче е чувството за ирония: студеното месо на твоя смях… И още по-доброто: Тенекиена жълта тава / овъргаляно в облака слънце … Летни вълци прибират стадата / във библейската синя кошара. / Колко зима. И самота / му диктува небето накрая…(„И лято“).
Започнахме със синестезия, завършваме в синестезия. Жълто и синьо. Светът в жълтосиньо? Жълто-сини небеса, сини кошари, жълто-сини падения и младости… Такъв го съзираме изрисуван и оцветен в световете на Дишев, на Ефтимов, на Гачев, на Сугарев. На Антина и Георги. За какво още ме търсиш / В греещо жълто и тъмносиньо / Моя прекрасна младост / Напрашена / От милиони други (Георги Гаврилов)… Небето и слънцето, животът и вечността? Понякога небето е просто небе, а слънцето просто слънце. Синьо и жълто… На предубедените може да им се привиждат дори цветовете на политически флаг, веещ се пред танковата колона на една специална военна операция.
И така – Десетият конкурс за поезия „Иван Пейчев“ завърши… без кръвопролития. Да живее конкурсът! След две години, отново, мястото на срещата не се променя. Шумен. На журито му остава единствено да се надява на перфектна организация, подобна както тазгодишната, и блестяща логистика, осигурена от Комисията по култура на Община Шумен и лично на младата Елена Димчева, на която лично благодаря. А дотогава? Запомнете тези млади, някои едва прохождащи с първата си стихосбирка, други – с по две или три вече зад гърба си, поети и поетеси, родени в 90-те, които ни вдъхват надежда и ни зареждат с оптимизъм за българската литература и бъдещето на нейната лирика. Техните книги предстои да бъдат теми на друг текст и на сигурно последващ литературнокритически сюжет. Росен Димитров „Лебедът, който изядохме“, Ралица Райкова „Фигури от сол“, Тихомира Панайотова „Сърцето се завръща у дома“, Катя Димитрова „Плач на всички жени преди мен“, Ванина Димова „Там, където мислиш, че мен ме няма“, Ина Иванова „Нещата, за които мълчим“, Зорница Иванова „Хроники на сходството“, Златина Димитрова „Гробище за слонове“, Мария Гетова „Полуразпад“, Мария Куманова „Тилда“, Теодора Тотева „На сантиметър от чудото“, Денис Нуф „Разсейване от нищото“, Ева Гочева „Съвсем друга история“.
Това е следваща, съвсем друга история.
