Калина Николова
Петдесетият пълнометражен филм на Уди Алън „Чист късмет“ (2023) е и първият му чуждоезичен проект – изцяло френски актьорски състав и действие, което се развива в съвременен Париж. В този своеобразен юбилеен проект са събрани някои от любимите теми и стилистични похвати на режисьора: случайността на съдбата, любовта, изневярата и убийството. Липсва обаче онази интелектуална игра с непоносимата лекота на битието, която винаги е вълнувала Алън и която той така умело успяваше да вплете във филмите си.
„Чист късмет“ следва стъпките на филмите му „Престъпления и прегрешения“ (1989) и „Мач пойнт“ (2005) – и двата на ръба на романтичната комедия и криминалната драма. В новата лента виждаме психопатичния нарцисизъм на измамения съпруг Жан (Мелвил Пупо) – готов хладнокръвно да убие всеки, който се опитва да оспорва или да му отнеме трудно извоюваното място в елита на обществото. „Убиецът, който тихо дреме в героя“, е тема, която занимава режисьора още от „Престъпления и прегрешения“ – драма, която е шокираща, защото с перфиден психологизъм внушава, че зад външната нормалност на хората около нас може би се крият бруталните нагони на убийци. В „Мач пойнт“ (2005) Алън ни постави в обувките на напорист бизнесмен, изигран от Джонатан Рис Майерс, накара ни да се влюбим заедно с него в новата приятелка на зет му (изиграна от Скарлет Йохансон), а след това завърши с прелюбодейното пътуване и със сцена на убийство, която би накарала дори бащата на съспенса Алфред Хичкок да настръхне.
Но ако тези два филма са предизвикали заслужения възторг на зрителите и признанието на критиката, защото многопластовите послания са подплатени с типичния интелектуален хумор на Алън, то „Чист късмет“, страда от дефицит на сюжетна оригиналност, а диалозите доста често са толкова тривиални, че думите кънтят кухо. На пръв поглед и в новия си филм 87-годишният режисьор използва същата добре позната стилистика. Героите обитават среда, подобна на любимия Манхатън на Алън (просторни апартаменти със зашеметяващ интериор), но това е само бляскава фон, който поглъща и размива екзистенциалните смисли и красивата игра със словото. Те не разговорят за смисъла на живота, за упадъка на съвременната култура и за всички онези други някогашни жизненоважни, а сега разпадащи се мании на Алън. Тук ни облъчват ярки реклами от витрините на Париж и дразнещо банални реплики като: „няма нищо по-красиво от поезията“; „в провинцията има по-малко неща за правене, отколкото в града“ или „чувствата са сложни“. Дори прекрасната работа на сценографката Вероника Мелери и красивите кадри от Париж – дело на прочутия италиански оператор Виторио Стораро, снимал от „Апокалипсис сега“ до „Конформистът“, не могат да превърнат изтърканите, сладникави клишета в нещо по-ефектно.
Както и в „Полунощ в Париж“ (2011), идеализираната столица се превръща в красива позлатена клетка, в която писателят Ален (Нилс Шнайдер) случайно среща Фани (Лу дьо Лааж) – жената, за която е копнял от ученическите им години в Ню Йорк. В екзистенциален план това е знак на съдбата – тя е все така красива, а той все толкова влюбен в нея. От драматургична гледна точка съвсем очаквано историята се вкарва в класическия триъгълник. Тя е омъжена за Жан – амбициозен бизнесмен със съмнително минало, а тя е „трофейна съпруга“, изпълнена с илюзии за връзката си със съпруга си. Ален, разбира се, е противоположност на мъжа ѝ – скромен и романтик, той едновременно щастливо и болезнено напомня на Фани за едно позабравено нейно бохемско Аз. Както е в повечето филми на Уди Алън, така и тук градът е основен герой. Париж с антикварните книжарници, зелените градини и скритите улички подхранва страстта на влюбените. Сублимацията на града е в унисон с непокорната Фани. Тя започва да преоткрива себе си, да се чувства истински у дома не в луксозния си апартамент, а в мансардата на Ален, в която не интериорът, а удоволствията от малките, споделени моменти я правят щастлива. Нийлс Шнайдер в ролята на Ален наистина притежава една особена чувственост, която е деликатна и завладяваща на екрана.
С развитието на киноразказа Ален навлиза все по-доминиращо в живота и мислите на Фани, а тя все повече е обсебена от угризения и съмнения.
Обича Жан и се радва на лукса, в който живее, но е изтощена от ловните уикенди в провинцията, които са скучни, отегчена е от светските клюки и безкрайните разговори за пари и материални придобивки с богатите му приятели. Фани е все по-раздвоена: тя не знае кой е правилният избор, затова Жан решава вместо нея. Съпругът е обсебен от подозрения, наема частен детектив, който я следи и нейната любовна афера е разкрита. Той е съкрушен, но и решен да отмъсти. В хода на действието присъствието му става все по-демонично. Жан е хищникът, хиперболизираният прототип на белия хетеросексуален мъж с власт, чиято привързаност към парите оправдава всички извършени от него престъпления, подобно на параноичния герой от „Той“ (1953) на Луис Бунюел.
Майсторската игра с осветлението на Стораро постоянно разполовява лицето на актьора Мелвил Пупо между светлината и сянката, придавайки ефектно измерение на неговото двуличие. Така социалната маска на измамника е и визуално подчертана, но и стилизирана много умело в сцената на подновяването на брачния обет. Жан с тъмни очила прекосява кадъра, гордо поздравявайки своите почитатели. Като контрапункт на тази ярка пантомима на успеха кратък паралелен монтаж преплита вечеря в луксозен ресторант с транспортирането на труп от хладнокръвните убийци, наети от Жан. По този начин Уди Алън изобразява една изключително съвременна форма на перверзия, в която фантазиите за лукс се смесват с необузданата бруталност на успелия мъж, решен на всяка цена да опази властта и суверенното си място във висшето общество. Опит за морално-етична алтернатива на този модел на поведение е образът на мнителната майка на Фани (Валери Лемерсие), която напомня на ексцентричната Даян Кийтън от „Мистериозно убийство в Манхатън“.
„Чист късмет“ е забавен, динамичен и лек. Препъваща се, но удовлетворяваща драма в есенните тонове, която се лута сред угасващата светлина на лукса и златните листа на любовта. Сценарият на Алън, който издиша на фабулно ниво, компенсира с това, че успява да постигне правилното настроение през цялото време. За това помага и очевидната страст на режисьора към джаза – „Cantaloupe Island“ на Хърби Хенкок се превръща в постоянен музикален мотив, който задава подходящ тон едновременно за жизнерадостното влюбване на Фани и Ален в първата част и драматичен фон на наивността на героинята във втората половина на филма.
Дори за най-отдадените почитателите на Уди Алън, „Чист късмет“ остава някъде в периферията на неговите превърнали се в класика творчески проекти и точно заради това не бих искала да приема, че това е филмът сбогуване на режисьора. Може би скрито отричам състоянието на разпад, настъпило в творчеството на манхатънския автор още от „Син жасмин“ (2013) насам. Все пак много ми се иска да повярвам, че клишетата, от които е изграден филмът, са абсолютно самоцелни и добрият стар циник умишлено ни е вкарал в тях, стоейки тихо отстрани, за да се надсмива иронично на човешката глупост, която ни показва. Добавеният в „Чист късмет“ финал събужда спомен за класическия лов на елени от старите му дни в стендъп комедията през 60-те години на миналия век. Деликатно намигване, което може би е индикация за затваряне на кръга в кариерата на един световен режисьор – отбягван и отричан в Щатите през последните години, но със свое неоспорвано почетно място в Европа.