Пламен Дойнов
На 22 септември 1974 г. в неделния брой на вестник „Народна младеж“ пет снимки на четвърта страница отбелязват Деня на Българската народна армия (БНА), който по онова време се чества на 23 септември – началото на въоръженото т.нар. Септемврийско въстание от 1923 г. Техен автор е фоторепортерът на вестника Георги Панамски. Снимките и текстовете на страницата се опитват да представят различни образи на БНА – ракетчици, пехотинци, танкисти, летци, моряци… Една от тях обаче, поместена в долния ляв край на страницата, приковава най-силно вниманието:
Пред стена от мъже в парадни военни униформи преминава малко момиченце; не е съвсем ясно дали ръката му е вдигната за поздрав, но то сякаш „приема парада“ или по-скоро крачи, марширува пред внушителното армейско множество, надстроено в няколко възходящи реда – може би забързано притичва пред строя или просто имитира преминаването на висш офицер. Силуетът на момиченцето поразява със своята крехкост на фона на униформената стена. Зрителят наблюдава със смесено чувство: от една страна, военните като че ли гарантират сигурността на детето, пазят го от възможните заплахи, бдят над детската походка, но от друга, изглеждат надвиснали застрашително над него като стена пред струтване – маса от толкова военни над едно-единствено дете… Все пак надписът под снимката съобщава с усмивка: Преминава „главнокомандуващият“.
Тогава за тази снимка бързо се разчува. След пет дни вестник „Отечествен фронт“ (27 септември 1974) я препечатва с коментар – „Рецензия за една снимка“ от В. Начева:
Обективът е уловил стотици образи и всъщност само два – на българския воин и на българското дете, връзката между които може само да се усеща и преживява.
И си крачи детето в бяло костюмче с ореол от лъчисто сияние. Безгрижно, но и съсредоточено, сякаш да не сбърка стъпката. Стената от човешки тела като че ли специално за него е издигната – здрава, сигурна, непоклатима.
Адмиративният текст твърди, че Панамски е създал „фото-есе, с което остава предан на традициите на нашата фотожурналистика“ и дори – „обогатява я със съвременни мисли и стил“.
Тълкуванието в средата на 70-те години на ХХ век се ориентира спрямо хоризонта на утвърдения по онова време „социалистически хуманизъм“. Традиционната за външнополитическата пропаганда на комунистическите режими парола „борба за мир“ се онагледява с трогателни образи – народната армия пази детето в безгрижната му игра, в която то „отдава чест“ на същата тази армия.
Фотоизображението наистина става едно от емблематичните за майсторството на Георги Панамски. Снимката е препечатана отново около година по-късно в „Литературен фронт“ (в първия му брой за 1976 г.). Публикувана е и в двата ретроспективни албума на големия фотограф – „Професия: Очевидец“ (2011) и „Парченца от изгубена България. 1960–1990“ (2016).
Когато днес – точно 50 години по-късно – слезем сред пластовете на времето, можем да видим и разберем още неща за нея. Според свидетелството на Георги Панамски снимката е направена на 9 септември 1974 г. – по време на честването на 30-годишнината на „социалистическата революция“. Случила се е в миг на озарение, както много подобни в дългогодишната му фотожурналистическа практика – просто се е извърнал и видял крачещото пред парадните униформи момиченце. Щракнал е машинално. Само веднъж. След секунда-две детето вече е било отминало…
Историята обаче започва да се изменя, когато от бездънния архив на Георги Панамски излиза „оригиналът“ на снимката. Забравеното изображение изведнъж разкрива, че случката с преминаващото дете се е случила пред Паметника на Съветската армия. Тъкмо монументът се извисява над всички хора в подножието му. Още при първата си публикация в „Народна младеж“ снимката е кадрирана – образът на паметника е отрязан, за да останат само български воини, върху чийто фон се откроява крехко българско дете. Фоторепортажното свидетелство се е превърнало във фото-есе.
Разбира се, „оригиналът“ с Паметника променя посланието. Оказва се, че над всички, над целия български свят стои и бди именно съветският войник – гарант за онова, което се случва в подножието на монумента. Българският свят остава в сянката на издигнатия съветски автомат. Тогава вече, след известно приближение на кадъра, можем да забележим, че някои от униформените мъже държат флигорни и тромбони, че стената от военни хора вероятно е изградена от армейски ансамбъл с духов оркестър. Това е строен на стъпалата пред Паметника български или съветски ансамбъл, който не защитава никого, а парадно празнува 30-годишния комунистически юбилей. Така момиченцето в подножието се смалява още повече, превръща се в точица – не просто е крехко и уязвимо, а става едва забележимо под високата грамада от желязо, бетон и пагони, която всеки момент може да се срути…
Някъде по същото време Георги Панамски прави друга снимка на паметника – откъм Орлов мост. На нея на преден план се вижда един от бронзовите орли, а в далечината се издига централната композиция на момумента. Но ракурсът е такъв, че осигурява надпоставена гледна точка на птицата; тя е извърнала глава и се взира в съветския войник и останалите фигури около него. Няма да кажем, че се взира враждебно – това би било произволна интерпретация. Но със сигурност това е погледът на български орел – още едно внезапно откритие на прозорливия фоторепортер.
В архива на Георги Панамски, както в къщите на виртуозните магьосници, се крият и съкровища, и чудовища. Всички са безценни – не само заради паметта, но и защото трябва да си дадем шанс да ги различаваме – и в далечен, и в близък план.
