Ана Бландиана
Ана Бландиана неотдавна открива свои записки от последната година преди промените през 1989, забравени отдавна в някакво чекмедже. Воденият само за нея самата дневник, днес представлява най-новата ѝ книга. Подбрах за превод, с любезното съгласие на писателката, няколко от 534-те страници, наситени със странната атмосфера около нея, когато за пореден път властите в Чаушескова Румъния ѝ забраняват да публикува. Ана Бландиана е позната и ценена по света със своята поезия и проза, с гражданската си активност, а у нас присъства през книгите си в превод, както и като „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (от 2022). В заглавието на новата си книга-дневник Ана Бландиана си играе с понятието за граматическото минало предварително време. Също в опит за игра превеждам Mai-mult-ca-trecutul като: Минало-отминало-време.
Превод и бележка Румяна Л. Станчева
Предисловие – послесловие
Когато вечерта на 31 август 1988 година научих, че отново няма да мога да публикувам и реших да започна дневник с подробностите от този нов период на живота си, беше очевидно, че страниците, които ще напиша, няма да са предназначени за публикуване, а някак напротив – че те ще трябва да заместят публикуването. Доста ми е трудно да кажа по какъв начин, но това, което чувствах, беше, че следва празнина, от която мога да се опитам да се предпазя, като я описвам и не ѝ позволявам да се превърне в бездна. Може би подсъзнателно предполагах, че това описание би могло да послужи някога, но не си спомням да съм си мислила логично по този въпрос, както и не вярвам да съм била истински убедена, че това някога ще съществува. Най-доброто доказателство е, че когато това някога ми се случи, четирите тетрадки от по 100 страници останаха дълги години в ъгъла на работната ми маса, наредени една върху друга като цветни петна (имаха винилови корици в червено, синьо, бежово и светлозелено), без да имам времето или любопитството да ги чета, после – вероятно за да отворя място за други, по-необходими в момента бумаги, тетрадките бяха преместени в един шкаф и просто ги забравих. Открих ги, както се случва, търсейки нещо друго, по време на пандемията, когато за първи път в живота си имах време и по две несвързани помежду им, но еднакво странни причини – се уплаших. Първо, като отворих напосоки една от тетрадките и прочетох една страница, нищо не разпознах, нито за какво разказваше, нито факта, че аз съм я писала. Това беше живот, който не си спомнях, но ми се струваше вълнуващ, а заради непознатото му съдържание, ме хипнотизираше. На второ място, открих с изумление колко трудно разшифровам, колко много минути ми взима четенето на тези чужди страници. Не само част от живота ми беше изчезнала, но и страницата, която го обрисуваше – изписана с полуизсъхнало мастило от некачествени химикалки, беше избледняла – готвеше се да изчезне. Намирах се пред процес на избледняване, на изгубване, просто на заличаване, който откривах случайно, но който – колкото и чужд да ми се струваше – не можех да не призная, че се отнася за мен самата.
Бях уплашена и страхът ми беше още по-голям заради усещането, че не знам за какво се отнася страницата, която бях прочела, че не ми е познато съдържанието ѝ, намиращо се в процес на изчезване в тетрадките, писани (и преживени) от мен. Не за първи път проверявах научната истина, която бях открила с изумление в ранната си младост, според която клетките в телата ни умират и се раждат, обновяват се постоянно, така че на всеки седем години ние сме съвършено различни. Бяха изминали повече от 30 години, през които тялото ми се е оставило пет пъти да бъде заместено от самото себе си, та защо бих се чудила, че са се изтрили от паметта ми случки, започнали сега да се изтриват и върху хартията. Намирането и спасяването на тези стотици страници щеше да означава и намирането на нишката, върху която бяха нанизани онези пет превъплъщения на тялото ми, изчезнали и заместени от тях самите.
Въвеждането на тетрадките в компютъра продължи почти половин година. (…)
Винаги съм вярвала, че не съм подозрителна по характер, че по-скоро клоня да вярвам в хората, да ги приемам за добри, без да се опитвам да ги проверявам, а фактът, че ме смятат за наивна, никога не ме е обиждал, защото никога не съм възприемала наивността като глупост. Бих могла да кажа по-скоро – и струва ми се даже съм писала за това, – че съхранявах наивността си като дар, който се боях да не изгубя, да не би мястото му да бъде заето от скептицизъм. Винаги съм предпочитала, независимо от рисковете, да имам доверие.
Очевидно обаче тези страници говорят за изграден върху недоверието свят, в сърцевината на който се намирам самата аз, тази, която го описва, и която е живяла по правилата му. Кога се бях променила? Откога мнението ми за мен самата не покриваше реалността? Впрочем не само по тази тема, прочитането на червено-синьо-светлозелено-бежовите тетрадки беше за мен изненада. Във врявата след революцията бях свикнала да мисля за непосредствено предшестващия период (без писма, с прекъснат телефон, с милиционерска кола пред къщи) като за време на относително, поносимо спокойствие, макар и заплашително. Мислех си дори, че съм била склонна – колкото и да е абсурдно – да идеализирам заобикалящата ме тишина и сред нея вероятно съм успяла да превърна живота си в суровина за книга. Тези писани тогава страници – бележки, не литература – говорят, обратното, за постоянна възбуда, нездраво лутане в затворен кръг, като все по-бързо въртящ се миксер, заплашващ да спре, като експлодира. И това доказва, че късният прочит, след повече от трийсет години, направи възможна появата на един вариант на паметта, по-независим спрямо реалността, отколкото спрямо идеите ми за реалността.
Първа част
31 август 1988 г.
Когато се качих под навеса-кокошарник, и седнах на работната си маса, беше почти три часът следобед. Предната вечер бяхме пристигнали от Букурещ към полунощ, тъй като бяхме тръгнали към Комана след 8 вечерта, а по пътя спряхме при Бубу, където тъкмо се готвеха да пуснат на видео „Доктор Живаго“ – бяхме го гледали в Париж преди почти двайсет години. Останахме и ние. Странно усещане за окуражаване: сравнено с трагедията на гражданската война от филма, собствените ни драми изглеждаха смешни и във всеки случай много под границите на човешката устойчивост. Легнахме си без да влизаме в кухнята, в която още преди пътуването бяхме поставили капан за една мишка, убедително доказваща съществуването си. Днес сутринта отхлупихме капана (тенджера, закрепена върху половин орех), недокоснат, но и мишката сякаш я нямаше. Беше си заминала. В продължение на два часа запълваме дупките, през които би могла да мине, с парченца стъкло и гипс, като местим мебелите, за да сме сигурни, че не пропускаме, после почистваме, подреждаме донесените от Букурещ хранителни продукти, най-напред хлябовете, после събираме круши в някаква идилична атмосфера, под притихналото небе на ранната есен. Толкова е приятно, че решихме да не ходим на море, както беше планирано, а да се заемем отново с писане в тази приятна есен.
(…) Върху дървената стена отляво на масата е забоден с габърчета лист – календарът за месеците юни и юли, цветен и разкрасен (за всеки литературен жанр в различен цвят) с цифри, които показват броя страници, написани в съответния ден, а отдясно друг лист, с календара на месеците август и септември, август почти черен заради хиксовете, зачертаващи дните, в които не съм правила нищо, септември още неживян, чист. Може да е глупаво, но тази детинщина с цветното отбелязване ме стимулира, като ме кара да се срамувам от изгубените дни за нещо друго вместо за писане. Ако не виждах отбелязаното черно на бяло, не бих повярвала, че през последните 30 дена съм писала само през 4 от тях! Можех като извинение най-много да подобря този жалък баланс, като добавя още един ден, днешния и последен от месеца, към четирите работни дни. Разбира се, бях пет дена при мама и пет дена в планините Фъгъраш, което събрано не прави дори една отпуска, но остават другите, повече от десет, през които не бях писала заради заобикалящата ме атмосфера или просто защото се приготвях за заминаване или тъкмо се бях върнала, тоест поради липсата у мен на душевна гъвкавост, поради умствената ми ронливост, поради факта, че и най-малката угнетяваща случка (а кое не е угнетяващо?) ме изважда от равновесие, блокира ме, също както предчувствието за общуване с хората и споменът за такава среща ме вълнува и ме разтърсва, не ми позволява да пиша. И тъй като не мога все пак да живея съвсем изолирана (впрочем именно твърде продължителното изолиране започва да действа като спирачка), постоянно губя буферните дни между тези за писане и тези за контакти с хората.
(…) Заех се да приготвя нещо за вечеря (беше минало 9 часът вечерта, а още не бяхме се хранили за „обед“), когато чух вратника и помислих, че Роми се връща. В следващия момент от мрака се появи, вместо него, сестра ми Джета. Отначало не се уплаших, бях твърде учудена от появата ѝ и много впечатлена от вида ѝ (никога не ми се беше виждала по-красива). В следващия миг обаче осъзнах положението и изражението на очите ѝ. Идваше да ни каже, че историята с детската ми книга има нов, по-опасен завой, че са ми отнели рубриката в седмичника „Ромъния литерара“ и че трябва да отидем в Букурещ и да видим какво може да се направи. Решихме да се върнем в Букурещ още тази вечер (по-точно това го решава Роми, когато се връща от гарата и научава цялата история, защото аз клонях към тръгване призори, с усещането, че няма да имам достатъчно сили тази вечер. (…) Хапнахме тримата, като поделихме двете парчета месо на три и направихме повече пържени картофи, докато Джета добавя още подробности. (Роджър я потърсил по телефона само за да си уговорят среща за след работа и после, докато я изпращал към къщи, я помолил да дойде, за да ни обясни положението и необходимостта да се реагира бързо), после, докато Роми подготвяше колата за тръгване, ние двете си измихме косите (с почти топличка вода, колкото бойлерът успя да произведе през последния час). Джета изобщо няма вода в Букурещ заради събарянето на къщите в квартала им (носят си с кофа на разстояние от две улици и я качват на четвъртия етаж), а аз не знам какво ме очаква в Букурещ. Тръгваме след 11 вечерта, с влажни коси, но по-спокойни, като обсъждахме по пътя новосъздалото се положение, както и изобщо странната слава на Котарака Арпаджик. Роми, отговорник за точността и логиката в нашето семейство, обобщава нещата, докато кара колата през абсолютно заспалите села и сред потъналия в мрак град, като при военновременно затъмняване на прозорците: книгата („Случки на моята улица“, третата ми детска книга, в която, както и в другите две, главен герой е Котарака Арпаджик), се появи в книжарниците на 5 юли тази година. (Спомням си, че я четох тогава с истинско любопитство, все едно че не съм я писала аз; почти не си я спомнях и бях приятно впечатлена от чувството за хумор и игривия ѝ дух, изумителни, като се сетя за условията с болестта на мама през миналото лято, когато я написах); на 24 юли, при гостуването у нас на семействата Адог, Хомеску и Каюс Драгомир, за първи път чух (г-н Хомеску, физик, ми разказа) за интереса, с който се чете и се коментира книгата, на която придават политически значения (особено на една от поемите); на 29 юли имах друго посещение, малко подозрително (инж. Дране и съпругата му, с някаква приятелка, която дори не си каза името), при което ми се стори, че се опитват да ме накарат да призная, че съм искала да кажа повече, отколкото бях казала; на 2 август неочаквано у нас дойдоха, в един късен следобед, Роджър с Михай Минкулеску (бяха изгубили статията на Роми, а не желаеха да липсва, искаха копието), и по този случай Михай ми каза, че в издателството има голям скандал във връзка с книгата; на 3 август бяхме в Букурещ на път към планините Фъгъраш, разбрахме, че ни търси Габриела Адамещяну, телефонирахме ѝ вечерта и тя ми казва, че на другия ден сутринта трябва да представи в Съвета за култура книгата ми за следващата година, иначе ще я извадят от плана; стоя цяла нощ и сглобявам от копия и изрезки от списания едно „томче“, което ѝ давам сутринта и я завеждам с колата в Дом Скънтея да го предаде; на връщане от Фъгъраш, пак от Габи научавам, че книгата ми за деца е иззета от книжарниците; проверявам новината в една-две книжарници; на другия ден очаквам силно развълнувана броя на „Ромъния литерара“ – рубриката ми „Атлас“ е отпечатана, също и една рецензия за книга от Виничиу Гафица, въпреки че той, като директор на издателството, беше пенсиониран (щеше да се пенсионира и без това на 1 септември); научаваме също (и това ни кара да предполагаме, че няма да бъдат взети по-драстични мерки), че др. Дулка, вицепрезидент на Съвета за култура, е дал заповед книгата да се изтегли дискретно, „за да не научи авторката“; между 18 и 24 август съм при мама в Орадя, където всички говорят за книгата и правят всякакви усилия да си я намерят, и където завърналият се наскоро от Букурещ Думитру Кирила ми казва, че на събрание в Съвета за култура чул за неприятностите им с моята книга, докато „авторката се разхожда из Германия“; слухът, очевидно дирижиран, ме нервира и дори ме изплаши; на 21 август, в празничния брой се появява последната ми статия в „Ромъния литерара“, „За формата на листата“, абсолютно шокиращо несвързана с контекста на този брой на списанието; последна „дреболия“: на 3 и 21 август научаваме от съседите, че са били посещавани и разпитвани за нас.
Тъкмо привършваме с прегледа на събитията около котарака калпазанин, когато пристигаме в Букурещ, смазани от умора. (…)
