Таня Тодорова
Фредерик Бегбеде няма нужда от представяне, защото 12 от 15-те му романа са издадени на български. Отличен е с наградите „Интерали“ (2003) и „Ренодо“ (2009), а през 1994 г. създава литературната награда „Флор“. Освен писател, критик, публицист откровеният до циничност французин е и разпознаваема публична личност, заслуги за което имат изявите му на малкия екран. Изказванията и действията му предизвикват бурни реакции и в рамките на последните десетилетия Бегбеде се оказва в епицентъра на различни скандали. В края на 2023 г. е задържан и разследван за изнасилване, а по-рано същата година е издадена книгата му „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“, която косвено влиза в диалог с това обвинение.
Книгата съдържа пет обединени от общи теми изповеди, като разсъжденията надделяват над събитийността и авторът застава „очи в очи“ с читателя, избирайки да говори от първо лице и да се представя със собственото си име. Жанрът е трудно да бъде посочен – според някои това е сборник с есета, според други е автобиографичен роман. Бегбеде обаче, който в хода на повествованието прави признания и разкрива детайли от живота си, настоява текстът му да се чете именно като изповед.
Той отказва да мисли себе си като жертва, въпреки че е бил тормозен физически, набеждаван и порицаван публично. Отказва и да изпитва срам заради пола си, произхода си, общественото си положение. Посланието на книгата е изведено още в края на първата част – по-добре бивша, отколкото професионална жертва, защото вечното идентифициране с изпитаните несправедливости не служи истински на никого.
Първата изповед е озаглавена „Аз също съм жертва“ и започва с препратка към 2018 г., когато домът на Бегбеде е вандализиран с лозунги, обявяващи го за изнасилвач и мръсник, защото е подписал петицията на „343-мата мръсници“ срещу санкционирането на клиентите на проститутките. Авторът разсъждава върху размиването на границите между виртуален и реален живот. През неговия остранностяващ поглед на човек, който не е в социалните мрежи читателят става свидетел на бруталното материализиране на хейт коментарите и агресивните закани в действителността. Той не се чувства виновен за позицията си – оказва се, че вследствие на закона от 2016 г. за защита на правата на проститутките, който има за цел да ограничи проституцията, е отчетен експоненциален растеж на онлайн порнографията. Набеденият за изнасилвач автор участва в съдебен процес относно изнасилване като заседател и гласува за изпращането на обвиняемия в затвора. Не си затваря очите и за статистиките, разкриващи цифрите на жени, подложени на насилие, а когато решава да се включи в демонстрация за правата им, достъпът му е отказан – „без цисджендър мъже“ (с. 32). Докато плашещ процент жени са жертви на тормоз, квазижертви въздават правосъдие от телевизионния екран и подлагат обвиняваните от тях на публично линчуване, без да са налични доказателства.
Това са част от примерите за парадоксалните (но само на пръв поглед) ефекти на свръхдобродетелността, с които Бегбеде ни запознава. Този проблем е в основата и на опитите за прочистване на изкуството и дебатите дали трябва да се четат произведенията на проблематичните автори, също нашумели напоследък. Буквалното четене на художествена литература, етикетизирането на писателите на добри и лоши, разпределянето на всяко изречение в купчината на черното или бялото, порочното или непорочното отблъсква изповядващия се: „Изкуството трябва да може всичко да описва: прекрасното, както и чудовищното, святото, както и греховното“ (с. 14). Самият той е жертва на неумели прочити от страна на прибързващата със заключенията читателска аудитория, склонна към морализаторстване, когато бива бъркан с героите си – карикатурите, които изгражда толкова умело, биват приемани за негов идеал. Създаването на безупречно изкуство трябва да доведе до раждането на безупречни хора, но разбунващият духовете французин е убеден, че няма да се получи желаният краен резултат.
В тази изповед борбите на новите поколения са разобличени като повърхностни – децата на 60-те като него не са жертви на патриархата, защото са отгледани от самотни майки, пораснали са в общество, в което за първи път падат редица табута, възпитани са в разкрепостеност, а сега биват порицавани за закостенялостта си. Но Бегбеде не остава длъжен, като се обръща към настоящите млади и вещае, че според законите на кръговрата и те ще се превърнат в мишена за бъдещите.
Заглавието на втората изповед „Сбогом на кокаина“ достатъчно ясно синтезира съдържанието ѝ. Представена е кратка история на възхода и падението на кокаина в светските среди на Запада. Когато е на 20 години, желанието на Бегбеде да се впише в артистичните кръгове го тласка към забраненото изкушение. До момента познава кокаина през литературата, киното, музиката и иска да се запознае от първо лице с препратката – във фантазиите му кокаинът е мостът, който ще го проводи до земите на просветените. Нещо повече, употребата на кокаин през погледа му на наивен младеж носи чувство за принадлежност, представлява форма на „химическо братство“ (с. 44) .
Оказва се обаче, че кокаинът е бил просто мода, а той – позьор, защото с банализирането на този наркотик секва и влечението му към него, остават единствено негативните последствия. От емблема на успеха кокаинът се превръща в симптом на късния капитализъм благодарение на попкултурата, която именно преди няколко десетилетия го въздига на престола му.
Бегбеде осъзнава, че поначало не е трябвало да се опитва да притъпява екзистенциалния дискомфорт с наркотици, а да се научи да живее с него. Това е изстраданата поука, която би искал да предаде на децата си. Ако отворим сетивата си за многообразието на действителността, няма да сме беззащитни пред скуката и впоследствие поробвани от хедонизма си. Поддавайки се на илюзията, не откриваме решение, а задълбочаваме проблема. И ако поколението на Бегбеде се вкопчва в илюзията посредством наркотиците, то новите поколения се давят в илюзията на виртуалните светове, на обещанието за изграждане на индивидуалност чрез потребление, на ексцесивната добродетелност.
Бегбеде, който от 30 години прави дисекция на сегашността, започва третата си изповед с наблюдението, че светът е станал по-лош, „по-несвободен и по-мръсен, по-тъп и по-грозен“ (с. 62). Изчезването на силните институции обърква индивида – липсата на структури е сама по себе си невидимият враг, деструктурираното съществуване е по-угнетяващо, защото не знаем срещу какво (трябва да) се бунтуваме. Към такива мисли го тласка отшелничеството в августиански манастир, в който търси изплъзващата се яснота на съзнанието. Бегбеде за трети път в живота си скъсва със светското съществуване, отдавайки се на носталгия по реда, който така и не е познал.
Желанието му да се приобщи и да се намери в структурираното съществуване го отвежда в казармата. „Един структуриран хаос“ е разказ за изтъканото от противоречия битие на войника. 21-ви МПП е полкът на разкаянието, който е ангажиран с поправянето на щетите, нанесени от колониалната армия – войниците помагат на бившите френски колонии да се отърват от французите. Животът в казармата носи на Бегбеде прозрението, че всички войници ненавиждат войната, но в изкривените разбирания на 21-ви век демокрацията се пази с оръжия.
Последната изповед е посветена на още една зависимост – обсесията от секса. Циничният шоумен шокира с противоречиво с оглед на биографията си наблюдение, отичтащо положителните ефекти от друга структура на миналото: бракът има благотворно влияние върху индивида. Бегбеде изпитва копнеж по свободата в любовта – взаимна, споделена любов без ултиматуми, без сочене с пръст и вина, без контрол и манипулации. Не е сигурен обаче, че е възможно да бъде постигната особено сега, когато жените и мъжете са си обявили война. Сексуалната революция е анулирана, комуникацията между половете е прекъсната. Докато в действителността мъжете и жените се делят на групи, разграфяващи пространството, без да се смесват, онлайн животът е маркиран от неизмеримо количество необуздани фетиши, порнографията разцъфтява. В интернет всичко е позволено, защото е виртуално, с други думи – илюзорно. Според Бегбеде светът не може да се управлява само от желанието, а именно около него изграждаме новата си реалност. Свръхпотреблението, това сме ние и не можем да бъдем спрени. Оказва се, за изненада и на самия автор, че Октав е бил прав и рекламата ще възтържествува над света. Със загатване за мощта на компании, превъзхождаща значително тази на държавите, той надниква може би отново пророчески в бъдещето и слага точка на последната си изповед.
Бегбеде признава, че никога не е принадлежал истински към света от миналото. Макар и от католическо семейство, не е познал Бог, не е видял война, а в опита си да разбере себе си и другите е злоупотребявал с наркотици. „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ е разказ за липсата му на принадлежност и в света сега, в който, каквото и да предприеме, сякаш винаги се оказва от грешната страна – на привилегированите, тираничните, виновните по презумпция. Докато с носталгия размишлява върху структурите на миналото, които от гледната точка на сегашността, с някои категорични изключения, му изглеждат като все пак разумни способи за организация на общество от удовлетворени и развиващи се индивиди, той отчита, че в настоящето се създават структурите на бъдещето, в които по всичко личи, че отново ще е чужденец. Отхвърлен преди и сега, Бегбеде търси (безуспешно) допускащ нюансите междинен свят.
Фредерик Бегбеде, „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“, прев. Росица Ташева, ИК „Колибри“, С., 2024.
