Калина Николова
Никой биограф не ще вдигне булото на моя личен свят.
Владимир Набоков
През 1988 г. по повод новия си роман чешкият писател казва: „Хората си изграждат образ за вас, който не се припокрива с действителността, само че вие заживявате завинаги с това разклонено възприятие, което не ви напуска до смъртта – ето кое безсмъртие ме занимава“.
През 2018 г. чешкият режисьор Милослав Шмидмайер решава да направи документален филм за Милан Кундера. След суперуспешния му филм „Милош Форман: Каквото не те убива“ (2009), който той снима в продължение на 5 години и успява да проникне в някои от най-интимните кътчета от живота и душата на известния режисьор, той тръгва със същата амбиция и ентусиазъм и към новия си проект. Но Кундера, който през 1985 г. публично е обявил, че няма да дава повече интервюта и непреклонно отстоява своето решение, принуждава Шмидмайер да потърси друг подход за драматургичното изграждане на филма. Режисьорът залага на структурата разказ-в-разказа и за главен герой избира актьор в ролята на студент по литература, който уж иска да разбере повече за живота и личността на Кундера. През срещи и разговори с хора от най-близкия кръг на писателя студентът изгражда своята представа за Кундера. Неособено оригиналната идея за рамка на филма дразни и заради нейното изпълнение – на актьора най-вероятно не му е било разрешено да говори, защото той не проронва нито дума по време на въпросните „беседи“. В крайна сметка филмът е изграден от разказите на професори, писатели, интелектуалци, които несъмнено споделят много любопитни истории, но цялата постановка с немия слушател е напълно излишна и утежнява иначе добре замислената композиция на филма.
Милослав Шмидмайер успява да събере достатъчно информация и лични впечатления от общуването си с Кундера, което би могло да бъде основната нишка в сюжета. Но той запазва лично и професионално уважение към желанието на писателя да не оставя „видими следи в материалния свят, освен с книгите си“, затова документалният филм не прави опит да запълни „белите полета“ в неговата биография. Именно те предизвикват една митологичен ореол, но не заради скандални слухове, а заради тайнствеността, която витае около личния живот на Кундера, който писателят умишлено не споделя. Липсата на информация провокира свободата на въображението, което събира липсващите парченца от пъзела, за да изгради образ или история, които отговарят на нашето светоусещане – основната теза на Кундера от романа му „Безсмъртие“. А веднъж създадени, тези образи имат способността да създават свое битие, което се развива, променя и обраства с разказите на други хора, намерили други липси в тях и поискали да ги дообогатят спрямо своите представи. Това е един естествен колективен порив за създаване на митологеми. Кундера, подобно на Набоков и Фокнър не само предпочита тази публична загадъчност, но предлага и още по-крайни форми на личностна и творческа мистификация, която споделя в последния кадър от филма в глас зад кадър:
„Мечтая за свят, в който закон за писателите да бъде използването на псевдоними, така че те да са лишени от своята идентичност. Това би довело до три неща:
- Рязко понижаване на графоманията
- По-малко агресия в литературния живот
- Невъзможност за биографични следи в интерпретациите на книгите.“
Много интригуващ момент във филма е, когато главната редакторка на „Le Monde“ Флоранс Нойвил разказва как си е направила експеримент, наречен „измислено достоверно интервю“. Тя съставя всички въпроси, които има към Кундера и започва да сглобява сама отговорите, четейки различни пасажи от романите и есетата на писателя. Намерила всички отговори, които търси, тя ентусиазирано възкликва: „Наистина в книгите си той казва всичко, трябва само да го прочетеш!“.
А ако на някои зрители все пак им липсва хронологичната нишка, която споява отделни моменти от живота на Кундера, предлагам откъс от документален разказ на Милослав Шмидмайер за снимачния процес на филма. В него той споделя любопитни детайли от личното си общуване с писателя и съпругата му:
„Вторият уикенд на септември беше към края си и ние се сбогувахме с Милан Кундера и неговата съпруга Вера – енергична жена, която ръководи не само домакинството им, но и цялата издателска и работна програма на писателя. Тя полага големи грижи за съпруга си. Застанала на вратата до асансьора, тя ми даде последния си съвет: „Не прецаквай филма“. И преди вратата да се затвори, чух Милан Кундера да казва: „Тези момчета бяха много мили!“.
Преди няколко години, когато разбрах, че е невъзможно да се доближиш до Милан Кундера, камо ли да направиш филм за него, отдадох това на типичния чешки скептицизъм. След като се запознах с видни фигури от света на изкуството, сред които Милош Форман, Мирослав Ондржичек и Сол Заенц, от личния ми опит разбрах, че с тях беше много по-лесно да се разговаря, отколкото с някои по-малко успешни хора, които постоянно трябваше да доказват себе си и специалното си положение в обществото. Трябва само да намериш начин да разговаряш с тях.
Въпреки всичко реших да опитам, защото познавах романите на Кундера, както и бях прочел много литературна критика за творчеството му. За личния му живот се носят легенди и имаше много неизвестни около това защо е мълчал по определени теми. Например защо е бил против френските му текстове да бъдат публикувани на чешки език и какво е било в действителност отношението му към Чехия. Основната ми цел бе да се опитам да разбера какво прави текстовете му толкова известни и признати по целия свят и защо дори най-престижните френски книжарници включват Кундера сред френските автори. Събраните му съчинения са публикувани в „Плеяда“ – монументална френска колекция, включваща предимно произведения на късни френски автори. Текстовете на Кундера обаче са включени към това престижно издание два пъти, и то приживе!
Интересувах се основно от творчеството на Милан Кундера и тъй като към онзи момент все още не беше ясно кой ще се появи в документалния филм, добавих измислена сюжетна линия за млад студент. Филмът проследява този млад студент, който се среща с приятелите на Кундера, останали близки с него през годините, за да разбере повече за писателя.
В интерес на истината повечето от хората, които взеха участие, разказваха как вървят снимките на нашия документален филм на самия Кундера по време на честите им телефонни разговори. И явно са останали с добри впечатления от екипа ни, защото един ден получих телефонно обаждане от Вера Кундера. Тя ми каза, че за снимки с Милан не може да става и дума, дори да не опитвам, но ни даде контактите на големи имена, сред които френският издател Антоан Галимар, сценаристът Жан-Клод Кариер, драматургът Ясмина Реза, актьорът Никола Бриансон, философите Ален Финкелкраут и Бернар-Анри Леви, писателят Жан-Пол Ентовен, литературоведът Ги Скарпета и журналистката Флоранс Нойвил от „Le Monde“, чиито апартаменти и офиси посетихме с нашия снимачен екип. Всички те споделиха своите лични истории, впечатления и взаимно преклонение към Кундера.
В нашия филм липсват семейни сцени и разговори между Милан и Вера за преводите и чешката версия на последния му роман „Празникът на незначителността“, както и типичният чешки хумор, който е траен гост в дома им. Милан Кундера все още има акцент и понякога отговаря на чешки дори на французи. Той посреща всички чехи с искрица радост в очите. Наистина ще съм още по-щастлив, ако успея да запиша поне един от нашите телефонни разговори. С Вера веднъж се уговорихме да се чуем в един часа следобед, но когато звъннах, се оказа, че по това време тя готви обяд. Тя каза на Милан да внимава сосът да не загори и му даваше инструкции по време на разговора. Разговорът ни продължи около двайсет минути и на финала тя се върна в кухнята само за да установи, че за беда, Милан бърка грешната тенджера и сосът е загорял.
Като в комедийна сцена от филм: и двамата се смееха на ситуацията. Споменаха и за любимия им Фелини и се пошегуваха, че: „Федерико ще бъде единственият режисьор, на когото ще бъде позволено да адаптира „Празникът на незначителността“ за големия екран, никой друг!“ Когато затворих телефона, знаех, че записът на подобен разговора ще е сензация. И се надявах, когато посетя Париж, да имам късмет семейството да склони да се снима. Но същата седмица Милан Кундера счупи бедрената си кост на три места, претърпя сложна операция, последвана от дълго възстановяване, по време на което не можеше да се движи и да излиза от къщи, което сложи край на всички мои планове за лични срещи с тях.
Но със сигурност знаех едно: когато ги посетя в Париж, трябва да донеса обяд – за да компенсирам този, който изгоря по време на телефонния ни разговор с Вера. Разбрах, че и двамата обичат гофрети и затова с моя снимачен екип се бяхме подготвили с цял пакет. Нямам никакви кадри с Милан Кундера и съпругата му Вера, само спомени за приятелски срещи на чаша кафе или на чаша вино. И аз съм им благодарен и искрено се надявам, че няма да „прецакам“ филма, както ме предупреди Вера след срещата ни. И вярвам, че нашият филм ще помогне да се разсеят много от митовете за нейния съпруг, писателя Милан Кундера.“
В заключение, от филма на Милослав Шмидмайер можем да разберем по-малко за личността, но много за писателя Милан Кундера през заинтригуващите разкази от близкия му интелектуален кръг от хора като писателя Милан Ухде, Томаш Кубичек, Моймир Йержабек, Силвие Рихтерова, студента на Кундера в Пражката филмова академия (ФАМУ) Карел Фукса, както и Томаш Седлачек – дългогодишен редактор и сътрудник на Чешкото радио в Бърно, а също и автор на единственото интервю с Милан Кундера и съпругата му, записано след революцията. Филмът ни среща и с учителката му по френски език г-жа Востра, която дава уроци на семейството преди да се премести във Франция и в чийто бележник Милан сътворява бележитите си карикатурни драскулки, които заживяват на кориците на книгите му и ги обитават и до днес.
