Мария Василева
Цикълът публични лекции „Култура на прехода“, организиран от Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“ и екипа на научния проект „Преходът след 1989 г.“, е от огромно значение по няколко причини. На първо място, той архивира спомени, разкази и документи на връстници на процесите и на сериозни академични изследователи на периода (Михаил Груев, Орлин Спасов, Ани Бурова, Камелия Николова, Ингеборг Братоева, Анета Василева, Александър Кьосев). На второ, обединява литература, медии, кино, театър, визуални изкуства и архитектура в обща диалогична платформа, като по този начин задава началото на сравнителен анализ между видовете изкуства, който несъмнено ще разкрие нови гледни точки. И на трето и може би най-важно – настоява на идеята, че преходът има свои специфики, заслужаващи внимание. Лекционният курс не само набеляза важни моменти от последните 30 и повече години, но и постави началото на един по-различен дебат заради своята многоплановост и дълбочина[i].
В подготовката на моята лекция „В дебрите на прехода – визуалните изкуства в търсене на изход“ изключително ми помогнаха някои от преждеговорившите и техните наблюдения върху отделните ресори. Сравняването неизбежно очерта още по-ясно контурите на визуалните изкуства и освети по-силно техните специфики. Така например проф. Камелия Николова обърна внимание на факта, че съвременната българска драматургия се занимава преди всичко с екзистенциални проблеми, но не и със случващото се в света наоколо. Въпреки знанието ми за характеристиките на изкуството от последните три-четири десетилетия и личното ми участие в процесите (както и кураторския ми проект „Изкуство за промяна 1985-2015“[ii] със сборник[iii] като част от него), именно това изказване категорично ясно отдели за мен визуалните изкуства на културната карта и очерта тяхната близост, ако не и припокриване, с политическите, икономическите и социалните аспекти от промените на обществото. В голяма степен съвременното изкуство винаги е осъзнавало, че е част от самите процеси и поради този факт носи огромна отговорност.
Какво ми дава основание да поддържам такава доминантна теза? Тук искам да отворя дебата за промените в изкуствата с твърдението, че в сферата на визуалното те са най-големи. Сменя се дори самото название – визуални вместо изобразителни изкуства. И това далеч не е формална промяна, а промяна, която осмисля огромните усилия за вътрешно и външно обновяване. Терминът „изобразяване“, който съдържа в себе си преди всичко онагледяване, съобразяване и подчиняване на видяното вече далеч не отговаря на желанието на част от художниците да бъдат визионери и водачи. След известни турбуленции и въвеждане на термини като „нетрадиционни форми“, „неконвенционални форми“ или „N-форми“ (и не без гилдийни драми) в крайна сметка днес малцина оспорват релевантността на понятието „визуални изкуства“[iv].
В процеса на прехода именно изобразителните изкуства претърпяха най-тежките сътресения и най-големите промени. Първо, те трябваше да изградят изцяло нова художествена система на функциониране. Да припомня накратко каква беше схемата преди 1989 г. – всичко се контролира от Съюза на българските художници като „наместник“ на партията и правителството; има няколко изложбени зали (в София – СБХ, сегашната зала „Райко Алексиев“, зала на Ателието на младия художник и още две пространства, на пълно подчинение на СБХ, НХГ, СГХГ, Галерия за чуждестранно изкуство; в провинцията – залите към местните групи на художници, част от структурата на СБХ; градски художествени галерии). След срива на системата много от пространствата са изгубени заради реституции или невъзможност за стопанисване. На практика българските художници, особено тези, занимаващи се със съвременно изкуство, няма къде да излагат. За много дълъг период те просто живеят тук, но се реализират изцяло в чужбина (това беше и поводът да се организира изложбата „Export-Import. Изкуство от България“[v], чиято идея беше символичното връщане на авторите и работите им в родината). Структурирането на художествения живот отне много време. През годините се появяваха и изчезваха отделни галерии, но реалната промяна настъпи чак около 2017 г. Дотогава съвременното ни изкуство беше бездомно и подкрепено от много малко официални институции.
Второ, финансовият крах беше огромен. Нито едно друго изкуство не претърпя подобно нещо. Съществуваха издателски къщи, театрални зали, киносалони, запазиха се различни форми на финансиране в другите сфери, но не и в областта на визуалните изкуства. Те преживяваха в условия на несъществуващ пазар (освен в ранните мутренски години, когато кредитните милионери влагаха в класическо и модерно изкуство, но в никакъв случай не и в съвременно) и при пълната липса на дотации от страна на държавата. Единственият морален и донякъде материален стимул беше краткосрочният интерес на Запада; няколкото големи международни изложби, малко специализации и резиденции.
Трето, визуалните изкуства бяха на стартовата права в отстояване на нов език на изразяване. Това беше време на битките за налагане на нови форми, нови професии (като кураторската например), нови термини. За първи път след промените се наложиха практиките на пърформанса, акцията, инсталацията, видеото, обекта и др. Тези абсолютно недопускани, неприемливи начини на изразяване в предишните десетилетия се развиваха успоредно с борбата за тяхното „узаконяване“ както в професионалната среда, така и пред публиката – процеси, свързани с много разногласия, негативни емоции и огромни усилия за разбиване на една дългогодишна монолитна система. Именно заради тази битка участниците в процесите се чувстваха и част от цялостната промяна. Те защитаваха собственото си право на съществуване и затова беше много важно големият преход да се случи. В никое друго изкуство не настъпва такава драстична промяна, която тотално преобръща художествената сцена и изправя пред огромни предизвикателства всички участници.
През месец май 1984 г. – цели 40 години назад, в графичния кабинет на СГХГ Лъчезар Бояджиев изнесе лекция с диапозитиви за най-новите течения в изкуството на САЩ и Западна Евpопа. Това в голяма степен беше свързано с началото на проглеждането ни. Последваха динамични години с огромни натрупвания и постижения. Всички те са документирани в „Хронология на съвременното българско изкуство“ в две части (1982-1995 и 1996-2006)[vi]. Значителна част от създадените произведения отразяват промените в обществото и засягат някои от най-важните и травматични теми за периода. Те могат да бъдат обособени в няколко категории, които, разбира се, нямат точно очертани граници и често се преливат. А също така трудно може да се проследи и хронология, защото към някои теми авторите се връщат отново и отново през годините. Това са: търсенето на собственото Аз, осмисляне на националното, паметниците и градската среда, мястото на жените в изкуството, чалгата, времето на мутрите, насилието и войните на Балканите, новата икономическа реалност, политиката и протестите. В определени моменти художествените намеси се сливаха с протестните акции на обществото и границата между двете беше трудно различима. Така например изявите на Правдолюб Иванов на различни митинги през годините бяха спонтанни прояви на съпротива, но впоследствие придобиха самостойно художествено звучене. Публичните пърформанси и намесите в градска среда на Боряна Росса, Олег Мавромати, Катя Дамянова и група Ултрафутуро, Емил Миразчиев, Камен Стоянов, Красимир Терзиев, Иван Мудов, Нено Белчев, Станислав Беловски, Destructive Creaton и др., се възприемаха едновременно като призив за промяна и артистичен прийом. Още много примери можете да намерите в публикувания запис на лекцията.
[i] Записи на проведените лекции можете да видите тук: https://www.youtube.com/@CulturenCenterSU
[ii] https://sghg.bg/exhibitions/изкуство-за-промяна-1985-2015/
[iii] Изкуство за промяна 1985-2015, СГХГ, София 2015. Съставител: Мария Василева. Автори: Лъчезар Бояджиев, Мария Василева, Александър Кьосев, Боян Манчев, Диана Попова, Светлин Русев, Недко Солаков, Георги Тенев. ISBN 978-619-7004-07-6
[iv] Пишейки това, попаднах на представянето на Катедра „Изкуствознание“ в НХА, където е записано: „Дипломираният изкуствовед научно изследва и популяризира историята, теорията, съвременното развитие и критиката на изобразителните и визуалните изкуства.“ Очевидно в тази катедра имат особено „раздвоено“ мнение по терминологичните въпроси. В НБУ програмата „Визуални изкуства“ е в департамент с наименование „Изящни изкуства“ (но в програма „Изкуствознание и артмениджмънт“ термините са коректни). Във Великотърновския университет откривам Факултет по изобразително изкуство. В СУ „Св. Климент Охридски“ има катедра „Визуални изкуства“ (преди 2016 г. се е наричала катедра „Изобразително изкуство“). Интересно е, че най-мощните и стари художествени институции се придържат към предишните наименования или се колебаят какво да изберат (което пряко отразява и образователната действителност в тях).
[v] https://sghg.bg/exhibitions/export-import-съвременно-изкуство-от-българия/
[vi] http://bgartchronology.blogspot.com. Автори: Яра Бубнова, Мария Василева, Диана Попова; Даниела Радева.
