Пламен Дойнов
Има ги почти във всеки дом. В голям или малък формат, те пазят неподозирани наследства. Думи, които просто са били записани някога от някого. Думи, които записваме днес, без да знаем дали утре ще потрябват на онези, които ще дойдат…
Понякога семейните тетрадки изглеждат изоставени. Те мълчат дълго, изпълнени с дневникови записки, с фрагменти от лични истории или неподредени автобиографии, с разкази за близки и далечни хора, с адреси на несъществуващи улици, с невалидни телефонни номера, с преписани някога стихотворения, с чути или прочетени крилати фрази, все родени от импулса – да останат, за да се знае.
Никога не бива да забравяме, че те са някъде там. Защото в тях думите могат да се окажат направени от букви, които – затворени в неизвестност – се превръщат в перли от малки съкровища. Останали в семейството, те са заблестели с други, по-големи значения. Така протойерей Симеон Велковски – свещеникът в село Търнава, Врачанско, просто е изписал и завещал на своето семейство тетрадката на живота си – на гонен от властта „бивш човек“, който обаче тъкмо в словото изповядва своята вярност към милосърдието и почтеността, към родината и истината. Така графичката Бинка Вазова е водила своите записки за хора и събития – безапелационни, често неласкави и дори безмилостни, но откровени, за да бъдат (пре)открити от Катя Зографова днес и извадени на светло. Така д-р Теменуга Братанова през 1979 г. е взела папката с ръкописа на д-р Николай Димитров Стойчев, съдържащ „любовна антилирика“, преписвайки стиховете в отделна тетрадка. Лекарят поет едва ли е предполагал, че само по този начин един неиздаваем тогава ръкопис ще стигне след 45 години до своите утрешни читатели…
Някой ще каже, че това едва ли са национални съкровища, за да им отделяме място на първа страница. Какво да отговорим?
Първо, не бъдете съвсем сигурни; семейните третрадки могат да се окажат по-ценни от други надценени реликви на паметта. Второ, не става дума само за единици, но и за толкова други – знайни и незнайни – семейни тетрадки, изписвани вчера и днес. И трето, най-важното е, че всяка върволица от ръкописни редове ни отвежда към човек, който е съществувал някога, живял е и писал за себе си и за други човеци… Всички те излизат днес извън семейството и застават редом до нас. И така хората ставаме повече.
