Пандемията принуждава Майкъл Кънингам да захвърли настрана наполовина написан роман и да започне нова книга. Писателят говори за своя нов роман и литературните си кумири
Алекс Кларк
„Да стоя пред лаптопа по бельо на кухненската си маса в 2 ч. следобед, ми се струва нелепо“. Майкъл Кънингам има отличителен глас – дълбок и мек – и обяснява по време на нашата зуум среща защо напуска своя дом в Бруклин всяка сутрин, за да стигне до студиото си в Гринуич Вилидж. Казва „Чао, скъпи“ на съпруга си, психотерапевта Кен Корбет, с когото са заедно от 35 години, и прекосява целия град. Това ми напомня за всекидневния ритуал на писателя Джон Чийвър, макар че Кънингам пътува доста по-дълго.
Най-известният му роман „Часовете“ преплита историите на три жени, които се сблъскват със сериозни емоционални предизвикателства: Вирджиния Улф, чиято книга „Мисис Далауей“ авторът чете като студент и определя като текст, който силно му е повлиял; Лора Браун, угнетена домакиня и майка, която живее в Лос Анджелис в средата на миналия век; и Клариса Вон, съвременна нюйоркчанка, обсебена от мисли за своята сексуалност и романтични връзки. Публикуван през 1998 г., романът постига огромен успех и печели наградите „Пулицър“ и „ПЕН/Фокнър“. Четири години по-късно, когато режисьорът Стивън Долдри прави филм по книгата заедно със сценариста Дейвид Хеър, с участието на Мерил Стрийп, Джулиан Мур и Никол Кидман, Кънингам е изстрелян в стратосферата на литературната слава.
„Бях изненадан от успеха на „Часовете“, си спомня писателят. „Това е книга за три жени, депресирани в различна степен, една от които е Вирджиния Улф. Нищо в този роман не подсказваше, че ще стане толкова популярен“.
Каква според него е причината за това? „Вероятно е докоснал чувствителна струна у много читатели, голяма част от които жени. Едната от героините, Лора Браун, напуска своя мъж и дете – едно от последните обществени табута. След литературни четения при мен идваха жени, които казваха: „Аз направих това, но никой досега не е писал, дори само с капка емпатия, за майка, взела такова решение“.
„Часовете“ е четвъртият роман на Кънингам, а новата книга на писателя „Ден“ е осми по ред, написан след пауза от 10 години. В новия роман той се връща към любимата си триделна структура, представяйки портрет на живота в Бруклин в продължение на три дни от три последователни години. Триадата от главни персонажи се състои от Дан и Изабел, чийто брак се разпада по един банален начин („не беше достатъчно добър, но не и достатъчно лош, за да се откажеш от него“), и брата на Изабел, Роби, неизменна част от тяхното домакинство, който все пак решава, че е време да се отдели от тях.
Пандемията е фон на събитията: сюжетът ни отвежда към деня 5 април от годините 2019, 2020 и 2021 г. Въпреки че вирусът не е споменат нито веднъж, неговото присъствие се усеща навсякъде. Преди тази книга Кънингам написал до половина друг роман – семейна сега за няколко поколения, чието действие се простира до днес. Тогава настъпила пандемията и авторът разбрал, че е невъзможно да създаде съвременен роман, игнорирайки извънредната ситуация с коронавируса. Казва, че ако беше добавил тази тема в недовършения текст, нещата щели да изглеждат като внезапната поява на Годзила на едно скучно парти. „Кой би очаквал чудовище, бълващо огън, високо 50 фута? Така че с известно съжаление оставих този текст настрана“.
Не е искал да пише – или дори да чете – роман, посветен на пандемията. „И все пак, все пак. Чувстваш се отговорен към действителността, в която си потопен“. „Ден“ обаче се занимава с тежкия човешки жребий извън опустошението и безпорядъка, които пандемията внася в живота на толкова много хора. Роби и Изабел мечтаят да купят къща в провинцията и създават акаунт в Инстаграм на несъществуващ лекар, наречен Улф, който поства безкрайно количество снимки, документиращи прекрасния му, мечтан от тях живот. Дон се грижи за децата, но копнее да се върне към предишното си битие на музикант. И тримата се опитват да избягат от реалността на настоящия си живот.
Този импулс, смята той, намира израз в „меланхолията и гнева“, обхванали американската култура. „Нека продължаваме напред – и още, и още. В един момент стигаме до океана, края на континента, и трябва да се обърнем назад, към себе си. Смятам, че комбинацията от представата за един безкраен свеж пейзаж и разбирането за неговата крайност, е част от американския характер“.
71-годишният Кънингам е роден в Охайо, израства в Южна Калифорния и учи творческо писане в Университета на Айова. Най-плодотворните влияния върху творчеството му обаче идват от Европа: Вирджиния Улф и писателката от 19. век Джордж Елиът, чийто роман „Воденицата на река Флос“ също е концентриран върху изключително силната връзка между брат и сестра. „Можем да кажем, че Елиът вероятно е най-талантливата и интелигентна писателка, живяла някога на този свят. Размахът на въображението ѝ, нейната способност да изгражда множество ярки персонажи, просто ме смайват“.
Все пак Улф е писателката, с която винаги ще бъде свързван и към която изпитва дълбока почит – не на последно място защото създава творбите си въпреки парализиращото психично заболяване, от което страда. „Тя пропадна в най-ниския кръг на ада и се завърна оттам, по нейни думи, окървавена и готова за битка. Трудно е да си представим човек, който осъзнава по-добре от нея проблемите, които му предстоят; в същото време не е лесно да назовем друг писател, който пресъздава така убедително чистата радост от живота. Пролетен ден в Лондон! Усещам, че това е оптимизъм, на който мога да се доверя“.
Когато го питам дали някога е мислил, че успехът на „Часовете“ е нож с две остриета, той отговаря с печален хумор: „Някои хора не ми простиха, че не пиша „Часовете“ отново и отново“. Ако се изкушавам да изразя известно негодувание от факта, че хората продължават да обсъждат с мен този роман – „А другите книги?“ – си напомням, че подобна реакция е забележително явление: читателите все още говорят за книга, публикувана преди 25 години. И си казвам: Замълчи“.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 13 януари 2024 г.
