Антъни Къминс
Носителят на наградата „Пулицър“ разговаря с Антъни Къминс за съдбоносното влияние на трагедията, разиграла се пред либийското посолство през 1984 г., листовете с текст по стените на стаята му и ненадеждността му като футболен фен
Родителите на 53-годишния Хишам Матар, който е роден в Ню Йорк, са либийци. Той отраства в Триполи, Кайро и Лондон – града, в който е живял най-дълго от тийнейджърските си години насам. Повествователите в предишните му два романа, „Мъжка страна“ и „Анатомията на едно изчезване“, са момчета, чийто баща е отвлечен – житейски опит, който е във фокуса на мемоарите му „Завръщането“ (2016), посветени на неговия баща, политически опонент на Муамар Кадафи, озовал се в затвора и вероятно убит от властите. В новата книга на Матар, “My Friends”, либиец, който живее в изгнание в Лондон, ни разказва за своята младост и зрели години – от студентските години през 80-те до падането от власт на Кадафи през 2011 г. Колумбийският автор Хуан Габриел Васкес казва, че това е „най-политическият роман на Матар, като в същото време е интимна изповед и размишление за приятелството и любовта и всичко, което се разполага между тях“.
Как започна писането на новия ви роман?
Процесът вървеше необичайно бавно. Преди години, когато бях в Париж и работех върху „Мъжка страна“, записах на гърба на плик в два реда идеята за книга, посветена на дружбата между трима приятели, които в крайна сметка се озовават на три различни места по света. Започнах да обмислям съдържанието на този роман през 2011 и 2012 г., когато бях заобиколен от близки до сърцето ми хора, ангажирани със случващото се по време на Арабската пролет, не само в Либия, но и в Египет и Тунис. Осъзнах, че нашето поведение в такива ситуации вероятно е по-слабо свързано с политическите ни убеждения, отколкото с персоналния ни темперамент. Исках да изследвам тази идея в роман, но се нуждаех от време и [емоционална] дистанция [от тези събития]; в онзи момент нямаше да съм способен да опиша сцената с убийството на Кадафи.
Имахте ли намерение да напишете по-обемен роман в сравнение с предишните си книги?
Не, винаги се опитвам да създавам кратки романи – не харесвам дебелите книги, – но обхватът на повествованието тук е различен: повече от 30 години от живота на повествователя, който се връща към тях в спомените си по време на двучасова разходка. Това ми създаде сериозни главоболия; в началото на професионалната си кариера работех като архитект и разбрах, че в период на творческа безизходица трябва да виждам своите чертежи, закачени по стените на стаята. Продължавам да правя това – сега закачам страници с написан от мен текст. Обикновено това се случва в началото на процеса на писане. Този път бях по средата му. Бях окачил 250 страници по стените на цялата къща, в коридорите, в тоалетната – навсякъде.
Ключово събитие в сюжета е стрелбата по време на протест пред либийското посолство в Лондон през 1984 г.[1] Тогава сте били само на 13 години – този факт затрудни ли отразяването на случилото се?
Видях какво се случи от новините по телевизията – тогава живеех в Кайро, и развитието на събитията дълбоко ме потресе. Не можах да забравя картината с младия маскиран либиец, който се превива, паднал на земята. Спомням си виковете на друг протестиращ, който призоваваше своята майка. Пет години по-късно, когато учех в Лондон, се запознах с този мъж. По-късно срещнах друг млад мъж, също ранен по време на протеста, с когото се сприятелихме. Не съм искал от тях да ми разказват какво се е случило. Когато обаче познаваш един човек 35 или 40 години, постепенно събираш парчета информация, които са по-ценни от осъзнатия, премислен разказ. Бях загрижен, че използвам техните преживявания, но това бе посоката, в която книгата се насочи.
За разлика от предишните ви книги, в “My Friends” не присъства темата за загубата на бащата. Дали мемоарната ви книга „Завръщането“, в която проследявате съдбата на вашия родител, ви позволи по-късно да напишете различен тип роман?
Мисля, че е точно така. Винаги съм усещал, че моите приятели, агентът и редакторът ми са особено впечатлени от богатия материал, който мога да използвам в работата си. Това е дума обаче, която не харесвам, когато става въпрос за литература. Чувал съм: „Хишам е преминал през толкова изпитания в живота си. Разполага с голямо количество материал“. Така е. Но всички сме преминали през много неща. Предпазлив съм по въпроса за натрупания „материал“. Напразни са тревогите на Мартин Еймис по този въпрос в книгата му „Опит“ (Experience): вероятно най-великият роман, писан някога, е създаден от Пруст, който рядко напускал стаята си. В мемоарите „Завръщането“ исках да пресъздам своя болезнен опит и да се отдалеча от него. Това беше книга, от която се нуждаех; сякаш текстът извираше от вените ми.
Кажете ни какви книги четохте напоследък.
Стихове на Луиз Глик. Както и много сборници с писма – не зная защо се насочих към тях; може би защото липсата на същинска кореспонденция между хора с различни възгледи натежава твърде много в настоящия момент. Наслаждавам се на лекотата на стила и хумора в писмата на Шеймъс Хийни, които бяха публикувани наскоро. Малцина хора пишат писма днес и е интересно да се запознаеш с епистоларен сборник, в който се оглежда нашето съвремие.
В сцена от „Завръщането“ научаваме, че подкрепяте футболния клуб „Рейнджърс“ в мач срещу „Байерн“ през 1989 г. Все още ли сте негов фен?
Не, аз съм ненадежден футболен фен. От дете симпатизирам на „Ливърпул“, но ако виждам добра игра на друг отбор… Когато Англия играеше срещу Швеция на Световното първенство [през 2006 г.], реших, че е време да подкрепя Англия и да се излекувам от злорадото задоволство, което изпитвах, когато отборът губи. Отидох в един от претъпканите пъбове и си поръчах бира. Англия поведе и всички бяха на крака; мъжът зад мен постави ръка на рамото ми, моята ръка беше на рамото на мъжа пред мен. Беше красив момент, в който изпитах радост от усещането за принадлежност. След две бири забравих кого подкрепям. Шведите атакуваха и след атрактивно подаване за малко щяха да отбележат гол. Разочарован от пропуснатия шанс, се ударих силно по бедрото. Всички хора в заведението обърнаха глави към мен… Престорих се, че имам петно на панталона. Ужас!
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 13 януари 2024 г.
[1] На 17 април 1984 г. емигранти от Либия протестират против режима на Кадафи пред посолството на страната в Лондон. От прозорец на първия етаж на посолството внезапно започва стрелба по посока на събралите се хора. Убита е млада полицайка и са ранени 10 демонстранти. – Б. пр.
