Димитър Камбуров
Книга, за която вярвах, че е „Петкан или чистилището на Пасифика“ на Мишел Турние, но се оказа, че е друга, неизвестно коя, започваше с встъпление, в което вече спасеният Робинзон се навърта около пристанището, посреща всеки акостиращ платноход и пита моряците в местната кръчма дали случайно не са видели Сперанца, неговия остров Надежда. Те дружелюбно любопитствали относно ширините и дължините на острова и след като той надлежно ги предоставял, го осведомявали, че не, не били минавали тъдява. И му обръщали гръб. Веднъж той дочул как боцманът пошушва на капитана: „Клетият, той продължава да вярва, че загубеният му остров си стои на все същите координати“.
Книгата на Надежда Радулова е претърпяла прераждане докторска дисертация, защитена през далечната 2006-а. Бил съм се изказвал в катедрата и дори съм бил писал външна рецензия за нея, но от всичко това няма следа нито в компютърната, нито в личната ми памет. Открих впрочем дисертацията на файл и дори възнамерявах да проверя до каква степен текстът на книгата днес повтаря оригинала от тогава. Но се отказах. Защото дори текстът да е същият, книгата е вече на друга ширина и дължина. Различни са и моите координати.
(Впрочем докато четях сега книгата, все си мислех колко абсурдно е било, че не сме задържали Радулова в катедрата „Теория на литературата“ след такава дисертация. Но човек не знае: Радулова е дала твърде много в достатъчно ключови сфери на литературата и културата ни, че да се вайкаме и тюхкаме, че не е останала преподавател в СУ.)
Обикновено книгите дисертации имат съдбата на самите дисертации – остават прочетени единствено от специалистите от съответните научни звена, ангажирани с промотирането на кандидата. Но тъй като актуалният ми прочит ме убеди, че прераждането се е изразило в новораждане именно на книга, ще пиша за това как едно литературоведско изследване, което влачи със себе си бая тежки топузи от понятия и теории, от имена на автори и цитати от книги, предполагащи известна посветеност в стратегиите на мислене и на писане в съвременната хуманитаристика, е успяло да се превърне в книга, която, вярвам, има потенциала да стане ако не бестселър, то поне „фестивален хит“, дето се вика, заличавайки евентуалните пасиви от принадлежността на произхода си към „специализираната литература“.
Книгата запазва обичайната структура от встъпително резюме на цялото, теоретична глава в четири части, разгръщаща концептуалните посоки, в които понятието фигура „палимпсест“ ще бъде търсено и прилагано, и от три глави, посветени на три модернистки: позабравената поетеса Хилда Дулитъл, останалата с „Безкрайното Саргасово море“ Джийн Рийс и все така мощно присъстващата Марина Цветаева. Трите авторки са почти връстнички, родени в самия fin de siècle. Дулитъл, подобно на Т. С. Елиът, е американка, избрала Англия, както впрочем и Рийс, която е доминиканска креолка, но живее и в Париж, и във Виена, подобно на Цветаева, която също прекарва време в Берлин, Прага, Париж. И трите писателки се отличават с изнесена на авансцена сексуалност, две са открито бисексуални. Не попадат обаче в общ канон, в общи антологии и интерпретативни силови полета. Тъй че, съполагайки ги, без изрично да ги сговаря, книгата им помага да проговорят и да се произнесат редом и сякаш едновременно през теоретичната призма на книгата.
Палимпсест е понятие, превърнато от Женет в теоретична фигура. При Радулова тази фигура икономично и ефективно сговаря интертекстуалността с канона, докато дискретно дебатира с майцеубийството в интерпретацията му от Николчина хем като модернистка разправа с предходниците, хем като женска реакция срещу историята като неумолима his–story дори когато „ръкополага“ и „приобщава“ и жени писателки. Книгата подлага на прочит представителни извадки от творчествата на трите модернистки именно от перспективата и през призмата на палимпсеста: т.е. чете ги като палимпсест. Каква печалба носи фигурата на палимпсеста? При осмислянето на работата на интертекстуалността тя артикулира отчетливо взаимодействието между темпоралност, т.е. позиционираността на текстовете във времето, и пространственост, т.е. синхронната им съположеност и взаимодействие. Ала освен тази динамика, палимпсестът неотклонно онагледява истинното битие на текстовете в играта им на недоскриване/недоразкриване на чуждите текстови следи и откъслеци в тях. Така човек лесно може да си представи палимпсестната структура на всеки текст като потенциално отворен към бъдещото си изтриване/дописване; нещо повече: може да си представи как самите нива и пластове на текста палимпсест в процеса на своето взаимодействие и динамично фокусиране/разфокусиране неизменно произвеждат нова творба, която е именно продукт на тази игрива смяна на фокуса. Всъщност книгата на Надя не чак изненадващо, но възхитително сама по себе си представя, перформира в текстуалните си дипли и наноси такива синхронизирани хетерохронни типове текстуалност, които реализират книгата по-скоро апофатично като жанрово освободен многоглас, който има много родини и поданства и в този смисъл е вечен номад и скитник, убедено безприютен пътник, чийто дом е самият път.
Ще отбележа само няколко похвата, чрез които изследването се отърсва от родилните си пелени и става жизнена и пълноценна книга.
На първо място, книгата е имала за задача да направи привлекателна масивната теоретична баластра, върху която поляга читателската работа на интертекстуалността тук. Става въпрос за доста стъписващ по обхват масив от постструктурализъм, деконструкция и психоанализа, сбрани в теоретичния фокус на постлаканианската феминистка критика. За целта книгата си позволява да снове свободно между биографизъм и близко четене и съответно между наратив и фигуратив, като за целта прескача между феноменологико-херменевтични и структурно-деконструктивни подходи, всички те в светлината на политики на различието на базата на пол/род, раса, етнос, класа и пр. Така и трите „класически модернистки“ са прочетени през изключително постмодерен интерпретативен ключ, чийто ефект е да проблематизира както модернистката, така и постмодерната скрита дефинитивност. Впрочем модернистката претенция е подкопана още в самия избор на палимпсеста като читателска оптика: има нещо изначално и фундаментално немодерно в литературни направи, които са дотам самосъзнателно прекосени от чужди текстове. Проблематизирана е и феминистката правоверност, доколкото чуждият интертекст се оказва не само, а понякога и не основно женски, àко и в центъра на книгата да застава пренаписването на „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте от „Безкрайното Саргасово море“ на Джийн Рийс, книга впрочем преведена от Радулова преди дузина години време.
При толкова широкоплещесто знание, как е успяла Радулова да запази четивността на своите теоретични, а после и на аналатично-интерпретативните си глави? Направила го е по-най-елегантния възможен начин – като с лежерно икономична прецизност резюмира ключовите идеи на използваните автори и приложимите им текстове. От читателя като да се очаква да ги поназнайва и да има какво да си припомня (всички преразкази и позовавания са сякаш придружени от едно негласно окуражително „както знаете…“), но самите представяния са толкова пластично-красноречиви в лапидарната си ефективност, че човек разбира (или поне бодро му се струва, че разбира) за какво става дума и тук, и в мисловните масиви на маститите. Надя Радулова е накарала чуждата висока постпонятийна теория да говори осмислено, улегнало и спокойно на български език, без за целта да я опитомява, без да я свежда до схема или дефиниция. Така придърпаната теория се оказва операционална и ефективна, докато в същото време си остава жива и всъщност доста дива. Въобще в отношението си към теоретичната класика Радулова като да проявява особено симпатично съчетание от привързаност и проницателност при отказ от церемонене и ходене тихичко наоколо на пръсти. Това може да мине за феминистко развенчаващо четене, но е по-скоро умение за ефективно синтезирано извличане на ключовото и приложимото. Най-възхитителното е, че този подход не утихва в еднозначна едноплановост. В прочита на Надежда Радулова мислителите си остават все така привлекателно противоречиви и умни, само доста по-събрани и сентенциално-есенциални в изказа си.
Другото забележително при превръщането на научното изследване в книга е селекцията и обхватът на аналитичните четения. Трите авторки са въведени посредством кратки и целеположени биографични позовавания, съпроводени от внимателна и съсредоточена, но сякаш скъпернически избирателна перспектива спрямо обширните им текстови масиви. Книгата в никакъв случай няма за цел да се представя като обзор на творчеството на трите писателки. И все пак след прочита на книгата на Радулова човек добива усещането за проникване и осмисляне на творчеството им, което едва ли би било постигнато при едно по-традиционно бавно и напоително раздипляне на литературните им наследства. Подобна селективна икономичност спрямо подложения на четене литературен материал рядко се среща – впечатлявали са ме с това умение Пол де Ман и Миглена Николчина. Надя с книгата си се присъединява към този доста затворен клуб от читатели, които знаят кога, на кого и по колко да дават и вземат.
Третият ключов фактор за превръщането на това научно изследване в книга във високия апофатичен смисъл като писане без жанр и поданство е езикът – като изказ и слог, стил и ритъм, фигуративност и метафорика в частност, бистрота и гъвкавост на артикулираната мисъл. Словото в книгата е чудно: то е едновременно остранностено, очуднено; в същото време е красиво, чудесно; и в последна сметка е чудодейно, чудотворно. Човек може да се полъже да припише чудното качество на словото в тази книга на факта, че Радулова е сред най-големите поети и поетеси на България от вече четвърт век. Но в изказа и стила на тази книга няма и намек за парадиране с поетически трикове и обрати. Тук става дума за едно стъписващо ефективно във волята да назовава слово, способно в същото време да артикулира сложната противоречивост на теоретичния и литературния материал, с който си има работа. С фината си мускулатура, с пластичната си окръгленост, с рядката си способност за себеизразяване и мислооформяне словото на тази книга ми се яви и ми се случи като едно от най-съвършените и образцови приложения на българския език. Книгата предоставя самодостатъчна наслада дори ако читателят не го е грижа нито за коментираните писателки, нито за привлечените теории, и това е така поради неправдоподобната му способност да формулира завършени и смислени изказвания, които са затворени и окръглени в себе си и от които се подават готови и гостоприемни свободни валенции. Тази удивителна способност за затворена окръгленост и отворена многоръка протегнатост превръща словото в тази книга в перманентен и винаги недопостигнат обект на желание:
Главният герой в тази книга е една дума, която по смисъла на всичките си явни и скрити значения прекосява граници. Палимпсест. Дума, сложна за артикулиране, спъваща паметта, чиято фонетична направа сякаш уподобява съскащи, свистящи, свличащи се пластове. Дума с впечатляваща акустика, която, при самото си произнасяне, доразгръща смисъла и го усилва. Дума с тътнещ ритъм в сърцевината, която разпалва въображението, дори да не знаеш какво означава.
Когато четеш този текст, не можеш да решиш кое е първо и кое производно – езикът или музиката… В тази осмоза можем да разпознаем една оголена и операционализирана палимпсестна структура: изпод езиковите възли и йероглифи израства музиката с цялото си абстрактно и летливо съдържание. Но именно формите на думите – тромави, жилести и конкретни – триейки се една в друга, правят музиката чуваема, абстрактните пред-знаци достижими.
Да, прави сте: книгата е място и вместилище на неуморна, непресъхваща и задъхана еротика, на която трудно се устоява.
А и не си струва човек да се противи.
И накрая нещо, което ще развия, но не тук: на читателя на тази книга му предстои да преживее серия от инициации, разразяващи се като епифании.
Надежда Радулова, „Палимпсести в литературния модернизъм. Хилда Дулитъл, Джийн Рис, Марина Цветаева“, изд. „ВС Пъблишинг“, С., 2024, 240 с., 20 лв.
