(Публична лекция в Брунате, изнесена на 10 юни 2024 г. по повод 112-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков)
Емил Димитров
Дами и господа,
Скъпи приятели,
В днешната лекция ще поставя някои съвсем нови теми и проблеми: не ми е известно някой български или италиански литературовед (може би с изключение единствено на Н. Дончев навремето) изобщо да е поставял или разглеждал досега нашата тема.
Фигурата на Джакомо Леопарди и днес е добре позната на италианците, които не пропускат възможност да се отправят на „поклонение” пред обичания поет. Ето защо сега няма да се спирам на живота и творчеството на поета от Реканати. Между другото, всеки път, когато се завръщам в Реканати, огромно удоволствие ми доставя гледката на опашките от посетители пред Дома музей на Леопарди (особено когато те са от ученици и студенти). Несъмнено е, че Реканати е един извънредно важен топос в картата на Италия „сама по себе си”.
От друга страна, очевидно е, че името на Пенчо Славейков не е толкова познато на италианските читатели. Фундаментален принцип на познанието и неговото преподаване е, че непознатите неща трябва да бъдат обяснявани чрез вече познатите. Ето защо бих искал да ви представя едно кратко сравнение между живота и творбите на нашия поет и онези на Леопарди, или ако бъдем по-точни, в светлината на съдбата на великия реканатец.
Добре известно е, че Пенчо Славейков е най-малкият син на Петко Славейков (1827–1895) – български поет, писател, журналист и политик, смятан за създател на съвременната българска литература, както и за един от бащите на Българското възраждане.
След освобождението на България през 1878 г. Петко Славейков е известен политик – председател на парламента (1880), министър в различни правителства (1880–1881, 1884–1885) и др. У нас е твърде популярен неговият афоризъм, че „Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво, отсечено в корена”…
(…) Петко Славейков е персонификация, жива емблема на историческия парадокс, че съвременната българска литература възниква и се развива през втората половина на XIX в., на практика след смъртта на Леопарди (1837). Между другото, останах поразен, когато намерих името на България в една бележка на италианския поет, поместена на стр. 124 в книгата му „Песни на граф Джакомо Леопарди”, излязла в Болоня през 1824 г. Бележката му според мен демонстрира изключителната историческа начетеност на поета: по онова време в Европа и Русия е разпространено убеждението, че българският народ е изчезнал преди много векове.
Казвайки това, можете да разберете, че за българите Славейкови въплъщават огромния скок на българската литература и култура от Средновековието към Модерността, дългия път от Ориента към Европа, от която България е неделима част от самото начало на своето съществуване (681). Само за две поколения, между средата и края на XIX в., България извърши този бърз и огромен културен скок. Ето защо паметникът, въздигнат в памет на Петко и Пенчо Славейкови в столицата София, през последните десетилетия е сред най-любимите на българския народ.
Пенчо Славейков напълно е съзнавал това амбивалентно отношение с бащата: Пенчо е не само биологически наследник на Петко, но най-вече негов духовен наследник, който е имал задължението да завърши, да изпълни неговата културна мисия. За това свидетелства стихотворението „Баща ми в мен”, където Пенчо твърди:
Живият му дух и мисълта му жива –
живеят в мене те, в мен, неговият син.
В светлината на отношението баща – син в семейството на Славейкови, у мен спонтанно възникна въпросът дали нещо подобно е възможно да бъде открито в отношенията на баща и син Леопарди. Както е добре известно, граф Моналдо Леопарди надживява сина си с десет години, но независимо от това бихме могли да се запитаме какво точно би могъл да напише Джакомо в едно хипотетично стихотворение, наречено „Баща ми в мен”. Моето схващане е, че неспокойният реканатец би се изразил по начин, напълно противоположен на българския си аналог: Леопарди би подчертал идеята за разрив, за несъвместимост, но в никакъв случай за приемственост. Синтетично казано, би могло да се твърди, че Моналдо е бил човек на Просвещението, на XVIII в., докато Джакомо е човек на ХХ в., които обаче са били осъдени да се срещнат като баща и син през XIX век…
В дома дворец Леопарди (Casa Leopardi) откриваме един прост, но красноречив пример за тази дистанция: ключалката на граф Моналдо, изработена по негова скица чертеж. Неговата идея е била, че „господарят на дома трябва да отключва и заключва всички врати с един-единствен ключ”. Според мен тук се крие принципната разлика между бащата и сина: казано метафорично, светът на Моналдо е свят, в който всички „врати” се отварят с един-единствен ключ: това е свят, построен върху един-единствен принцип, докато за влизането в света на Джакомо е необходимо да минем през различни врати, всяка от които се отваря с отделен и различен ключ…
Да се върнем към Пенчо, с който през януари 1884 г., когато е на 17–18 години, се случва тежък инцидент, който напълно променя живота му. По онова време семейството на Петко Славейков живее в Пловдив и веднъж младежът, според най-популярната версия, е отишъл да се пързаля на заледената Марица, след което, както изглежда, се е отпуснал на леда, за да си почине: след само 20–30 минути се е вкочанил. Последиците от инцидента са много тежки: намиращ се между живота и смъртта, в течение на около три месеца Пенчо е напълно парализиран, след което остава на легло за близо три години.
Независимо от непрекъснатите грижи, положени в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин и Париж, за целия останал живот поетът е принуден да си служи с бастун, за да може да ходи, пишел е с усилие (дясната му ръка е поразена от непрекъснат тремор), което се вижда с просто око, когато разглеждаме неговите ръкописи, и е говорил със затруднение (произношението му е било неправилно). Принуден от обстоятелствата към затворен живот вкъщи, той се потапя в света на книгите и на литературата. По-късно Пенчо ще каже: „Падането ми върху леда на Марица ме направи поет”.
Ясно е защо Пенчо Славейков е бил обсебен от черни мисли и е страдал от пристъпи на меланхолия. В борбата си срещу нещастието той е закалил волята си и е започнал да гледа на страданието като на велик учител, който закалява и повдига духа. В книгата си „На Острова на блажените“ поетът пише, че за него „наказанието (на Бог – Е.Д.) е било жестоко, но в него има и висока милост. Че то му отвори очите за Господа и за живота“. Между другото, тук е намерила израз гледна точка, типична за православната менталност: за да победиш болестта, трябва да се „сприятелиш“ с нея, трябва да я „обикнеш“ и „прегърнеш“, като така, заедно, в диалог с нея, можеш да оздравееш. Подобен процес представлява не само физическо оздравяване, но и духовно възмогване.
От тази гледна точка близостта и сходството между Джакомо Леопарди и Пенчо Славейков са очевидни и неопровержими. Бихме могли да кажем, че всеки от тях, отличаващ се с крехко здраве, утвърждава значимостта на човешкото тяло и свързаността между тяло и душа. Чувствителността на двамата поети е много сходна, като за читателите на тяхната поезия е ясно доловима близостта между основните настроения на тъга, страдание, самота и мирова скръб (Weltschmerz).
Двамата мъже и поети – гърбавият Джакомо и куцият Пенчо – са опознали на основата на собствения си опит цената на живота и са разбирали прекрасно, че животът е ежедневна борба. Добре позната е трудността в обичането за двамата поети: любовта в техните творби е винаги свързана със смъртта; любовта е възможна единствено на прага на един друг свят, дори отвъд живота.
Личната трагедия на Джакомо е трагедията на мъж, когото нито една жена не е обичала; трагедията на жената, обичана в поезията на Леопарди, е в това, че тя не е обичана като реална жена, а като нереална богиня. Ще ви дам само един пример от стихотворението „Аспазия“, където се казва:
Perch’io te non amai, ma quella Diva
Che gia vita, or sepolcro, ha nel mio core.
(Защото аз богинята обичах,
която, мъртва днес, в сърцето си погребах. – Прев. Др. Петров)
От друга страна, любовната съдба на Пенчо Славейков е малко по-различна. На възраст от 38-39 години – същата, на която Джакомо умира, – Пенчо среща Мара Белчева (1868–1937) – изключителна жена, много образована и изтънчена, поетеса и писателка. (Бих искал да ви припомня, че точно преди две години тук изнесох лекция, озаглавена „Мара Белчева в Брунате“.)
Любовта между Пенчо Славейков и Мара Белчева е зряла и спокойна любов, изпълнена с поезия и размисли, извор на вдъхновение и за двамата. Според мен става дума за най-знаменитата двойка в историята на българската литература: тяхната любовна история наистина е прекрасна, вълнуваща и вдъхновяваща.
През 1904 г. Пенчо Славейков посвещава на Мара Белчева своето гениално стихотворение „Псалом на поета“ – дар за Нова година. Стихотворението е обяснение в любов, но едно твърде странно обяснение в любов: в стихотворението се срещат образите на смъртта, на бъдещия гроб и на неизбежната раздяла. Наистина, „Псалом на поета“ е определено едно твърде необичайно обяснение в любов!
(…)
Тук бих искал да реконструирам за първи път един епизод от живота на Пенчо Славейков, извънредно значим и символичен както за неговата лична, така и за националната съдба.
През лятото на 1875 г. Петко Славейков решава да напусне столицата на Османската империя Истанбул (Цариград), където живее дълги години като един от основните дейци на Българското възраждане. От началото на 1876 г. той е учител в прочутото Светиниколско училище в Стара Загора – един от най-големите, важни и древни български градове, добре известен още от времето на Античността под името Аугуста Траяна. В Стара Загора Петко Славейков се събира най-сетне със своето семейство – със съпругата си Ирина, двете си дъщери Донка и Пенка, и с най-малкия си син, десетгодишния Пенчо, за когото градът оттатък Стара планина е първият след родния Трявна, който вижда; семейството е живяло под наем в малка дървена къща. За историята на българската литература и култура не по-малко важен е детайлът, че тъкмо в Стара Загора Петко Славейков за първи път събира на едно място своя огромен и извънредно ценен архив. Този кратък мирен период в големия град на Тракия е твърде плодоносен за неговото литературно творчество. Всичко се променя през пролетта на 1877 г., когато е провъзгласена Руско-турската война, в резултат на която България е освободена през 1878 г.
Петко Славейков, авторитетна и популярна фигура сред народа, както и любим учител, незабавно става и интелектуален водач на българската общност в града. След обявяването на войната той пише патриотични песни и подготвя младежта за срещата с националната свобода. На 11/23 юли 1877 г. прочутият български книжовник, припознат от местната общност като изразител на неговата мисъл и надежди, в черквата „Свети Димитър“ и в присъствието на генералите Гурко и Столетов, произнася вдъхновено слово към руските воини, които същия ден са освободили Стара Загора. Петко Славейков незабавно е избран за Председател на Привременната комисия, т.е. той е първият кмет на освободения град. През следващите дни народният поет не е жалил време и енергия за разрешаването на многобройни проблеми, породени от военновременната обстановка.
На 19/31 юли 1877 г. се е състояла знаменитата битка край Стара Загора, в която българските опълченци (български доброволци, които са воювали в състава на руската императорска армия) получават своето бойно кръщение. За нещастие, значително по-многобройната турска армия, водена от Сюлейман паша, надделява над обединените руско-български сили, които след битката се оттеглят към връх Шипка. Стара Загора е превзета и подложена на безпощадно унищожение: населението е избито, а градът е опожарен.
Същия ден са убити или са намерили смъртта си сред пламъците между 6000 и 15 000 души (никой не знае точния им брой, но истината навярно е някъде по средата). Споменът за преживения ужас е жив десетилетия; така например в началото на ХХ в. възкръсналият град е посрещал гостите си с една пощенска картичка, на която са изобразени купища черепи и кости…
В последвалия хаос семейството на Петко Славейков, както много други, е обзето от паника и се спасява с бягство от града; главата на семейството е бил зает със защитата на града, поради което един роднина на Ирина Славейкова е спасил живота на семейството. Единадесетгодишният Пенчо, комуто Петко Славейков е поверил грижата за огромните тефтери с материали и ръкописи, в бързината ги е скрил под дървеното стълбище, надявайки се, че по този начин те ще се запазят. Всичко е било напразно: цялата къща е изгоряла до основи, а с нея и безценният архив на знаменития писател и фолклорист, който впоследствие е било невъзможно да бъде възстановен: неоценима загуба за цялата национална култура.
Кметът Петко Славейков се спасява по чудо в последния момент: на кон, избягвайки куршумите и пламъците на града, без да знае нищо за своето семейство. Три денонощия бегълците, лишени от храна, са се скитали из планината, спейки на открито. След като поотделно са прекосили внушителната планина, семейството се събира отново в Ново село, близо до средновековната столица Велико Търново.
Пенчо Славейков завинаги е белязан от преживяната трагедия; в своите ръкописи поетът се връща към „катастрофата в Стара Загора“:
„Едва сполучих гологлав и бос да избягам катастрофата в Загора. От Казанлък аз гледах на пламъците, които бяха обзели Загора, как се въздигаха до небеса, спах на улицата и едва на сутринта намерих майка си. Баща си и двете си сестри не знаяхме где са – ни вест, ни кост от тях.“
Представете си какво е преживял бъдещият поет; не е трудно да предположим, че случилото се е пряко свързано с други бележки из същите ръкописи, отнасящи се до неговото здраве:
„От [18]77 до [18]81 г. мене ме тресе люта треска, от която бях станал кожа и кости. В Пловдив [18]82 г. паднах болен от пневмония, която пропъди треската ми, а сама ме съсипа.“
Ето я предисторията на знаменития инцидент върху леда на Марица, който поетът накратко описва така:
„На 1884, 11 януари легнах от тиф вследствие на което нервите се парализираха, аз стоях на едно място“.
Ето как в личната съдба на поета, дори в неговото тяло и здраве, се отразява съдбата на народа и на страната. Несъмнено е, че личното творчество е точка на срещата, кръстопът между различни импулси, произтичащи от твърде различни източници.
***
(…) През последните месеци от живота си, по време на престоя си в Рим, Пенчо Славейков изучава италиански, чете „Божествена комедия“ и „Песни“ на Джакомо Леопарди, но не е успял да преведе каквото и да е от италианските поети. Намерението, което никога не е изразявано открито от поета, е потвърдено след смъртта му от Мара Белчева. Преди няколко години открих нейните ръкописи на преводи от италиански, между които „Към Анджело Май“, „Възпоминания“, „Жълтугата“ и др. творби на Леопарди.
Всичко това не означава, че Пенчо Славейков не е бил добър познавач на италианската литература и култура, тъкмо обратното. Проблемът е твърде широк – дотолкова, че може да бъде предмет на по-нататъшни изследвания. Бихме могли да подчертаем, че най-любимият художник на поета е бил Микеланджело Буонароти, комуто посвещава поемата „Микеланджело“, в която скулпторът е въздигнат до символ на човешкото творчество.
Несъмнено е, че българският поет е познавал твърде добре италианската поезия. Така например в „Бегли спомени“ Мара Белчева ни предава думите на Пенчо:
„Вижте сега Via Appia, безброй учени я изследват и реконструират, безброй художници я възпроизвеждат на картини и разнасят по цял свят. Тя живее и в смъртта си. (…) Пред лицето на тая действителност ще се е родил и стиха на Кардучи: Tutto trapassa e nulla può morir. [Всичко отминава и нищо не може да умре].“
Стихът е цитиран в оригинал и принадлежи към стихотворението на Джозуе Кардучи „Песента на любовта“ (“Il canto del amore”).
Така стигаме до припомнянето на един ключов факт за нашите размишления: през 1892 г., намирайки се в Лайпциг, Пенчо Славейков пише стихотворението „Успокоеният“, посветено на австрийския поет Николаус Ленау – друг важен поет на „мировата скръб“.
Епиграфът към творбата обаче е взет от стихотворението на Леопарди „Последната песен на Сафо“: Arcano è tutto/ Fuor che il nostro dolor („Всичко е тайна,/ освен болката наша“). Италианският епиграф е сред малкото епиграфи в поезията на Пенчо Славейков. Бихме могли да кажем, че този стих на Леопарди би могъл да бъде епиграф към цялото поетическо творчество на българския творец. Интересно е да отбележим, че единственият превод на Мара Белчева от „Песни“, публикуван в печата, е тъкмо „Последната песен на Сафо“ (1922).
Срещата с поезията на Джакомо Леопарди се е осъществила в началото и в края на поетическото творчество на Пенчо Славейков.
Характерна черта на поезията на Пенчо Славейков е мистиката на гроба: множество стихотворения на поета са посветени на бъдещия гроб на поета. Бих искал да ви припомня само четири стиха от един лирически шедьовър на поета – последното стихотворение в книгата „Сън за щастие“. Чуйте как звучи „щастието“ на поета:
Самотен гроб, самотен кът,
Пустиня около немее;
Аз зная тоз самотен кът
И тоз самотен гроб къде е.
Добре известно е, че Пенчо Славейков умира в Брунате на 10 юни (28 май ст.ст.) 1912 г., но поради очакването на роднините от България той е погребан след четири дни. Българският поет е получил своя „самотен гроб в самотен кът“ тъкмо в деня на смъртта на Джакомо Леопарди – 14 юни 1912 г., деня, в който е отбелязана 75-годишнината от смъртта на поета от Реканати.
Тръгвайки тъкмо от тази дата, можем да развием размишленията си върху връзката между нашите двама големи поети. Любопитно е да отбележим, че тази връзка е установена и утвърдена от… италианската преса.
Първият италиански ежедневник – флорентинският вестник „La nazione”, публикува на втора страница в броя си от 14 юни 1912 г. две статии – „Любовите на Джакомо Леопарди“, както и един от некролозите в памет на българския поет – „Пенчо Славейков“.
Ето как “La nazione” – подразбира се италианската нация – за първи път събира имената на Джакомо Леопарди и Пенчо Славейков.
Някой би могъл да възрази: защо е тъй важна темата за смъртта и за гроба на великия поет? Нима не е достатъчно да се изучават неговите творби?
За да ви отговоря, ще се позова на пример от италианската култура.
Ще реконструирам един малък, но твърде значителен за мен (а надявам се също и за вас, италианците) епизод от италианското Рисорджименто: пребиваването на Виторио Емануеле II в Анкона през първите дни на октомври 1860 г.
Както всички вие, италианците, знаете, на 18 септември 1860 г. в битката при Кастелфидардо се сблъскват войските на Кралство Сардиния и на Папската държава; битката завършва с победата на пиемонтците. Общоприет е изводът, че „битката при Кастелфидардо често се смята като завършващ епизод на италианското Рисорджименто; в действителност едва след нея е било възможно да се обяви раждането на Кралство Италия на 17 март 1861 г.“
На 30 септември 1860 г. Виторио Емануеле II отпътува от Флоренция за Анкона, но той „прави първа спирка в Равена, където го водят да посети гроба на Данте“ (Pier Francesco Gasparetto. Vittorio Emmanuele II. Milano: Rusconi, 1984, p. 172–173).
Няколко дни по-рано, на 12 септември 1860 г., кралят издава декрет, с който се постановява: „Член единствен. Правителството отпуска сумата от 2000 лири за въздигане на паметник на Джакомо Леопарди…“
И, накрая, „на 26 октомври 1860 г., в шест сутринта, историческата среща при Теано“ (Пак там, с. 174) между Гарибалди и Виторио Емануеле II.
Как са свързани всички тези факти? Защо кралят се покланя пред гроба на Данте? Защо преди знаменитата среща при Теано Виторио Емануеле II е издал своя декрет? Как е свързан паметникът на Леопарди с битката при Кастелфидардо?
Италианските историци твърдят, че „срещата при Теано е влязла в италианската история и е придобила значението на присъединяване на генерала, водил Похода на Хилядата, към политиката на Савоите“. Несъмнено всичко това е вярно, но това не е цялата истина. Срещата между Гарибалди и Виторио Емануеле II е символизирала също единството на Италия и в „телесен“, пространствен смисъл (кралят е идвал от север, а Гарибалди – от юг), но това не е било достатъчно.
Според мен за единството на Италия са били необходими също тъй три гроба и три паметника на трима велики световни поети – Вергилий, Данте и Леопарди. Тъкмо те тримата обединяват времената на Италия – единството между Античност, Средновековие и Модерност (не е случайно, че гробът на Леопарди се намира в същия „Парк на Вергилий“ в Пиедигрота в Неапол; двата важни и свещени гроба непосредствено, физически ясно демонстрират единството между Античността и Модерността). Ето защо според мен най-важните италиански паметници са тъкмо тези три: паметникът на Вергилий в Мантуа, паметникът на Данте във Флоренция (тъкмо този във Флоренция на площад „Санта Кроче“!) и паметникът на Леопарди в Реканати. От тази гледна точка Италия е основана не върху икономиката и не върху политиката, а върху думите на трима велики поети.
Ето защо са тъй важни гробът и паметникът на великия поет.
В заключение бих искал да ви припомня един фрагмент от знаменитата фреска на Беноцо Гоцоли „Шествието на влъхвите“, намираща се в Параклиса на влъхвите в Двореца на Медичите във Флоренция (1459).
В одеждите на влъхвата Мелхиор е изобразен Вселенският (Константинополски) патриарх Йосиф II (около 1360-1439, Флоренция) – ръководител (заедно с византийския император Йоан VIII Палеолог) на православната делегация на Събора във Ферара и Флоренция (1438-1439). Добре известно е, че патриарх Йосиф II, незаконен син на българския цар Иван Шишман, умира на 10 юни 1439 г. (т.е. същия ден 473 г. преди смъртта на Пенчо Славейков) и е погребан в базиликата „Санта Мария Новела“ (гробът се намира в десния трансепт). Съборът във Ферара и Флоренция е трябвало да разреши един извънредно важен проблем – този за единството на Европа, единство политическо и духовно. Единството на Европа не е мит и конструкция на политиците от ХХ век, а историческа, културна и духовна реалност.
От тази гледна точка е възможно да се твърди, че европейската литература е една-единствена, но написана на различни езици.
Своя принос за това единство e дал също и българският поет Пенчо Славейков, когото съвсем основателно бихме могли да определим като по-малкия брат на великия италиански поет Джакомо Леопарди.
(Публикува се със съкращения)
