(Своеобразна програма)
Карол Ижиковски
В навечерието на своето полудяване Мопасан пише „Орла“. Това е страшна изповед на автора-човек под формата на художествена визия.
Кой не е преживял моменти, в които му се струва, че нещо невидимо е заедно с него, че някой ходи след него, навежда се над него, появява се в мислите и сънищата му?
Обладал го е Орла, вампир, висше създание, много такива са се появили на земята – създание, за което човекът е крава. Това вече не е мираж, роден в някое необичайно състояние на съзнанието, не е игра на философското въображение, а е физиологическа реалност. В началото дори смешна. Страшилище! Страшилището пие вода от затворена гарафа – чуден номер! Страшилището стои там, там, обръща страниците на книгата, а като го нападна, бяга от мен през прозореца и ми чупи стъклата.
Моментът на наполовина видимата поява на Орла – Човек стои пред огледалото, но нещо, някаква мъгла закрива неговото отражение. Докато не се разсее мъглата, която се плъзга бавно като водна завеса от ляво надясно[1], и отражението остава чисто. Но е бил обзет от Орла.
Дори душата на такъв човек е гнездо на Орла: Орла заповядва, Орла не позволява, Орла го убеждава. Не може да каже никому за него, не може да повика помощ отвън. Винаги и навсякъде, в своята самота и сред тълпата – сам със своя Орла. Трябва да се бори с Орла!
Човекът обмисля план. Прави от своята стая херметично затваряща се клетка, примамва Орла вътре, изплъзва му се през вратата, трясва я след себе си, а след това подпалва дома си по предварително подготвен начин.
И изведнъж светът му изглежда различен, природата лъха на щастие… Отървал се е от Орла, диша с пълна гръд!
Но можеш ли да се отървеш от Орла? Вече нещо се навежда над него и му прошепва в мислите: И аз съм тук, аз, твоят Орла, с теб до смъртта!
До смъртта? Значи ще се убие!
Това е съдържанието на новелата на Мопасан. Това е апотеоз на бездната, изпят като химн на ужаса. Това е вик за помощ, който по пътя се променя в музика. Орла е тайнствен минотавър, обитател на дълбините на тази ужасяваща самота на човешкия живот, която продължава от люлката до гроба и огражда душата на човека с пропасти, без да допуска никакво спасение.
Новелата на Мопасан оставя страшно, оглушително впечатление. Погледът става кривоглед, студ сковава слепоочията и дори да си сред приятели, изведнъж усещаш огромна самота.
Тук няма да разглеждам въпроса с какви средства Мопасан постига това впечатление, дали се изкушаваме от авторската изящност, или там има нещо по-чисто. Става въпрос за същността на самото впечатление. То ми дава способността да застана на някаква висота, от която виждам поетическата постройка, как блести и в какви облаци се крие. Искам да докажа мисълта, не, искам да я изкажа по такъв начин, че да стане видима – мисълта, че поезията е Орла.
Всяко впечатление е свято. Но има хора, които се характеризират с тази особена подлост, че не вярват на своето впечатление и трябва първо предварително да го подготвят за себе си; малодушни умове, неспособни на първичност. Те, които искат да се отърсят от впечатлението от новелата на Мопасан, ще кажат: „Е, това е патология, това ще да са нерви!“, защото това е характерно за тях – за всичко, което всъщност е метафизична загадка, да намерят някаква думичка, изкопчена от патологията, а е ясно, че наименованието обикновено е гроб за проблема. За тях това впечатление е неприятно, неудобно, така че искат да се отърват от него с някаква уж естетическа неприязън. Спрямо Орла са като куче, което гледа в очите на човека, може би усеща неговото метафизично превъзходство и започва да трепери и скимти.
Именно защото това е страшно, трябва да се вгледаме в него. Да се доверим на святата истина на първото впечатление, да си признаем, че тук има някакъв тайнствен елемент, който се съдържа във вселената и с който трябва да се съобразим. Дали не е било така и със сатанизма? Дали човечеството не е извършило великото дело да противопостави Бог на Луцифер и дали модерната етика, основана на този символ, не си е поставила за цел да изведе доброто от силите на злото? Впечатлението от Орла е изцяло лично, усамотяващо. Изведнъж се отваря някакво прозорче. Този свят, в който досега сме живели и действали, изведнъж става тайнствен, чужд. Хората изглеждат като духове, материята се смесва, усещаме някакъв космически вятър, повей на хаоса. Окото гледа в бездната и светът става чуден, създава се.
Ако всеки, способен на откровеност, си спомни впечатленията, с които е останал от досега прочетените книги, и ги сумира, ще признае, че може би само две или три между тях са такива, за които си струва да помисли преди смъртта си, които са били събитие за неговата душа. Наистина това впечатление във всеки отделен случай е предизвикано от някакво специално съдържание и е приемало неговата окраска, но винаги е имало описания по-горе характер, винаги в него се е криело откритието, че светът всъщност е чудо, и този феномен можем да наречем според най-ярката му проява: Орла.
Целта на света е да се завърне към чудото, поезията илюстрира тази цел, като също така я постига временно по този начин. Това се дължи на следните фактори.
Първият е поетът, който създава творбата. Всяка творба, без изключение, може да се унищожи от позицията на разума, да се посочат недостатъците и слабостта на идеите, характеристиките, стила, техниката, но на дъното ще остане неунищожима сила, която от последна инстанция ще бъде решаваща за стойността на творбата. Това е несъзнаваната и неизмерима енергия на автора, влиянието на метафизичния елемент на волята. Обяснявам тази мисъл с цитат от Крашински: „През теб тече поток от красота, но ти не си красота“, но под „теб“ тук имам предвид не поета, а поезията. Това е първият кръг.
Творбата сама по себе си представлява вторият кръг. От предишния абзац вече следва, че поезията, която сама е природа, не се нуждае от и не може да имитира природата. Абсолютният натурализъм тогава е невъзможен. Но най-естествената проява на поезията е именно това, че иска да предаде природата – натурализмът е вечна мисловна категория. В най-висша степен на интензивността обаче поезията се стреми не да предаде гънките на природата, а да улови нейния пулс. Това е задачата, към която тя сама без, а дори въпреки насоките на доктринерите гравитира. Този пулс на природата – това е волята.
Третият, последен кръг е душата на читателя. Енергията на автора и пулсът на творбата се предават на читателя и предизвикват у него повторение на творческото състояние. И това също е воля.
Поезията в такъв случай гравитира към това да улови пулса на природата. Този пулс – именно това е Орла. Поезията е природа и затова е страшна и чудесна. Че тази цел е именно истина, гарантира нечуваната ѝ трудност и недостъпност. Няма творба в литературата, която да я постигне, само понякога нейната светлина ще проблесне като светкавица. Изглежда, че първият и третият кръг не са достатъчно способни на тази демонична откровеност и истина, която е основа на чудото.
Как обикновено се харесват „произведенията“? Чисто литературно, тоест фалшиво. Има мисъл, характерите са добри, стилът е отличен, силни сцени, така че всичко е наред. И това се нарича впечатление!
Вие не знаете на какви висоти господства поезията!
Във времената на лицемерие и немощ ние искаме да освободим поезията от литературата.
Искаме да стоим на стража на нейната задача, по-близки до хаоса от други! Без да можем да постигнем задачата, желаем в поезията поне да я изкажем с цялата ѝ безпощадност. Собствената кръв е коренът на поезията и потокът от красота. Това е втората Орла.
Натурализмът е погълнал в себе си романтизма, символизмът е погълнал в себе си натурализма. По-нататък поезията трябва да погълне в себе си и да анексира тази друга Орла, стремейки се към неясно бъдеще.
Нека поезията се приближи незабелязано, да обгърне човека, да зашуми с криле над главата му, да положи ръка на душата му и да прошепне:
И аз съм тук, аз, твоят Орла, винаги с теб!
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
Преводът е направен по: Karol Irzykowski. Nowele. Warszawa: Albin Staudacher, Jan Fiszer, 1906.
[1] Скритите цитати и препратки към „Орла“ на Мопасан са съобразени с превода на В. Атанасова в Ги дьо Мопасан, Тъмната страна. Подбор и съст. И. Атанасов, София, 2020.
