Триумфална комедия в две действия
Карол Ижиковски
Действие I
В палатката на Слънцето. Слънцето и неговите другари.
Слънцето. Добре, добре – отложете рапорта. Ако съдим по днешния прекрасен залез на слънцето, утре ще има решаваща битка. Но аз добре ви познавам – независимо от това, днес ще спите като пънове. Моля, донеси чай! – Господин Генерал, защо не си налеете ром? Така сте се разгорещили. Всъщност Вие какво бихте посъветвали?
Пламъкът. Препоръчвам това, което е най-подходящо за случая. Да разчитаме изцяло на мъжеството на нашата армия, да не правим никакви планове, да напредваме безпаметно, и градът ще бъде наш. (С патос.) Защото така е написано в Книгите на Съдбата.
Блясъкът. Фанатични убеждения. Мъжеството в стратегията е само фактор като много други. Позволи ми да разгърна картата и ще ти покажа, че разумът е още по-голямо мъжество от самото мъжество.
Пламъкът. Никога! За нищо на света! За нашата цел не е без значение какви средства ще използваме. Трябва да се оставим на порива, да бъдем изцяло това, което сме, защото вероломството и хитростта биха означавали недоверие в собствените ни сили, заобикаляне на самите себе си, и кой знае дали не затова целта ни убягва като привидение.
Блясъкът навива картата на тръба и гледа през нея подигравателно своя колега.
Слънцето. Искате ли още захар?
Блясъкът. Да, благодаря.
Пламъкът. Бързай, скъпи мой, бързай!
Блясъкът. Бавно, брате, бавно!
Пламъкът. Ти умувай над картата. Аз и другарите ми ще си точим сабите.
Блясъкът. А защо използваш сабя? Защо отнемаш на земята желязото и му придаваш форма? Слушай, наведи се над картата и виж моя план.
Пламъкът. Тихо, че ще те разкрия. Говориш с езика на тези от града.
Блясъкът. За такова подозрение… (Изважда револвера си.)
Пламъкът. Умри, предателю. (Иска да го прободе.)
Слънцето (което до този момент слуша разсеяно кавгата на вождовете). Ей, какво става?
(Обезоръжава и двамата и ги пъха в кутията. После застава в центъра на палатката, замисля се за миг и плясва с ръце. Влиза стражът.)
Извикай ми седем ковачи и седем тръбачи.
(Влизат ковачите и тръбачите.)
Слънцето. Вие, ковачи, ще ми направите от най-добрия бронз седем йерихонски тръби. А каква форма да им придадете, ще научите от Библията. Вие, тръбачи, следете работата им; след няколко часа ще ви дам нотите. Ще ми изсвирите такава мелодия пред стените на града, че те ще се срутят, а портите сами ще се разтворят. А сега се махайте.
(Всички се оттеглят. Слънцето се хвърля на леглото, дълбоко замисленo. След миг отново става, открехва завесата на входа и се взира в нощта, но внезапно се връща, сяда край масичката и започва да пише нотите, изпробвайки различни мелодии, като си тананика под носа.)
(В средата на палатката тихо се отваря невидимо преди това покривало и от отвора излиза разкошно облечена жена. Роклята ѝ е синя, обсипана със звезди. Косите ѝ са черни, прибрани с жива змия. Движенията ѝ са величествени, кралски. Тя се оглежда наоколо, сякаш иска да запомни всеки детайл в палатката, а после се приближава тихо към масичката, където работи Слънцето, наднича иззад гърба му към нотите, и обгръщайки с ръка шията му, казва): Какво толкова пишеш, вожде мой?
Слънцето (изненадано). Коя си ти?
Тя. Жена.
Слънцето. Аха! Значи това е жената. Как се казваш?
Тя (с реверанс). Нощ, пазителка на нощните дела.
Слънцето. А откъде се взе?
Нощта. Аз съм кралицата на града, който ти се осмеляваш да обсаждаш. Дойдох тук през подземния коридор, за чието съществуване не подозирате.
Слънцето (гледа към отвора). Значи вие всички може да минете оттук незабелязано и да ни изтребите?
Нощта. Да. Но не това ни е целта. Ние ви обичаме и искаме мир с вас. А аз – аз те обичам. (Свежда поглед.) Ти можеш да бъдеш мой съпруг и двамата заедно бихме владели целия свят.
Слънцето. О, не се натъжавай, красавице.
Нощта. Да, наистина те обичам.
Слънцето. И ми го казваш така изведнъж?
Нощта. Да, разбира се. А това е целувката ми.
(Целува го по устните, а змията повдига глава, надничайки любопитно. Нощта се преструва, че оправя прическата си, и с нетърпеливо движение я възпира.)
Слънцето. Не ти вярвам. Чух някакво съскане във въздуха.
(Нощта го гледа дяволито в очите.)
Какво искаш от мен?
Нощта. Не ти ли харесвам?
Слънцето. Разбирам блясъка в твоите очи, досещам се, че си дошла да размътиш разума ми, да оковеш тялото и душата ми. Красива си, но красотата ти е безсмислена. Виж, аз се разпознавам в теб и няма да се поддам на изкушението ти. Още сега виждам в твоето умилкване фалш и лъжа.
(Тя сключва ръце като за молитва.)
Молиш ме за милост, а приличаш на котка, която се гали в краката и мърка, уж от радост, но само да я погалиш и впива в теб нокти и зъби.
Нощта. Ами погали ме тогава.
Слънцето. Остави ме на мира. Хапеш устните, изменчива си, отказваш се от поетата роля. Връщай се откъдето си дошла или ще те арестувам и утре ще заповядам да ти наброят на голо толкова камшика, колкото заслужаваш – пред очите на всичките ми рицари. После ще те отпратя в града, а бинтовете сам ще платя.
Нощта (стискайки зъби). Може и да съм такава, каквато казваш, фалшива и зла. Измъчва ме някаква смесица от омраза и симпатия, която сама не разбирам. Ще ти разкрия душата си, за да я научиш да лети, за да ми помогнеш да разчета това, което в себе си сама не разбирам. Наскоро те видях на бойното поле, ти не ме забеляза; бях в зелен костюм за езда, много ми отиваше. Ти летеше като вихър и аз се озовах под твоя кон – а защо не под тебе, – който леко ме драсна с копитото си – тук! (Оголва рамо.)
Слънцето. Ти, свиньо! (Боричка се с нея, а после връзва ръцете и краката ѝ и я мята на леглото.) Да не си мръднала оттук и да не си си отворила устата, че утре камшикът ще заиграе.
(Връща се към работата си. Само след миг си казва): Странно нещо. Работата ми не върви. Дали пък присъствието на тази маймуна ми пречи?
(Отново се залавя за работата си.)
Бих я развързал и пуснал, но ще ми се присмее. – Казвай, каквото имаш да казваш!
Нощта.
Ако тук ме задържиш,
макар че съм посрамена и унизена,
ще бъда страшна.
Ще тежат като олово
на армията ти моите окови,
на вождовете ти и на самия теб.
Ще те пречупя с мойта сила,
ще влея в тялото ти тъмен сок
и разума ти ще помътя.
И никога градът не ще е твой.
Слънцето (след кратък размисъл). Задържах те тук за кратко, за да не си помислиш, че ме е страх от твоите прелести. Ей сега ще те пусна. Виждаш ли, опитът не дава резултат. Дори твоята безпомощност не действа.
Нощта. Действа, действа, скъпи мой.
Слънцето. (Върви напред-назад из палатката, после спира, повдига завесата и поглежда звездното небе. Едно странно обстоятелство привлича вниманието му. Толкова е смаяно, че не може да скрие вълнението си.)
Нощта. Така ли е?
Слънцето. Може би.
Нощта. Че аз съм нощта. Същата тази, която е там. И същата, която е в теб.
Слънцето. (Хваща меча.)
Нощта. Бруталната сила е лесният начин, но после ще те съсипе неутолената любов.
Слънцето. Грешиш. Хайде да се гледаме в очите; ти си разпръсквай всичките чарове и ще видиш дали няма да те победя. Ще бъда несломим, неподвижен.
(Дълго се гледат в очите.)
Нощта. В моите очи четеш само любов. А твоите някак странно се замъгляват и въпреки усилията на волята ти ставаш неспокоен.
Слънцето (освобождава я от въжетата). Тръгвай си. Бъди здрава.
Нощта (изважда тънички синджирчета от някакъв непознат метал, който блести като паяжина след дъжд в летен ден, и ги прехвърля между пръстите си). Обичам те!
Слънцето. Искаш ли да изоставиш своя град? Аз ще изоставя другарите си и ще избягаме – нека след нас да остане помътен разум и недоизказана загадка, нека бъдат предадени всички идеали – какво ни интересува всичко това.
(Продължава битката с погледи.)
Нощта. Никога. Сбогом. (Иска да си тръгне.)
Слънцето. (задържа я. Машинално хваща края на синджирчето и бавно оплита с него шията и цялото си тяло. Поривисто): Ще тръгна с теб, като животно.
Нощта (кокетно): Ще остана тук да пазя затворника.
Слънцето (оплита се в синджирчето и пада). Безсилен съм. Мечът ми е там. Можеш да ме убиеш, докато целувам твоите стъпала.
Нощта (коленичи над него). Аз няма да те убия. Дойдох да ти сторя нещо още по-лошо. (Смее се и слага ръка на челото му.)
[…]
Нощта. Ще ми се подчиниш. Ще те направя мой съпруг. Ще управляваме заедно.
Слънцето. Ще ти се подчиня за зло или за добро – без значение какво ще направиш после с мен. Целият съм потънал в теб и твоят каприз е моят разум. За теб ще променя очите, сърцето, мозъка, мислите, вярата си, само и само да ти се харесам.
[…]
Слънцето (все повече се разпалва). Ти трябва да победиш в открита битка, да ни изтребиш до крак. Трябва да покажеш цялото си превъзходство и да постигнеш зашеметяващ триумф.
Нощта. О, разбира се. Как искам да спечеля!
Слънцето. Ще ти разкрия нашите планове. Или още по-добре, ще ти кажа как можеш да спечелиш. Ето това е бойното поле. Сядай, кралице.
(Носи шахматна дъска и подрежда фигурите.)
Нощта. Чакай, тук е малко тъмно. (Тръгва към изхода на палатката, сваля няколко звезди от небето и ги слага на свещника). Да – сега е светло – и както аз искам – нали?
Слънцето (замислено над дъската).
Нощта (сяда до него, после сяда на коленете му, обгръща шията му и го целува).
[…]
Слънцето. Сега да поставим офицера на c6, тогава ще трябва още да се отстъпва, S – d2, а след това чрез d6 – d5 – d4 ще отстраниш моя офицер.
Нощта. Чакай, още веднъж, защото не внимавах. Бях заета да те целувам.
Слънцето. Само слез от коленете ми, за да може геният ми да функционира. Виждаш ли, утре можем да играем горе-долу по същия начин. Ти тук, аз тук, после пак аз, нали забелязваш, все пак напълно глупави ходове не мога да правя, защото ще проваля триумфа ти. Сега си ти на D – e6 и на f2 – f4 f7 – f5.
[…]
Нощта. Добре, добре, вече ще се справя сама. Това ми е напълно достатъчно. Ще те матирам с гръм и трясък (притиска се към него).
[…]
Нощта. Комедия за наше общо добро. (Още веднъж поглежда умно шахматната дъска, после обръща закачливо всички фигури и започва да се умилква.) Как трябва да ти се отблагодаря, скъпи мой предателю?
Слънцето. Ах, не ми говори така. Това не съществува за мен.
Нощта. Скъпи мой подлецо!
(Слънцето не може да слуша тези думи и се мята из палатката. Нощта го наблюдава със скрито презрение.)
[…]
Слънцето (след като напряга мисълта си). Засега толкова мога да ти кажа, и да те предупредя да не отстъпваш. Кой ще ти гарантира, че ще извърша ход Sc3 – d1, Sd4 – f5, а не друг?
Нощта. И без това не можеш да извършиш други – всъщност прави каквото искаш, играй както искаш. Сам ми натрапваш този план, на мен и през ум не би ми минала такава измама. Не искам да се нагърбвам със спасението на душата ти и те освобождавам от всички клетви. Аз за нищо не съм те молила, точно ти трябва да ми се молиш на колене да приема предложението ти. Аз не съм дошла тук да преговарям, а на светско посещение. Ти обаче ме плени и завърза. Къде се е чуло и видяло в историята монарсите да посрещат така гостите си?
Слънцето. Но нали виждаш, ти, зло създание, остана, не си тръгна, страхуваш се, още имаш нужда от мен.
[…]
Слънцето. Ще ти издам паролата, която може да ме умъртви.
Нощта (въздъхва дълбоко, сякаш си казва наум: най-после! На глас, с емоция и почуда). Така ли? Значи е истина това, което се говори в легендата?
Слънцето. Легендите винаги казват истината. Та нали се знае, че всеки Ахил си има ахилесова пета.
Нощта (повтаря механично). Паролата, която те убива.
Слънцето. Да, паролата, която ме убива. По звука ще познаеш, че е тя. Дори ако не спазех договора, можеш само да я изречеш и цялата ми сила ще бъде прекършена. Кръвта, която сега бушува в артериите ми и напира към теб, утре ще се лее в краката ти.
Нощта (с радостен блясък в очите). Значи ще бъдеш труп? (Радва се, прави се на дете.)
Слънцето (също се радва). Направи от мен глупак, защо да не направиш и труп.
Нощта (пляска с ръце). Чудесно, ще те убия! – Не, не се бой, ще се смиля над теб, само ще сложа крака си на гърба ти – пред двете войски.
Слънцето. Да видим как това би изглеждало. Да си представим, че тук е едната войска (поставя масичката за обувки), а тук (слага кутията с шаха), другата войска. Аз заставам на четири крака…
Нощта. А аз поставям крака си – така!
Слънцето. И имаш триумфално изражение.
Нощта. Ти не бери грижа за моите изражения… Е, по-полека, какво правиш? (Рита го.)
Слънцето (изправя се с пламнало лице). Кралице, нека най-сетне да се случи (Прегръща я.) Това изравняване на деня с нощта.
Нощта. Ти още никога ли не си…?
Слънцето. Никога… Свали дрехите си!
Нощта (на себе си). Смелчак… противен!
Слънцето (чува). Хайде да се пазарим. Аз ще ти продам паролата. Моята последна парола! (Коленичи пред нея и от нетърпение почти се разплаква.) Хайде де, купи от мен паролата! Не искам нищо да имам! Нищо не искам да имам!
Нощта. Само мен?
Слънцето. Само теб.
[…]
Нощта (на себе си). Ще ми платиш за това, мизернико. На мен! На Кралицата!
Слънцето (чува или се досеща). Ах, спри поне сега да ме мразиш, забрави за себе си, обичай ме – поне се преструвай, ако искаш да чуеш паролата!
Нощта. Не искам да я чувам. Запази си я. Аз съм безкористно твоя. Говори ми или не ми говори, само ме обичай. Аз те обичам, прегръщам, твоя съм, каквато ме искаш. Като лятна майска нощ, като бурна нощ или като тъжна лунна нощ – за теб съм Нощта във всичките ѝ форми, а под черното си наметало крия хиляди незнайни наслади.
(Слънцето иска да я вземе в обятията си, но тя още се съпротивлява.)
Нощта. Това не е отвращение или омраза, любими мой, а свенливост и безпокойство. (Покорява му се.) Заклеваш ли се, че ще ми я кажеш? После ще забравиш.
Слънцето. Заклевам се. Но ти вярваш ли в моята клетва? Виждаш ли, че желанието ми да я спазя сега е най-съкровената ми нужда, че не само искам да я спазя, но съм длъжен, ако тази наслада не е само една лъжа? Не ме ли приковаваш с тази целувка към себе си вовеки веков? Заклевам се в слънцето, чието име нося, в тайната задача, която изпълнявам. Бих ти я разкрил веднага, ако заповядаш. Но не искаш ли от само себе си тя да изплува от дъното на сладостната бездна?
Нощта. Говори ми така, сега ти вярвам. Вземи ме на твоето ложе. Искам цялата в теб да се впия, да се всмуча в сетивата, в сърцето ти, да страдаш болезнено, ако от мен се откъснеш. Споменът измъчва повече от надеждата. Искам утре целият да си изпълнен с мен, с целувки да гравирам моя лик в душата ти – като покорен роб, който ще те пази и накара да паднеш на колене в краката ми.
Слънцето (нищо не казва, взима я в прегръдките си).
(Дълбока тъмнина. В далечината от време на време се чуват ударите на ковашки чукове. Ковачите коват тръби.)
Послеслов
[…]
Идеята за „Победа“ се породи у мен под влияние на прочетеното от Шопенхауер. Както е известно, неговата философия разграничава две сили в човека: сляпа, стихийна сила, волята, която се проявява напр. в любовните нагони, и еманципиран или еманципиращ се от влиянието на волята интелект, вид паразит, който има за задача напълно да „отрече“ и унищожи волята чрез чистите актове на изкуството, етиката и т.н. Този дуализъм, който Ницше някъде беше нарекъл последното бягство на християнизма, някак си не успя никога да ме убеди в същността си, защото в интелектуалните актове аз усещах същия този стихиен устрем, както в актовете на волята и именно този мой протест срещу Шопенхауер е засвидетелстван в „Победа“. В първо действие героят жертва всичко, за да постигне целта на любовните си желания; на този еротичен порив във второ действие отговаря избухналият неочаквано и за самия герой интелектуален взрив: копнежът за цялостно извеждане и онагледяване на собствената идея, в името на която Слънцето за втори път потъпква отново всичко. Който се замисли по-дълбоко, лесно ще забележи, че екстремните траектории на двата акта, привидно непоследователни, вътрешно се доказват и мотивират взаимно.
Формата на тази драма не е най-похвалната, защото почива на традиционни символи, които съкращават действието, подобно на моята новела „Сънищата на Мария Дунин“ или „Съкровище“ (Skarb) на Стаф; но независимо от тези барокови рамки, психологията на самата основна идея никъде не е редуцирана, тъкмо обратното – във второ действие е изведена до краен предел. По какъв начин? И тук именно е мястото да изясним защо в драматургичното действие е вплетена шахматната партия. Който познава „Палуба“, може да си припомни колко е важна за мен „автономията на събитията“, „локалният им колорит“. Този стремеж към запазване на локалния колорит par force ме водеше към този експеримент – както в новелата „Бракът на Мараните“ (Małżeństwo Maran), или пък при писането на „Прозорци“ (Okna), където сякаш се пресичат две автономии. В „Победа“ също не можех да се задоволя с някакво евтино алегорично обозначение на този интелектуален порив, по модела на почти преувеличеното магическо питие в „Майстор Твардовски“ (Mistrz Twardowski) на Стаф. Аз исках на всяка цена да предам този порив с неговата специална атмосфера, да покажа раждането на гениалната мисъл – гръм, падащ от зареден с електричество облак… А каква е тази специална атмосфера на интелектуалния порив? Погледнете химика сред колбите, художника в ателието, Льоверие, който, благодарене на изчисленията си, открива съществуването на нова планета, Архимед, който изскача от ваната и тича из града, викайки „еврика“ и пее „Всяко тяло, потопено във вода…“. Ето това е огънят на най-студения обективизъм, това е поезията на най-разгорещената точност, това е тайният трепет на приближаващата светкавица на откритието, която дано не изплашим – цифрите пеят, оркестърът на правилата свири, а планетите танцуват на тази музика…
Трябваше също да се предаде – както някой много добре го беше казал – „жанровата тежест на материала“, да се навлезе дълбоко в неговите детайли и да се извлече от тях собствената им поезия. Моят първоначален материал обаче не ставаше, тъй като нямах никакви познания от областта на военната техника, тогава си позволих да употребя заместител и интелектуалната част на събитията в драмата да прехвърля на друг, аналогичен на войната терен: терена на шахматната игра, с която и практически, и теоретично дълго време съм се занимавал. Партията, която се играе в „Победа“, не е мое откритие, това е действителна партия, която се е играла на 9 август 1895 г. на турнира в Хейстингс между един от най-великите шахматисти днес – д-р Тараш (с белите фигури) и много силния играч Валдброт (с черните фигури). Протичането на тази партия за мен беше толкова необичайно, толкова ярко илюстрираше „пробуждането на лъва“, че без нея не бих могъл дори да си мечтая за написването на „Победа“. Днес вече дори не си спомням дали темата на „Победа“ е кристализирала в мен като нейно допълнение в моя духовен свят, или тази тема е била първична и едва по пътя на духовното родство се е свързала с въпросната партия. Затова всички обяснения към нея са моя духовна собственост, особено в тези пунктове, когато не става дума за прагматична оценка на ходовете, а за психологията на шахматното творчество. Все пак беше необходимо да се възстанови генезисът на всички гениални хрумвания на шахматиста, да се даде еквивалент на твърде сложните, изтънчени и едва доловими духовни процеси. Естествено, само шахматистът може да се вживее изцяло в този магически кръг, върху който се изсипват хиляди безполезни искри на фантазията, блещукат и изчезват, преди бдителното внимание да подбере най-подходящите, от които да изплете венеца на гениалната идея. Но аз мисля, че дори този, който не познава играта на шах, ако преди това не захвърли книгата с арогантно отвращение: „Какво е това? Какъв шах?“ – дори той ще успее да почувства донякъде каква е идеята. Та нали има множество произведения (напр. „Пепелища“), в които се описват сложни тактически маневри на бойното поле, и то на цели страници, по начин не особено пластичен като за поезия, а като за специализирано знание съвсем дилетантски. И въпреки всичко читателят някак си го понася, чете го и даже до известна степен си го представя. Всъщност, ако поетът иска да бъде удовлетворен от себе си, трябва в някои епизоди предварително да се откаже от сътрудничеството на читателя, и това би се случвало толкова по-често, колкото по-смело пълнолетната поезия се хвърля в сложностите на реалния живот, без да се съобразява със своите класически мами и лели. В противен случай би ли бил възможен роман като напр. „Пари“ на Зола, изпълнен с професионални подробности от борсовия живот и все пак стойностен?
Но в моята драма прехвърлянето на войната на шахматен терен беше не само malum necessarium. Поетичното основание за използването на този начин откриваме в психологията на съня. Който наблюдава сънищата си, знае нещо за това преместване и разтягане на темите за съня, както и за поставяне на едно съдържание вместо друго, ако двете имат обща атмосфера. Знае, че в съня могат да се намират един до друг, по-точно един в друг, два различни реда явления, които могат да се указват взаимно. Тази странна игра, това зелено-златно трептене на съновиденията, почти отхвърлящи в света на психиката принципа за непроницаемостта на явленията, се опитах да приложа в „Победа“.
Лвов, 30 септември 1906 г. Превод от полски: ДИМИТРИНА ХАМЗЕ
Преводът е направен по: Karol Irzykowski. Wiersze i dramaty. Warszawa: Albin Staudacher i spółka, 1907.
